Чакат ни трудни 10 години, за да върнем нивото на заетостта

В началото на есенно-зимния сезон, когато социалното недоволство ескалира, а управляващите почти всеки ден излизат с изявления, че приоритет на държавата ще бъде повишаването на доходите и след като въпросът за доходите стана причина за протести на работещи от различни сектори ви представяме разговор с Иван Нейков, който е бивш министър на труда и социалната политика, сега председател на Балкански институт по труд и социална политика.

Разговаряме с него по теми, които приоритетно вълнуват всеки българин - за доходите, за заплатите, за работните места и намерението на бизнеса да наема хора. Интересуваме се от неговата експертна прогноза за нивото на безработицата и за предизвикателствата пред трудовия пазар за българите в дългосрочен план.

- Г-н Нейков, какъв е пазарът на труда в България през вашите очи?

В момента ситуацията е между оптимиста и песимиста - има скрита надежда у всеки, че когато си отиде кризата, пазарът на труда ще се възстанови по същия начин, както беше преди нея. Това е най-голямата илюзия, защото точно това няма да се случи. Най-голямото предизвикателство за пазара на труда не е по време на кризата, а след нея.

- Кои са основните предизвикателства пред българския трудов пазар?

Три са основните предизвикателства на пазара на труда. На първо място трябва да кажем, че всички данни за общества, които вече са преодолели кризата, сочат, че това се случва с цената на намаляване на работната сила, защото рецесията е ситуация, при която се произвежда също толкова, колкото преди, дори повече, но вече с по-малко работници. Зад този феномен стоят огромни иновации и навлизане на високи технологии, които налагат необходимостта от редуциране на служителите. Несъмнено след кризата ще има много хора, които преди са имали своето място на пазара на труда, но кризата ги е оставила извън него.

Второто важно предизвикателство пред българския трудов пазар ще бъде, че в следващите поне 30 години ще нараства делът на възрастните работници. Това е много сериозен проблем за страната ни, защото работната среда и системите за квалификация не са ориентирани към възрастните, а към по-младата работна сила. Без да казвам, че това е добро или лошо, това е факт и той трябва да бъде отчетен при провеждането на реформите.
Третото най-важно нещо е да решим какво ще правим с неквалифицираните си работници.

Изследвания, направени от европейската организация за квалификация и преквалификация, сочат, че през последните няколко години много бързо нараства броят на квалифицираните работници, които изпълняват работа, която е по-ниско квалифицирана от това, за което те са учили. Това е сигнал, който показва, че дори да се нуждаят от по-ниско квалифицирана работна ръка работодателите търсят висококвалифицирани работници за по-ниски позиции. Дори това, което наричаме нискоквалифицирана работа, вече изисква нови техонологии, нови умения и владеене на нови информационни системи, които изтласкват хората с по-малко умения и по-ниско образование от пазара.

- Каква е прогнозата ви за нивото на безработицата до края на тази и през следващите няколко години?

Разчетите ни показват, че по-скоро може да се очаква стабилизиране или леко нарастване на безработицата през следващата година. Тази прогноза се базира на няколко фактора. От една страна успяхме да „прехвърлим“ голяма част от официално безработните в неофициално работещи, защото всички експерти признават, че има нарастване на сивия сектор и че дребният и среден бизнес оцеляват на ръба на закона. От тази гледна точка сивата икономика ще продължи да действа като спасителен пояс за много хора и те вероятно няма да се появят в официалната статистика, защото не вярват на системата. 

От друга страна може да се очаква нарастване на броя на така наречените „отчаяни“ безработни – тези, които въобще не виждат смисъл да се регистрират на борсата, тъй като многобройните опити, които са правили, не са довели до решение на проблема им. Но ще има и предприятия, които ще генерират нова заетост на пазара на труда. Трудно ще се създават работните места, няма да са много, но ще ги има.

По прогнозни данни на Европейската комисия в следващите 10 години в ЕС ще бъдат създадени около 7 милиона нови работни места. Ако пропорционално пренесем тази цифра върху българския пазар на труда, въпреки че това е оптимистична прогноза, за България това означава, че в следващите десет години у нас би трябвало да се създадат около 100 хиляди работни места. Средногодишно това са около 10 хиляди нови работни места, като на фона на 350 хиляди безработни у нас това не е сериозна подкрепа на пазара на труда.

Има още един български феномен, по-скоро по мащабите си, а не като събитие. Става дума за броя на хората, които се пенсионират всяка година. Годишно това са между 90 и 100 хиляди души. Това означава, че за една година се освобождават точно толкова работни места и тъкмо те ще се окажат източник на нова заетост. Затова и капацитетът на българския пазар на труда да генерира нова заетост ще бъде между 100-120 хиляди работни места годишно. С оглед на тези два фактора можем да очакваме запазване на безработицата на същото равнище и догодина. Или с други думи ситуацията с безработицата от 2012 г. ще се повтори и през 2013 г.

- Какви са очакванията ви за нивото й след 2013 г.?

Ситуацията до голяма степен ще зависи от управлението на правителството, защото почти забравихме проблема с липсата на добра бизнес среда. А като изключим предимството на ниската данъчна тежест, всъщност по никакъв начин бизнесът не усеща, че средата, в която се развива, е станала по-благоприятна. Проблемите се задълбочават всеки ден, което означава, че ще сме свидетели на продължаваща тенденция на фалити на малки и средни предприятия. В такава трудна  бизнес среда винаги оцеляват само най-големите, защото другите нямат капацитет да се справят с неблагоприятните условия за бизнес – нито експертен, нито и финансов.

- Очакват ли се много фалити?

Разбира се, фалитът на фирми е възможен винаги, но днес въпросът е дали това ще бъде естествен процес, или да се готвим за пандемия. Данните сочат, че 96% от всички работещи фирми у нас имат по-малко от 10 работника. В този смисъл е пълна илюзия да смятаме, че тези микропредприятия, които в голямата си част са фамилни, могат да прилагат на практика европейското законодателство - трудово, осигурително и търговско. Огромният брой от тях нямат капацитета да знаят какви са изискванията на ЕС за стоките и услугите, които произвеждат. Ето защо не трябва да се учудваме, че малките фирми гледат на тези критерии като на примка, а не като на възможност за развитие.

- Смятате ли, че ръстът на безработицата не е свързан само с кризата, а до голяма степен се дължи на неадекватната управленска политика?

Доходите не са само в ръцете на правителството, дори в по-малка степен зависят от него и повече от самите работодатели. Но това, че правителството може да направи малко в посока на доходите, не означава, че го прави. Например широко дискутираното увеличението на минималната работна заплата, което в крайна сметка не доведе до катаклизмите, за които се говореше.

Но има друго нещо, което повече тревожи експертите по отношение на политиката по доходите. А именно това, че в последните няколко години бяха похарчени десетки милиони от оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ за квалификация на хиляди хора, което логично трябваше да доведе до повишаване на доходите, заради нарастването на капацитета им. За съжаление това не се случи. Не виждаме ефект от това обучение и от похарчения ресурс. А би трябвало по-високата квалификация да доведе и до по-високи доходи.

Това е сигнал, че някъде нещо е сбъркано – или хората се квалифицират за неща, които не са търсени от работодателите, или системата не функционира правилно. Този проблем е много съществен, защото дава пряко отражение върху размера на доходите.

- Има ли реален инструмент, който ще доведе до повишаване на заетостта и на доходите? Очевидно само с помощта на европрограми и държавни мерки не се получава?

Субсидираната заетост е инструмент, който е насочен към най-ниския етаж на пазара на труда и е спасение само за нискоквалифицираните работници. Няма как да има субсидирана заетост за висококвалифицирани служители. Очевидно изходът от ситуацията е в това хората да получават такива знания и умения, които ги правят търсени от работодателя, за да може въпросът за цената на труда да се разглежда по съвсем различен начин. 

Може би в това отношение класически пример са IT специалистите. Именно заради високата квалификация и това, че работодателите имат нужда от подобни кадри, това е първият сектор, в който диалогът за възнаграждението между работодател и работник се преобърна на 180 градуса. Вече в тази сфера размерът на заплатите се диктува от самите специалисти. Затова първият извод, който трябва да си направим е, че високият ценз и наличието на повече от една квалификация, дават възможност на кандидатите да отстояват съвсем различна позиция при договарянето на възнагражденията си в сравнение с всички останали.

- Според вас кои са перспективните сфери, които ще са най-търсени от бизнеса?

Може би тук се крие най-големият проблем на българския пазар на труда. Първият дефицит е в липсата на ориентири на макроикономическо ниво, които да бъдат зададени. В развитите пазарни икономики приоритетите се задават не от правителството, а от бизнеса.

Вторият голям дефицит е на микро-персонално ниво, а именно липсата на развита система за персонално ориентиране. Всички данни сочат, че човек който е учил нещо, което не е по вкуса му, или пък е работил нещо с отвращение, защото това се търси на пазара, то този човек не само, че през живота си остава неудовлетворен, но струва многократно повече на обществото, в сравнение с един професионално ориентиран човек, който работи това, което му приляга.

За съжаление в България почти нищо не се прави за професионалното ориентиране, а това е един от най-важните инструменти на пазара на труда. В Китай например първото професионално ориентиране е на 4-5 годишна възраст. А в САЩ последното такова ориентиране се прави няколко години преди пенсиониране. А в останалите държави, на които се опитваме да подражаваме, правят професионално ориентиране през около 7-10 години. Така се дава възможност хората да проверят силните и слабите си страни.

За съжаление у нас все още действат съвсем битови ориентири от типа кой е най-удобният транспорт до учебното заведение или постулатът, че децата трябва да постигнат неосъществените професионални амбиции на родителите си. Истината е, че държавата трябва да създаде система за квалификация, а не да квалифицира хората, защото това е ролята на работодателите.

Цялото интервю четете в Investor.bg