Джихадът, който не познава граници

Последните терористични атаки в Париж и Мали показват колко безсмислено е да възприемаме джихадисткия тероризъм като проблем, който може да бъде регионално ограничен. Тероризмът е отнел живота на над 32 600 души през миналата година, като броят им се е увеличил с 80% спрямо 2013 г. и отчита рекордно висок годишен ръст, сочи индексът на глобалния тероризъм (Global Terrorism Index). През последните десетина дни станахме свидетели на джихадистки терористични атаки на места, които са доста далеч едно от друго. Багдад, Бейрут, Париж и Бамако се оказаха цели на глобалния джихад, който от десетилетия насам отказва да признае граници, коментира POLITICO.

Западните политици се опитват да разберат предизвикателствата на джихада от атаките на Ал Кайда от 11 септември 2001 г. насам. САЩ поведе НАТО във война в Афганистан, откъдето дойдоха атаките срещу кулите близнаци, само за да открие, че терористите, чието унищожаване беше основната цел, се появяват отново в други страни.

Ал Кайда в Ирак, опустошена от продължителните американски военни операции, се превърна в „Ислямска държава“, точно както муджахидините в Афганистан – обучени и въоръжени от Запада в борбата им срещу Съветския съюз през 80-те години на миналия век, мутираха в талибаните. Кампанията, използваща дронове, убива онези, за чиято роля в предишни терористични атаки знаят западните разузнавателни служби. Но предвиждането на следващата цел или идентифицирането на възможните извършители със сигурност не е лесно.

През 2002 г. първият министър на отбраната при президента Джордж Буш Доналд Ръмсфелд зададе един въпрос: „Дали залавяме, убиваме или възпираме и разубеждаваме повече терористи всеки ден, отколкото те привличат, обучават и разполагат срещу нас?“. Близо десетилетие по-късно изглежда отговорът на този въпрос е отрицателен. Нещо повече, терористите не идват от ислямски училища, а от редиците на обикновените недоволни мюсюлмани в цял свят.

Западът, търсещ кратко и просто решение на терористичната заплаха, е обезсърчен от демографията. В света има 1,6 млрд. мюсюлмани, като не всички са терористи, и е невъзможно Западът да обяви война на всички тях, без да предизвика сериозни последствия. Ограничаването на пътуванията до и от мюсюлманските страни или спирането на имиграцията все още не решава проблема на израсналите в Европа и Северна Америка джихадисти.

Друго основателно опасение е дали Западът ще продължи да бъде моралният лидер, който твърди, че е, в един модерен свят, основаващ се на универсални човешки права, ако приеме предложенията на екстремистите в собствените си редици за изолиране, наблюдение или депортиране на всички мюсюлмани.

Теологията на глобалния джихад изглежда е екстремисткият отговор на ислямистите към упадъка на мюсюлманската мощ, особено през последните два века. Съвременният ислямизъм се заражда от недоволството на религиозно консервативните мюсюлмани от бързата модернизация, която идва в зората на колониалното управление. Макар че някои мюсюлмански лидери се борят за освобождаване от колониалното подтисничество, налагайки национализма, ислямистите говорят за пресъздаването на епохата на по-ранната слава на исляма.

Възходът на ислямизма през последните няколко години съвпада с упадъка или отслабването на национализма в Близкия изток, но е и резултат от използването на исляма за засилване на националната идентичност в някои държави.

Четири от пет терористични атаки през 2014 г. се извършават в една от следните пет страни: Сирия, Ирак, Нигерия, Афганистан и Пакистан. От тях Сирия и Ирак преминават през "политическа декомпресия" след десетилетия на репресивни арабски националистични режими, водени от членове на религиозни малцинства. Баасистките диктатури в Багдад и Дамаск подтискаха представителите на най-многобройните секти в страните, подготвяйки сцената за сектантски конфликт, когато режимите паднат. ИДИЛ сега се възползва от тази сектантска липса на баланс, за да прокара собственото си виждане за средновековен халифат.

При корумпираното си военно управление Нигерия не успя да развие усещане за нация, което да обедини мюсюлмани и християни, както и различните племена в един справедлив конституционен ред. Страната премина през гражданска война през 60-те години на 20 век и е изправена пред искания за шериатско управление в мюсюлманските си щати почти веднага след независимостта си. Неразрешените политически и социални кризи позволиха на Боко Харам да отговорят с терор в името на исляма.

Пакистан търси начини да обедини мултиетническата си федерация под знамето на исляма. Войската му, в партньорство със САЩ, въоръжи и мобилизира афганистанските муджахидини през 80-те години на 20-ти век, уж за да се защитят от Съветския съюз. Но държавно подкрепяният джихад продължи да идва от Пакистан доста след като руснаците се оттеглиха от Афганистан.

Пакистан разположи джихадисти в спорния с Индия регион Кашмир в опит да наложи контрол над него и за да служи като балансьор във въоръжената борба на Пакистан с много по-големия му съсед на изток. Пакистан подкрепяше и талибанското управление в Афганистан, за да упражнява влияние върху съседа си, с който част от пакистанското население има установени етнически връзки.

Години наред Пакистан поддържа позицията си на ключов американски съюзник, твърдейки, че подкрепя само джихадистки групи с регионална насоченост, докато в същото време продължава да подкрепя Запада в преследването на глобални джихадисти. Веднага след 11 септември пакистанското партньорство позволи на САЩ да арестуват голям брой членове на Ал Кайда. САЩ обаче не притискат Пакистан твърде много по отношение на антииндийските джихадисти и дори приемат американските жертви, попаднали в ръцете на афганистанските талибани, действащи в Пакистан.

Изчезващите разграничения между джихадистките групи са в резултат на неуспеха на Пакистан да спре групи от собствената му армия да атакуват цели, различни от тези със стратегическо значение за страната. Лашкар-е-Тайба, за която се твърди, че действа в Кашмир, е отговорна за атаките срещу граждани в Мумбай през ноември 2008 г. Атаките в Париж на 13 ноември си приличат изключително много с тези в Мумбай от гледна точка на избраните цели и начина на изпълнение.

Миналата седмица американски удар с дронове в провинция Кунар в Афганистан доведе до смъртта на няколко пакистански джихадисти, част от групировката Ал-Бадар в Кашмир, както и от Лашкар-е-Тайба. Телата им бяха върнати в Пакистан и положени в земята след публични погребения, на които присъстваха лидери и членове на Джамаат-е-Ислями, основна ислямистка партия, подобна на арабската Мюсюлманско братство.

Не само че границите между джихадистките групи избледняват, но и сякаш все повече изглежда, че връзките между политическите ислямистки групировки и джихадистите са много по-дълбоки, отколкото Западът признава.

Стратегията на Запада за победа над този джихад, непризнаващ граници, трябва да включва политически план за петте страни, където са загинали четири пети от всички жертви на терористични атаки през 2014 г. Това ще изисква стабилизиране на Сирия и Ирак чрез приобщаващи правителства, независими от религиозните различия, сериозни усилия в Нигерия за установяване на централното управление в райони, контролирани от Боко Харам, както и подобен решителен подход срещу талибаните в Афганистан.

Планът трябва да включва и гаранции, че Пакистан ще спре да прави разграничение между джихадистките групи, подкрепяйки някои и борейки се с други.

В допълнение на сдържането на джихадистите в петте страни, където те са най-активни, важно е да се развенчаят и лудите конспиративни теории и изкривените наративи, които допринасят за привличането на джихадисти по-бързо, отколкото за премахването им. Нужни са идеологически усилия за дискредитиране на джихадистите, за да бъде предотвратена появата им на ново място, след като бъдат смазани на друго.

Още анализи по темата четете в Investor.bg