Бъдещето на Сирия зависи от кюрдите

След повече от петдесет години управление с желязна ръка, преди няколко седмици режимът на Асад в Сирия беше свален. Начело на бунтовническото настъпление срещу режима застана Ахмед Хюсеин ал-Шараа, който е по-известен с псевдонима си Мохамед ал-Джолани. Роденият в Сирия ал-Шараа става ал-Джолани, докато се сражава за Ал Кайда в Ирак от 2003 до 2006 г. След като излежава около пет години в затвор от американските сили в Ирак, той се завръща в Сирия през 2011 г., за да създаде там джихадистката групировка „ан-Нусра“ - един от местните клонове на „Ал Кайда“. През 2016 г. се отделя от "Ал Кайда" и формира „Хаят Тахрир ал-Шам“. Това пише в статия за The National Interest Дейвид Романо от катедрата „Томас Г. Стронг“ по близкоизточна политика в Държавния университет на Мисури.

Дори и да се опитваше да създаде нов, по-умерен имидж, „Хаят Тахрир ал-Шам“ скоро беше обвинена в потискане на несъгласието в частите на Североизточна Сирия, които започна да контролира, и в установяване на авторитарно управление там заедно със законите на шериата.

Сега ал-Джолани се надява да управлява цяла Сирия. Той увеличи усилията си да демонстрира умереност и приобщаване, за да успокои различните религиозни и етнически общности в Сирия, и инструктира силите си да не участват в грабежи или репресивни атаки. Изглежда, че усилията му се отплащат: след неотдавнашна среща в Дамаск с американски дипломати, която дипломатите определиха като „добра“ и „много продуктивна“, Съединените щати отмениха наградата от 10 милиона долара, която бяха определили за ал-Джолани преди няколко години. Изглежда, че и европейците се отнасят по-благосклонно към „Хаят Тахрир ал-Шам“ и са започнали обсъждания за премахване на обявяването на групата за терористична преди известно време.

Рискът, разбира се, е, че веднага щом новият режим на Джолани, ръководен от сунитски араби, се утвърди и започне да се чувства по-сигурен, истинските им предишни цветове ще се върнат. Когато това се случи, в Сирия ще бъде установен радикален ислямистки режим - страна с много по-голямо значение от Афганистан, Судан или други места, където се развива подобна история.

Какво могат да направят западните държави или народът на Сирия, за да предотвратят подобен изход? Те не могат да променят характера на бойците на „Хаят Тахрир ал-Шам“, закалени от годините на война.

Западните държави и сирийският народ обаче могат да настояват усилено за децентрализирано разпределение на властта в нова Сирия, за да ограничат щетите, които джихадистите могат да нанесат. Ако джихадистите управляват само Дамаск, Хомс, Хама и провинция Идлиб, като се ограничи възможността им да упражняват централизирано диктаторско управление над цялата страна, ситуацията би могла да бъде по-управляема. Алауитите биха могли да останат в безопасност в рамките на собствените си местни администрации по крайбрежието. Същото би важало и за друзите в югозападната част на страната, за кюрдите в североизточната част и за разпръснатите християнски общности в страната.

Подобен резултат би бил в интерес на по-голямата част от населението на Сирия, както и на западните сили, които се опасяват от появата на нов радикален ислямистки режим в Дамаск. На него ще се противопостави и Турция, която в момента се стреми да унищожи модела на местна автономия, съществуващ в североизточната част на Сирия, управлявана от кюрдите. На 23 декември турският президент Ердоган повтори коментарите, които е правил неколкократно, като се противопостави на децентрализацията:

"Запазването на териториалната цялост и унитарната структура на Сирия при всички обстоятелства е непоколебимата позиция на Турция. Никога няма да отстъпим от нея.“

Турция, разбира се, остава основният поддръжник на „Хаят Тахрир ал-Шам“ и също така разполага със сирийска прокси сила, известна като Сирийската национална армия (СНА), съставена от сунитски джихадисти и наемници. Понастоящем СНА атакува водените от кюрдите автономни администрации и подкрепяните от САЩ Сирийски демократични сили (СДС) в Северна и Западна Сирия. Трябва да се припомни също така, че не толкова отдавна именно Турция позволи на вербовчици и ресурси на „Ислямска държава“(ИДИЛ) да преминават през Турция към Сирия.

Резултатът е трагичен, особено защото автономните администрации в Североизточна Сирия остават единствената добра новина, която се появи от сирийската гражданска война. Тези светски автономни кантони осигуриха сигурно убежище за кюрди, араби, християни, язиди, арменци, светски сирийци и други, задържайки още милиони бежанци от границите на Европа. Автономните области също така насърчават правата на жените и издигат жените и малцинствата на висши ръководни постове.

В края на ноември тази година посетих автономните администрации в Североизточна Сирия. Това беше първото ми пътуване до Сирия след избухването на гражданската война през 2011 г. и исках да видя как изглеждат тези де факто автономни области. Като се има предвид идеологическата близост между сирийските кюрдски групи, които управляват района, и Кюрдската работническа партия (ПКК) - групировка, която се бори с турската държава от 80-те години на миналия век, очаквах да срещна идеолози и анархистични радикали, подобни на „революционните“ академици със звездни очи, които понякога срещам на Запад.

Вместо това, от ръководството до обикновените хора, с които разговарях, срещнах прагматици, които се интересуваха единствено от това да подобрят живота си, да останат в безопасност и да запазят стабилността, която бяха извоювали, побеждавайки настъплението на „Ислямска държава“ в региона. Техните въпроси към мен бяха: „Кой ще ни помогне? Ще ни подкрепи ли Америка? Ще ни помогне ли Израел да се защитим? Какво можем да направим, за да убедим Турция да ни остави на мира? Ние не сме ПКК, не искаме да се бием с Турция“.

Когато ги попитах за това как управляват региона, отговорът им се въртеше около децентрализираното вземане на решения и пробите и грешките. Когато арабските племена в Дейр ел Зор и Ракка (бившата столица на ИДИЛ) се противопоставиха на усилията им да забранят полигамията, те казаха: „Добре - правете го по вашия начин в общините, които управлявате. Но ние ще проведем образователна кампания, за да обезкуражим тази практика.“ Когато един активист от Испания дойде и издигна своето ЛГБТ знаме на дъгата в центъра на Ракка, те го изгониха с аргумента, че макар да са за правата на ЛГБТ, нямат нужда някой да ходи там, за да обижда консервативните общности и да дестабилизира района. Когато ги попитах за капитализма, те се засмяха и казаха: „Ние не сме антикапиталисти. Искаме търговия, искаме инвестиции, искаме да сме част от световната икономика - имаме нужда от отворени граници и повече стоки“.

Регионът, разбира се, не е някаква демократична утопия - много конкурентни политически партии, включително кюрдски, не могат да действат в региона, а СДС и сродните ѝ сили работят усърдно, за да запазят монопола си върху използването на сила и да не допуснат други въоръжени групи. Въпреки това, дори при затворени граници с Турция, почти никаква търговия от останалата част на Сирия и много ограничено отваряне към Иракски Кюрдистан, регионът се възстановява от войната по чудесен начин. Останали са малко разрушени сгради. След като си отдъхнаха от войната, местните администрации приветстваха етническото и религиозното разнообразие, осигурявайки безопасно пространство за всички групи там от много години насам. Особено при допълнителен тласък на политическия плурализъм, този вид устройство може да бъде модел за децентрализация и споделяне на властта в нова Сирия. Децентрализацията би уверила всички разнородни групи в страната, че те ще имат място и роля в бъдеще.

Западът, който се притеснява от появата на диктаторски салафитски режим в Дамаск, би постъпил глупаво, ако не защити алтернатива, която вече е налице и действа на територията на Сирия. Въпреки че ще се наложи да премерят сили с Турция, САЩ, в частност със своите 2000 войници в Североизточна Сирия, могат и трябва да дадат знак за решимостта си да не изоставят различните общности там, като същевременно се уверят, че те никога няма да заплашват Турция. Вашингтон би могъл да посредничи за сирийски преход, който да позволи децентрализация в новата Сирия и по този начин да даде надежда на всички сирийци.

Ако вместо това позволим на Анкара и нейните пълномощници да изискват силно централизиран и авторитарен нов сирийски режим, тогава сирийската гражданска война няма да е приключила истински. Кюрдите ще се борят срещу всеки опит да бъдат изключени и заглушени, както преди, както и другите несунитски арабски групи.