Анита Ласкер – жената, която се отърва от газовата камера благодарение на музиката

Нацисткият лагер „Аушвиц-Биркенау“ е освободен от съветските войски на 27 януари 1945 година, като вчера почетохме паметта на милионите жертви на геноцида. Преди 80 години адът приключва и след него остава само разрухата.

По време на жестокостите всеки се спасява както може. При някои е било истинско чудо. Анита Ласкер, която по онова време е била тийнейджърка, успява да оцелее там единствено, защото оркестърът на лагера се нуждаел от виолончелистка. За такова чудо говорим.

Днес, 99-годишната Анита Ласкер-Валфиш е единствения жив член на Женския оркестър на „Аушвиц“. Когато е била на 19 години, тя е интервюирана от ВВС в деня на освобождението на лагера „Берген-Белзен“, на 15 април 1945 г., където била прехвърлена шест месеца по-рано.

„Първо, искам да кажа няколко думи за „Аушвиц“. Малкото оцелели се страхуват, че светът няма да повярва на случилото се там“, са първите ѝ думи пред журналистите.

Тя продължава: „Лекар и командир стояха на рампата, когато пристигаше транспорта с хората, а подборът се извършваше пред очите ни. Това означаваше, че питаха за възрастта и здравословното състояние на новопристигналите. Невинните новаци често съобщаваха за свои болежки, с което подписваха смъртните си присъди. Надясно, наляво, надясно, наляво. Надясно беше животът, а наляво – коминът.“

Когато Анита Ласкер за първи път пристига на рампата в Аушвиц – зоната за разтоварване на новопристигналите, едно обикновено изказване, че свири на виолончело, променя съдбата ѝ.

„Музиката звучеше, докато се извършваха най-ужасните неща,“ споделя тя.

Когато Адът дошъл на Земята

След Втората световна война Анита Ласкер почти не говори публично на немски в продължение на 50 години, въпреки че тя израства в германския град Бреслау, който днес е част от Полша и се казва Вроцлав. Майка ѝ, Едит, била талантлива цигуларка, а баща ѝ, Алфонс - успешен адвокат. Анита, най-малката от три дъщери, прекарва детството си в щастлив дом, където музиката и културните занимания били насърчавани. Още от малка знаела, че иска да стане виолончелистка. Извън спокойствието на семейния ѝ дом обаче се зараждат мрачни сили.

В документален филм на BBC от 1996 г. тя си спомня: „Бяхме типично възприето германско-еврейско семейство. Ходехме на малко частно училище, всичко беше нормално. Един ден изведнъж чух: „Не давай на еврейката гъбата“. Помислих си: „Какво е това?“

През 1938 г., когато антисемитизмът обхваща нацистка Германия, родителите ѝ вече не могат да намерят учител по виолончело в Бреслау, който да преподава на еврейско дете. Изпращат я в Берлин, за да учи, но тя се връща при родителите си светкавично, след като става свидетел на нощ, изпълнена с убийства и хаос. На 9 ноември същата година преследването на евреи преминава в насилие, когато нацистите разбиват прозорците на домове, магазини и синагоги по време на Кристалната нощ, известна още като „Нощта на счупеното стъкло“.

Вкъщи родителите на Анита продължават да внушават любовта към културата у децата си, казвайки: „Никой не може да ни отнеме това.“

Най-голямата ѝ сестра, Мариане, успява да избяга през 1939 г. с детския транспорт „Киндертранспорт“, който извежда хиляди деца в безопасност във Великобритания, точно преди избухването на войната.

До 1942 г., въпреки че „светът се разпада“ около тях, баща ѝ все още кара Анита и сестра ѝ Ренате да обсъждат сложни произведения като трагичната пиеса „Дон Карлос“ на Фридрих Шилер. Въпреки това, по думите ѝ, вече било „очевидно какво ще се случи“.

Злокобната съдба почукала на вратата

През април 1942 г. идва страшната заповед родителите ѝ да се явят на определено място в рамките на 24 часа.

„Вървяхме из Бреслау, не само родителите ми, а цяла колона от хора, към този определен пункт и се сбогувахме. Това беше краят. Едва когато самата аз станах родител, осъзнах през какво са преминали. По това време човек вече започваше да потиска чувствата“, разказва Ласкер.

Анита и Ренате са изпратени в еврейско сиропиталище, но бързо измислят план за бягство от нацистка Германия. Представяйки се за жени, които се прибират у дома в неокупираната част на Франция, те тръгват с двама приятели към железопътната гара в Бреслау с фалшиви документи. Планът се проваля и те са арестувани от офицери на Гестапо.

Анита излежава около 18 месеца в затвора по обвинения за фалшификация, подпомагане на врага и опит за бягство, но поне там е относително в безопасност. „Затворът не е приятно място, но не е концентрационен лагер. В затвора никой не те убива“, казва тя.

През 1943 г., затворът става „претъпкан“ и всички останали евреи са изпратени в концентрационни лагери. Анита е качена на влак за „Аушвиц“, а Ренате – две седмици по-късно.

Когато пристига в лагера през нощта, заварва ужасяваща сцена и до ден днешен си спомня всеки един детайл: „Спомням си, че беше много шумно и напълно объркващо. Нямаше представа къде си. Лаят на кучетата, крясъците на хората, ужасната миризма...Сякаш наистина си пристигнал в ада.“

Спасението се криело между струните

При пристигането си е татуирана и обръсната от затворници, които с нетърпение искат да научат нещо за войната.

„Казах им: „Вижте, не мога да ви разкажа много, защото бях дълго време в затвора.“ И случайно споменах, че свиря на виолончело. Едно момиче каза: „О, това е много добре. Може би ще бъдеш спасена.“ Ситуацията беше наистина невероятна. Бях гола, без коса, с номер на ръката си, и водех този абсурден разговор. Тя отиде и извика Алма Розе, която беше диригент на оркестъра, и така станах част от прочутия Женски оркестър“, разказва още Анита.

Алма Розе, племенница на композитора Густав Малер, е дъщеря на водача на Виенската филхармония. Според Анита Ласкер, цигуларката ръководела оркестъра в лагера с впечатляващ професионализъм, примесен със страх: „Тя успяваше да ни накара толкова много да се тревожим за това какво ще свирим и дали го свирим добре, че временно не мислехме за това, което може да ни се случи.“

Оркестърът използвал инструменти, откраднати от други хора, доведени в лагера, и изпълнявал ограничен репертоар от военна музика. „Работата ни беше да свирим маршове за колоните, които работеха извън лагера – сутрин, когато излизаха, и вечер, когато се връщаха обратно,“ споделя Ласкер.

В предаването „Desert Island Discs“ по BBC Radio 4 през 1996 г., Ласкер споделя, че макар Розе да поставяла „изключително високи стандарти“, това не било заради страх, че ще бъдат убити, ако не свирят добре.

„Това беше някакво бягство към съвършенството. Някак си приемаш факта, че рано или късно ще те достигнат, но докато това не се случи, просто продължаваш. Мисля, че една от съставките на оцеляването беше да бъдеш с други хора. Смятам, че човек, който беше сам, наистина нямаше шанс“, категорична е тя.

От „Аушвиц“ до „Белзен“

Алма Розе не доживява края на войната. Тя умира през април 1944 г., най-вероятно от ботулизъм. Анита Ласкер споделя: „Мисля, че дължим живота си на Алма. Тя имаше достойнство, което се налагаше дори на германците - те я третираха сякаш е част от човешкия род.“

Музиката в „Аушвиц“ заглъхва през октомври 1944 г., когато жените са прехвърлени в „Белзен“ – концентрационен лагер, където няма оркестър. Условията там били неописуемо тежки.

„Това всъщност не беше лагер за екзекуции – това беше лагер, където хората умираха. Там нямаше газови камери, нямаше нужда от газови камери – просто се умираше от болести, от глад“, разказва тя.

Спасението

Освобождението на „Белзен“ от британските войски през април 1945 г. спасява живота ѝ.

„Мисля, че още една седмица и вероятно нямаше да оцелеем, защото вече нямаше храна и вода,“ разказва тя.

След войната Анита и Ренате се свързват със сестра си Мариане във Великобритания, а през 1946 г. и двете се установяват там.

Ренате става писателка и журналистка, като през 1982 г. се премества във Франция със съпруга си. Умира през 2021 г., само 11 дни преди да навърши 97 години. Мариане, най-голямата сестра, умира при раждане малко след войната. „Такива са ирониите на съдбата,“ казва Анита в интервю за The Guardian през 2005 година.

Анита гради успешна кариера като музикант и става основателка на English Chamber Orchestra. По време на посещение в Париж се свързва с Питър Валфиш, студент по пиано и също бежанец, когото помнела от училищните си години в Бреслау. Двамата се женят през 1952 г. и имат две деца – виолончелистът Рафаел и психотерапевтката Мая. Макар че с Питър общували на „пълен микс от езици“, Анита признава, че никога не е искала да говори на немски с децата си.

В продължение на десетилетия, тя се кълняла, че никога повече няма да стъпи на германска земя, страхувайки се, че всеки човек на определена възраст може да е точно този, който е убил родителите ѝ. С времето обаче смекчава позицията си, а през 2018 г. е поканена в Берлин, за да говори пред политици в Бундестага.

Тогава казва: „Както виждате, наруших клетвата си и не съжалявам. Това е съвсем просто - омразата е отрова и в крайна сметка ти сам се отравяш.“