"F*ck the Middle Еast!"

F*ck the Middle east
There's too many problems
They just get in the way
We sure could live without them
They hijack our planes
They raise our oil prices
We'll kill them all and have a ball
And end their fuckin' crisis...

Из текста на американската група S.O.D

Въпросната песен е от албума Speak English or Die, излязъл през далечната 1985-та година.

И въпреки че миксът на хардкор-пънк и трашметъл на бандата от Ню Йорк не е представителна извадка, някак странно е колко актуално звучат тези редове и днес. 

В общи линии по свой начин S.O.D изразяват мнение по конфликтите в Близкия изток и последствията за целия свят от тях.

И предлагат решение – „да избием всички в региона”. С други думи цитираната до изтъркване максима на другаря Сталин: „Има човек – има проблем. Няма човек – няма проблем”.

Много кръв за нищо
 
В интерес на истината доста от живеещите в Близкия изток биха се съгласили. И от арабска, и от израелска страна. Повече от половин век стотици хиляди невинни паднаха в жертва на този конфликт. Началото на битките за „Светите земи” датира още от древността.

Но проблемът в съвременния му вид настъпва след края на Първата световна война. Тогава Великобритания получава мандат да управлява Палестина от Обществото на народите (ОН), известно и като Лига на нациите (несъществуваща вече международна организация).

Пред Обединеното кралство е поставена задача да „подсигури политически, административни и икономически условия за създаването на еврейска нация, развиване на институции за самоуправление, но и за защита на гражданските и религиозни права на всички жители на Палестина, независимо от тяхната раса и религия”.

И, както в повечето случаи в човешката история, думите остават само на хартия.

През ноември 1947 година ООН решава да раздели Палестина на еврейска държава, арабска държава и да запази административен контрол върху Йерусалим. Разделянето се приема от ционисткото политическо движение, но не и от арабските лидери.

Това, разбира се, води до незабавна война, спечелена от Израел. На 14 май 1948 година Израел обявява независимост и на следващия ден е атакуван от арабските си съседи. Следва поредица от военни конфликти, от които израелската държава излиза победител и успява не само да запази първоначалните си граници, но и да разшири територията си.

И докато с Египет и Йордания са подписани мирни споразумения, палестинците губят правото на независимост и се лутат, полузабравени от света, в двете автономни зони Ивицата Газа и Западния бряг.

И така вече 60 години на войни, интифади, окупации... В общи линии новините за кървавите събития в този регион станаха масовка, фон на всичко останало, случващо се по света.

Все нещо не достига

И това ако не е парадокс! Уж цялата международна общност се е впрегнала да оправя положението, а резултатът е почти нулев! Десетки ангажименти и твърди позиции са изразени през годините, и нищо. Даже и пътна карта за мир има. Нищо.

Твърдеше се, че Ясер Арафат пречи на мира. Него вече го няма. Нищо.

Ариел Шарон правел много отстъпки на палестинците и давал предимство на радикалните групировки. И него го няма (в състояние на полукома след претърпян инсулт през 2006 година). Нищо.

Настоящето

Сега пречат Хамас и крайнодесният израелски премиер Нетаняху. Направо не му се вижда краят. А останалият свят е скръстил ръце, гледа отдалече и се намесва само с някое и друго мъмрене за терористична атака в Тел Авив или военна инвазия в Газа. 

И така годините си минават, а прогрес няма. Ако следваме стилистиката на S.O.D можем да кажем, че Близкият изток направо са го пратили на м*йната му.

В ролята си на арбитър (кой им даде тази роля е друг въпрос) през годините САЩ по принцип заемат страната на Израел. Това, разбира се, води до недоволството на арабския свят, който отказва да сътрудничи за мир, защото счита братския палестински народ за ощетен. И пак задънена улица.

Със сигурност причините за американската безусловна подкрепа не са една и две, но може би най-конкретната е силното еврейско лоби във високите етажи на властта във Вашингтон.

Освен това САЩ разчитат на военната мощ на Израел, която може да се окаже решаваща при евентуален въоръжен конфликт и намеса на американците в региона.

Това в голяма степен се отнася за Иран и страховете на Белия дом, че Техеран е готов (или може да бъде готов съвсем скоро) за ядрена атака.  

Надежда

Интересно раздвижване обаче настъпи с идването в Белия дом на Барак Хюсеин Обама. С баща мюсюлманин (не биологичния, а този, който е възпитавал президента в ранното му детство) Обама изглежда (поне на пръв поглед) компромисна фигура.

Държавният глава обяви, че един от основните приоритети във външната му политика ще бъде разрешаването на израелско-палестинския конфликт.

Нов подход

За разлика от предшествениците си Клинтън и Буш (непоколебими съюзници на Тел Авив), Барак Обама реши да търси дипломатичен диалог с арабските страни. За мнозина речта му в Университета на Кайро е първата реална стъпка за сближаване между Вашингтон и традиционно антиизраелски държави като Египет и Сирия.

Държавният глава дотолкова силно демонстрира желание да се хареса на поддръжниците на палестинската кауза, че лека-полека започнаха да не го харесват в Израел.

Израелското недоволство

”Арабите получиха речта в Кайро, ние получихме мълчание”, смятат в еврейската държава, твърдейки, че Обама води политика на пренебрегване на Израел. И предупреждават, че това пренебрегване си има цена.

Белият дом успя да накара премиера Нетаняху да приеме идеята за палестинска държава редом с Израел, но не успя да убеди Израел да замрази заселничеството.

На вътрешната сцена срещу твърдата позиция на премиера за продължаване на колонизацията на Западния бряг не застана никой.

Дори израелската левица, която отчаяно се нуждае от нова програма, се разграничи от Обама и неговия призив за прекратяване строежа на израелски селища в териториите, които палестинците имат за свои.

Селищата

Спорните селища възникват след края на Шестдневната война през 1967-ма година, след която Израел получава редица територии, завладени по време на конфликта.

При подписването на мирното споразумение еврейската държава получава Западния бряг и Източен Ерусалим от Йордания, Ивицата Газа от Египет и Голанските възвишения от Сирия.

Под претекст „защита от бъдещи инвазии” Израел започва изграждането на селища в тези територии. Според Тел Авив правото е на тяхна страна с оглед подписаните спогодби. В резултат към днешна дата в тези селища (без Ивицата Газа) живеят близо половин милион евреи, твърдо убедени, че това е тяхно законно право.

От друга страна палестинците настояват, че заселниците в Западния бряг трябва да напуснат този район. Оставането на еврейски граждани в техни жилища би било нарушаване на суверенитета на бъдещата палестинска държава, категорични са от Палестина.

Противници

И в тази доста деликатна и взривоопасна ситуация някак си непринудено Барак Обама придоби образ на нестабилен съюзник, който е мекушав с радикалните араби и заема тяхната страна в спора за селищата. А Нетаняху изглежда като защитник на националната слава, подложен на нечестен натиск от мощната Америка.

Под претекст „различия по въпроса за еврейските селища на Западния бряг”, вече има не малка вероятност за провал на мирните преговори и навлизане в нова задънена улица, вместо намиране на жадувания изход от кризата.

Предвестник

Като червена лампа за предстоящи проблеми за администрацията на Обама дойде и откровеният провал на скорошната мащабна дипломатическа совалка в Близкия изток на високопоставена американска делегация.

Начело на делегацията застанаха военният министър Робърт Гейтс и специалният американски пратеник за региона Джордж Мичъл, който има славата на един от архитектите на мира в Северна Ирландия. Само че Йерусалим се оказа не толкова гостоприемен като Белфаст.

Американската делегация пристигна след доста успешни визити в Сирия и Египет, но тези успехи станаха някак маловажни с оглед краха в Израел. Търсеният компромис по въпроса със селищата удари на камък.

И Нетаняху, и Мичъл заявиха след среща на четири очи, че има „добър напредък”, но никой не каза нищо за постигнато съгласие или евентуален срок за постигане на такова, а без разбирателство между САЩ и Израел по абсолютно всички спорни въпроси, мирът в Близкия изток ще остане мисия невъзможна.