Ива Дойчинова на високи токчета

Преди години познавахме само гласа й като водещ в радиото. Ива Дойчинова смени далеч по-лежерната обстановка там с динамичната среда в телевизията. Какви са мечтите й, какви иска да станат дъщерите й и как вижда тя съвременната българска жена, разказа журналистката и телевизионен водещ пред Dnes.bg.

Започвате кариерата си като журналист в радиото. Дори ставате директор. Какво ви накара да замените тази толкова по-спокойна, дори интимна обстановка, с динамичната и донякъде напрегнатата атмосфера в телевизията?

Атмосферата в радиото е по-спокойна и интимна, но ако си само водещ. Ако си програмен мениджър, каквато бях аз, нещата стоят по различен начин. Подобна  административна длъжност, с която носиш отговорност за повече хора, че и за програмната ефективност на продукта, те поставя в една коренно различна ситуация. Тогава програмен директор на радиото беше Петър Пунчев – един огромен учител като журналист, но реално оперативната работа я върших аз. Повярвай ми, това беше свързано с доста напрежение. Смея да твърдя, че от 2004 до 2007-ма година това радио беше с най-висок рейтинг. Наскоро имах повод да спомена във „Високи токчета”, че във времето, в което бях директор, съм била най-стресирана, най-омъжкарена като поведение. Когато на такъв пост е жена, има много повече изразни средства, ако щеш дори да следва съвета на шефа. Моят казваше: „Ако не ти стигат аргументите, го удряш на чар”. Но така или иначе, когато отговаряш на едно събрание защо се случва това или онова, да ти кажа честно, не ти е лек съня. Така че преходът ми към телевизията не се случи толкова заради спокойствието ми в радиото, колкото от желанието ми да се превърна отново в журналист и да правя съдържание. Изборът по-скоро бе в посока да не съм повече директор. Всъщност Вяра Анкова ми го каза в най-пряк текст, като ме покани в телевизията, тогава в сутрешния блок: „Ти, наистина ли се виждаш като директор или силата ти е в журналистиката?”. Сега, като се замисля, може би наистина съм била най-свободна, докато бях радиоводещ, когато хората живееха с гласа ми и аз с техните имена. Телевизията бе просто тази медия, която ме взе и там също съм правила съдържание, което харесвам – и в сутрешния блок, и в „Часът на мама”, и в „Денят е прекрасен” и сега във „Високи токчета”.

Как избирате предаванията, в които искате да участвате?

Честно казано аз съм пасивната страна в тази връзка. Т.е. мен ме канят. Аз също имам свои идеи за предавания, но просто трябва да ги развия до някакъв етап и да ги създам. Това не е лек процес и докато се случи, някой друг ме изпреварва. Но пък съм разпознавала себе си във форматите, в които съм работила. Особено в „Денят е прекрасен”. Чудесно е човек да може всеки ден да си повтаря колко харесва живота. „Високи токчета” също е доста интересен формат. В него сме четири успели жени, които си говорят на различни теми. Винаги съм имала много силна приятелска компания, с която обожавам да общувам, така че навсякъде намирам ползата от работата си.

Във „Високи токчета” сте четири различни жени. От една страна сигурно се  допълвате, но това не е ли и пречка, всяка от вас да върви в различна посока?

Да, но си представи четири еднакви жени. Ами те ще си говорят все за едно и също. Скучно е. А пък идеята е хората, които ни гледат, да се идентфицират с всяка една от нас като мислене. И вече започва да ни се получава. Според мен темите, които обсъждаме, са много човешки и важни и там всеки намира себе си и подкрепа на тезите си. Например в предаването за връзките една от другите водещи Людмила каза, че не може да си представи, че една връзка няма да има край. Според нея това не е здравословно и хората откачат. А пък аз като имам дълга връзка, не се чувствам откачила, но пък може би една дълга връзка има много фази, през които преминава. И ако си намерил правилният партньор за себе си, не е нужно да го сменяш. Това е като тази дзен поговорка: „ човек, който може наистина едновременно да гребе и да кара лодка, няма нужда да сменя лодката”. Така че един намира себе си в моето виждане, а друг в това на Людмила.

Защо „Високи токчета”?

Ами това е като „висока топка”, като висока летва. Не всички жени обичат да ходят на високи токчета. Може да ги слагат само на специален повод –на сватбата, на награждаване. Всеки има пиков момент. Конкретно в моя случай, аз се чувствам добре на високи токчета и то до такава степен, че на ниски вече не мога да ходя.

Как се подготвяте за едно предаване?

Тъй като имам опит с предавания вече шест години, мога да кажа, че най-странният вид подготовка ми се случва сега, защото идеята не е да се заровиш в госта или в темата, а да намериш себе си в нея. Най-важното е да черпиш от собствения си опит. Това са най-силните аргументи, когато защитаваш една теза.

Разбрах, че в предаването тази неделя ще си говорите за възпитанието на децата. Каква теза защитихте вие от вашия личен опит?

„Какъв човек ще стане от моето дете” е точното наименование на темата. За мен е много важна, защото винаги в акцента на възпитание слагаме една педагогика и то в един прекалено майчински смисъл. Примерно какво трябва да може 8-месечното бебе или 8-годишното дете. А всъщност много по-важното е, особено от гледна точка на жени с по-големи деца като Юлия и като мен, е какви хора правим.

Аз се интересувам от това какви жени ще станат дъщерите ми. Дали ще са независими, дали ще бъдат достатъчно силни да могат да казват „не”. Дали ще бъдат от типа „мацки”, които си търсят на всяка цена мъж или ще са хора, които ще бъдат далеч от мен, но ще изберат най-доброто за себе си. Ти формираш не просто едни възпитани малки човечета, които имат шестици, а личност, а тук те очаква нова опасност - да не тиражираш себе си. Аз например съм се развивала паралелно от майка ми съвсем съзнателно.

Ако тя е искала да намери в мен своето аз, то не е успяла, защото много рано успях да разбера, че не искам да имам същите отношения „жена-мъж”, каквито имаха моите родители. Те бяха изключително патриархално семейство. С нищо не са ме обременили като дете, но не искам да съм обслужващия персонал. Никога не съм била, дори напротив, аз съм такъв човек, който има свобода. И по тази причина се опитвам да направя това с дъщерите си. Те пък могат да развият обратен от мен модел. Най-важното е да станем приятели.

Всъщност се оказва, че поколения в България са възпитавали дъщери-робини. Родени да слушат, да изпълняват. Думата за мен беше „мир да има”. В нашата къща най-важно бе никой да не се кара. Дори, когато съм имала спорове със съпруга ми – Митака, майка ми ме е съветвала да си мълча. Едно семейство се крепи на определен вид етични неща. Но тук поколения наред хора са учени да не могат да отстояват правата си като жени и като граждани. По тази причина и има такъв процент домашно насилие. Има домашни тирани, които някой в тяхната къща им е казал, че мъжът е главата на семейството.

Различна ли е българската жена от европейската?

Все още е много различна. Европейската жена е с много по-високо самочувствие на пълноценен човек. Българката продължава да върти кухнята и парцала. Това е въпрос на статистика, не съм си го измислила аз. Европейският и американският мъж някак си знае, че не може да не е до жена си, когато тя прави салата. Всичко се прави от двамата. Той е човекът, който купува виното, тя е тази, която пали свещите. А тук, ако мъжът склони да изплакне някоя чиния след вечеря, то е някакъв вид привилегия.

Това може да го кажем значи на майките, които отглеждат мъже.

Българската майка-юнашка най-редовно внушава на сина си: никоя жена няма да те обича повече от мен. С това подлага крак на брака му още в самото начало. Нашият продуцент на предаването е един от малкото мъже, които имат смелостта да си го признаят, заради което не е говорил с майка си три години. Но това е истина. Българската жена, която не получава достатъчно любов и уважение от собствения си съпруг, най-редовно компенсира любовта с детето си. Такива мъже търсят „мама” в своята връзка.

Колко близо един журналист може да се доближи до своя гост. Има ли някакви граници, които е добре да спазва?

Да, обаче границите ги поставя по-скоро гостът. Водещият е склонен да попита всичко. А предаването ни изкарва изключително откровение от нас и когато ти даваш това, е нормално да търсиш същото и у събеседника си. Поне да му го предложиш. Не смятам, че моите въпроси по някакъв начин изкарват жълто, но ако гостът прецени, че му е твърде много, може да си сложи преграда. Винаги съм казвала, че искам да чуя интимното, личното, емоционалното, а не пикантното и жълтото.

Обикновено вие питате и задавате въпросите, а какво искате вас да ви попитат?

Кога ще създам своя собствен проект, за който отдавна мечтая?

Е, кога?

Надявам се да бъде скоро. В момента съм се съсредоточила върху „Високи токчета” и още редица ангажименти и инициативи. Дано скоро да намеря времето да сбъдна мечтата си: ще създам най-добрия екип, обещавам.