Един фотограф в двора на папата

Красимира Хаджииванова за Dnes.bg от Рим, Италия

Пиер Паоло Чито е фотограф, работещ за Асошиейтед прес. Покрива събитията, които се случват в Рим, в това число и Ватикана, както и новините, свързани с папата.

Работи също така на Балканите, покрива военните зони в Близкия изток, работил е по време на войната в Косово през 1999 година, отразявал е и войната между Етиопия и Еритрея. Работи много често в Ивицата Газа, Израел, както и в Ирак по време на втората война и в момента. Отразява събития и от други страни като Египет, Иран и Алжир.

Пиер Паоло Чита взе участие като лектор на семинара за българските журналисти “Европейски стандарти в медиите” в Рим, организиран от фондация Unidea.

Присъствали сте на повече от три войни, както и на смъртта на папа Йоан-Павел II. С кое от тези събития израснахте повече като фотограф?

Смятам, че всички тези събития бяха много важни за професионалното ми израстване, но по различен начин. По време на войните най-важният елемент бе елементът на риска, който усложнява и военния конфликт, и работата ни.

В такава ситуация обикновено е много трудно да покриеш всички точки, в които се извършва конфликта.

Докато при събитие като смъртта на папата нямаше тази трудност, тъй като имах осигурено място за снимане. Концентрацията обаче пак е толкова важна, за да не пропуснеш момента, а освен това грандиозността на такова събитие е впечатляваща.

Коя е най-изстраданата снимка в кариерата ви?

Ще ви се стори странно, но една от най-трудните снимки не е свързана с война, а е снимката, в която Папа Йоан Павел II прави изражение на болка. Снимката на страдащия папа, когато се появи за последно пред публика във Ватикана.

За мен и много мои колеги италиански фотографи папата не беше само един обект за фотографиране. Гледахме на него като на баща или дядо, който винаги беше близо до нас, който по недиректен начин ни помогна да израстем. Срещали сме се лично с него и видяхме как малко по малко си отива.

В същия период, в който папата бе болен и страдащ, моят баща също умираше. Така че в страданията на папата видях, че се оглеждат и страданията на моя баща. И мога да ви гарантирам, че когато видяхме страдащия папа да се показва от прозореца на стаята си, в момента, когато се затвори прозорецът му и престанахме да снимаме, се погледнахме с колегите в очите – всички се бяхме просълзили.

Има ли строги правила, когато отразявате събитие от Ватикана, и какво става, когато те бъдат нарушени?

Първо трябва да имаме предвид, че Ватикана е отделна държава, затова, когато се влиза в нея, правилата са различни и те трябва да се следват. Освен това, Ватикана е важно религиозно място, така че се изискват определени правила на израз на уважение по време на работа.

Например, когато снимам папата по време на религиозна служба, трябва да помня, че той не е само държавен глава, но и религиозен лидер и затова не трябва да се обръщам с гръб към него, дори когато си тръгвам.

Трябва да сме облечени по определен начин, подходящ за тези събития. От Ватикана, чрез пресслужбата си, държат на тези правила. Например преди няколко години бях свидетел на това, как мои колеги фотографи бяха поканени да си сменят вратовръзките с тъмни и официални, защото тези, които бяха сложили, се оказаха неподходящи.

Какви са правилата за работа в региони, където има военен конфликт? Случвало ли се е да ги нарушавате или да ги променяте в движение?

Много често правилата се сменят, особено в зони, в които конфликтът продължава дълго време. В Близкия Изток, в Палестина и в определени райони на Израел има зони, в които в определени моменти може да се работи, понеже е спокойно. Обаче, ако се върнеш на същото място само след няколко часа, се оказва, че там е станало много опасно.

Затова е нужно, когато работиш в такива зони, да познаваш много добре този тип динамика. Трябва да си подготвен и да знаеш в тази зона какви оръжия използват, за да можеш да се предпазваш.

В кой момент изпитахте най-голям страх по време на работа и кое е най-опасното място, на което сте били?

Имаше един случай по време на Интифадата през 2000 година, когато се намирах в една зона много близо до мястото, където израелците и палестинците стреляха едни срещу други.

Вървях по една широка улица, отивайки към мястото на стрелбата. Случи се така, че в момента, когато аз и мои колеги се приближихме към зоната на стрелбата, група въоръжени палестинци се появи зад гърба ни и започна да стреля срещу израелците.

Израелците пък отговориха на огъня и ние се оказахме в средата на стрелбата. Аз вървях към зоната, където бяха израелците, заедно с едно палестинско момче, което бе близо до мен.

Когато чух, че се стреля от едната и другата посока към нас, се обърнах, за да видя на каква дистанция от нас стрелят. Когато се обърнах пак напред, палестинското момче вече го нямаше. Видях, че е простреляно в главата и лежеше на земята до мен.

Започнах да бягам и да се оглеждам за място, където да се скрия. Забелязах изоставен мотор от стар камион и се скрих зад него. Видях, че зад него се крият още двама журналисти.

Единият от тях крещеше, че е изморен от тази рискована работа. Беше изпаднал в криза от страх и паника. След това разбрах, че същият този журналист е бил раняван няколко месеца по-рано. Останах около 20 минути скрит там, и чувах как куршумите се удрят в дървото до нас и рикошират в мотора. Това беше един от доста трудните моменти, които съм преживявал.

Случвало ли се е по време на отразяване на такъв конфликт да създадете емоционални отношения с колега или човек, който е част от конфликта?

Преди три месеца ми се обадиха по телефона, аз бях в Рим. Оказа се, че е именно този палестински журналист, когото заварих в паника, криейки се зад мотора на камиона. Обади ми се, за да ми каже, че е в Рим, срещнахме се на един от красивите площади в града.

Отидохме в един бар и си поръчахме капучино, тъй като той е мюсюлманин и не може да пие друго. Това бе прекрасно място, имаше слънце и се разхождаха хора. Спомнихме си деня, когато клечахме и се криехме зад камиона и рискувахме да умрем.

По време на мисии местните хора държат ли се с вас агресивно заради това, че сте журналисти?

По принцип никога не съм виждал местни хора в зоните на конфликт, които да се притесняват от присъствието на журналисти. Тъкмо обратното, много често местните хора в такива зони искат журналистите да дойдат и да видят това, което се случва. Радват се на това, че идват хора, които показват на света какво се случва. Но понякога хората може да се усетят заплашени не от самия журналист, а от страната, от която идва.

В такива случаи трябва да им дадат да разберат, че ние сме хора, а не представители на тази държава, ако тя е враждебна.

Например, по време на войната в Косово, аз бях в Подгорица, Черна гора, където се провеждаше протест срещу НАТО. Полицията охраняваше журналистите и ни бяха сложили в една определена зона на площада.

Аз, за да направя по-различни снимки, се отдалечих от тази охранявана зона. Спомням си, че в този ден валеше дъжд и в един момент снимах едно момиченце, което стоеше на раменете на някакъв мъж.

Докато снимах, чух, че един друг човек, който снимаше срещу мен, нещо ми говори, и усетих, че някой ме побутва с пръст. Оказа се, че това е чадърът на една жена, която крещеше срещу мен, защото съм италианец.

Италия е член на НАТО, а италианските самолети тогава бомбардираха летището на Черна гора. Няколко дни преди това имаше бомбено нападение, вследствие на което бяха загинали деца.

Затова в този случай жената крещеше срещу мен, защото италиански самолети бяха бомбардирали района. Проблемът в тези случаи е, че когато някой вика срещу теб по време на протест, той привлича вниманието и на други хора, които също може да се насочат срещу теб.

Въпреки че в случая бе една възрастна жена, след малко към мен се насочиха и други, млади хора. Затова й казах – вярно е, че съм италианец, но съм дошъл тук, за да разкажа и покажа какво се случва. И дори да хвърлят бомби, дори и това да са италиански бомби, аз й казах, че съм до нея в този момент, до нейното рамо, така че тези бомби биха паднали и върху мен.

Тя разбра, че в този момент бях решил да рискувам и моя собствен живот, както и тя рискуваше своя, за да покажа на света какво се случва там, вместо да си стоя вкъщи на дивана и да гледам мач. След това всички се успокоиха.

Как ще коментирате скандала с карикатурите на Мохамед?

Преди всичко смятам, че трябва да се отнасяме с голямо уважение, когато става въпрос за религиозни чувства.

Що се отнася до исляма, за мюсюлманите изображението на Мохамед не е като изображенията в християнската религия. Вие знаете, че в християнството иконите са широко разпространени.
Имаме изображения на светците във всички църкви. Докато в исляма изображенията са забранени. Така че аз се отнасям с разбиране и осъзнавам, че този факт допринесе много, за да се стигне до този скандал.

От друга страна смятам, че не трябва да се прекалява и да се използва това напрежение, за да се манипулира ситуацията. Мога да разбера, че има протести, но не оправдавам това, че има протести с насилие.

Как ви се отразява работата на личния живот и как се възстановявате от напрежението?

Ужасно ми се отразява. За личния ми живот – две мои приятелки ме оставиха заради работата ми. Защото много често от работата ме предупреждават, че трябва да тръгна веднага. Обаждат ми се и ми казват – утре сутрин можеш ли да си в Ерусалим? И аз отивам. Така че имам проблеми с жените, с които съм и ме оставят. Не съм женен.

Кое е най-голямото ви предизвикателство в кариерата ви и как се отнасяте към авторските права на снимките, които се използват в Интернет?

Всеки ден имам предизвикателства в работата. Предизвикателства в трудни ситуации като войните или в ситуации,в които изглежда, че лесно да се направи снимка, но се оказва, че не е. Мисля че едно от най-хубавите неща в тази професия е, че нищо не е гарантирано.

Що се отнася до авторските права – бих искал да кажа, че хората, които крадат нашите снимки, да си дадат сметка, че това е нашата работа и че много често сме си рискували живота, за да я направим. А те я виждат удобно пред компютъра си, някъде в Интернет, докато си пият кафето.

Какво е отношението ви към едни ваши колеги, наречени папараци?

Те не са ми колеги. Това е работа, както много други видове работи, но те не са журналисти.

От колко години упражнявате професията си в този забързан ритъм?

От осем години и белите ми коси са резултат от това.

*Използвани са въпроси и от други медии

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.