Албена Михова – кривунделче или новата голяма актриса на малките роли

Тя нарича себе си кривунделче и мадагагуга – думи, които придобиват неповторим смисъл, казани единствено от нея, Албена Михова. Тя е едновременно и дама, и голям пич, в общуването е едновременно и близка, и далечна – като истинска звезда, която свети със собствена, силна светлина. Човек, който знае цената си, умее да бъде над нещата, но и да е много навътре в тях, в проблемите, в детайлите, в желанието си да създава своя история, а не да опонира на историята, писана от други. С Албена Михова не си говорим на Вие и това сякаш е най-естественото нещо, не защото липсва уважението, а защото с директните хора се говори директно – на Ти.

На Ти с една забележителна и забележима жена – за най-новата й роля в "Болница накрай света" в театър "Зад канала", за възхитителните й колеги и колегите-егоисти, за кумирите, за нейния син, за мечтите, за телевизията, за суетата и красотата, за грешките в живота и в любовта, и защо винаги ще бъде руса...

Срещата с Албена Михова стана в един прекрасен есенен ден, в който ставаме неволни свидетели на телефонен разговор с господин, на когото тя видимо е ядосана. Това провокира и първия въпрос към нея:

Какво толкова си им бясна на мъжете?

Ми постоянно някакви номера правят. Постоянно някой нещо ти изисква. Нали знаеш, мъжете са с голямо Aз.

Всички ли са такива?

Да, всички са суетни. Не винаги се съобразяват с това какво искаш ти, какви са твоите планове, какво те интересува, какво харесваш, за да си правите плановете заедно. Затова понякога се дразня, когато ми се сервира, че нещо трябва да стане по точно определен начин и точно тогава, когато аз примерно имам друг ангажимент. Говоря за всякакви мъже, не само за колегите си.

А как играеш с мъжете-актьори? В "Болница накрай света" сте само две жени на 7-8 мъже...

Да, и всеки си има работа, така че не успяваме много да общуваме помежду си. Но ние си се знаем от сто години. Този екип е много споен. Всички са прекрасни, с прекрасни характери, няма скандалджии, нито грандомани.

Как изглежда идеалният за теб партньор на сцената?

Например, Митко Рачков е много добър партньор на сцената. Малко превзема, но на мен това не ми пречи, защото аз съм същата. Но има егоисти-колеги, които са центрирани върху себе си и дори драматургично придърпват към себе си вниманието, което не е колегиално. И това се случва при готови пиеси, когато режисьорът вече няма думата.

Как се справяш с такива "колеги"?

Нищо не може да се направи. Понякога не ти издържат нервите, понякога се разплакваш или просто се примиряваш, или пък се опитваш да намериш начин да издърпаш нещата към себе си. Аз съм голяма мадагагуга, успявам да се наместя според другия, който има емоция в момента, гледам да не го прекъсвам, но след това аз покривам. Никога не се давам! Но не съм индивидуалистка, дори обичам пиеси с много  хора, за да си партнирам, отколкото да бича монолози и да ставам скучна на хората.

Явно няма да те видим в моноспектакъл скоро?

Отказала съм три пъти досега. Не ми е интересно. Не че някой ден няма да направя. Зависи от емоцията. Когато съм много стара и никой не ми обръща внимание, ще си направя.

В "Болница..."-та играеш баба, при това доста дебела и неугледна. С желание ли приемаш такива роли?

На мен ми е лесно, защото обичам характерните роли. И когато ми кажат: "Искам да си такава, такава и такава!", веднага ми изплува образът и започвам да го строя.

Като те гледам на сцената, винаги се сещам за голямата Надя Тодорова и си мисля, че ти си новата голяма актриса на малките роли? Как приемаш такъв етикет?

Не бих искала да остана с това, но тя е велика точно с това! Ако е писано и с мен да е така, дано да съм като нея. Тя е един от най-големите кумири на характерните роли. Любима актриса ми е. Освен това е много скромна жена и точно това ми харесваше в нея – че е голяма, а големите никога не се надуват, те са си обрани и съвсем обикновени в живота. Малка роля, но за която всички говорят!

Ти за каква голяма роля мечтаеш?

Не знам. Предпочитам да се случват реални неща. И ако ми е отредена голяма роля, бих я поела с удоволствие. Вече не мечтая. Не се бутам, никога не се подмазвам на никого за роля. Ако някой ме открие или преоткрие като характерност или емоция, той ще ме покани.

Звучиш така, сякаш си се предала?

Не. Но аз не се и състезавам. Защото за мен тази професия не е състезание. А аз никога не се предавам, защото всяка малка роля я правя така, че когато хората излизат от салоните да повтарят моите реплики. Това означава, че съм влязла под кожата на публиката. А за мен това  е най-важното. Дали ще имам награда, не ми е важно. Важно е публиката да ме харесва и режисьорите да ме искат, да им върша работа, да не съм конфликтна, а аз не съм...

Пиесата на Христо Бойчев поставя много въпроси, свързани с нормалността на съвременния човек. Ти, за себе си, намери ли нови отговори?

Разбира се, това е много дълбока пиеса. Харесва ми философията на спектакъла и как е представена наивността на мечтите и светът, в който лудите живеят. Всеки герой е представен да изглежда смешен, но въпреки това предизвиква доста размисли. Един си е изгубил акъла, друг мисли, че ще го изписват, трети – че постоянно го оперират. Всеки си живее в своя свят, а лудостта е позната най-много на лудите. Ние актьорите сме леко шизо и ни е лесно да ги разберем, затова по-важно е хората да ги разберат.

Христо Бойчев имаше ли намеса по време на репетиционния процес?

Да – добавя, променя. Той е автор, който актуализира пиесите по време на поставянето им, което е голям плюс. Освен това е много рефлективен. Страхотен е. Радушен, народен човек.

Героят на Пенко Господинов е заразен от всички болести на човечеството – амнезия, деменция, страхова невроза, депресия, хиперобсесия, демокрация, комунизъм, фанатизъм, тероризъм и какво ли не още. Не срещаме ли все по често такива хора и в живота?

Ха! Не знам... Не съм се замисляла. Но има такива хора – да. Героят на Пенко е обединителен образ на всички неща, които се случват. Можеш да го помислиш и за този, който е написал Библията. Той пише съдби. Има такива хора, които следят живота на другите и го записват...

Според Дино Мустафич в пиесите на Бойчев винаги го има идеала за свобода. Какъв е твоят идеал за свобода?

Аз имам свобода, защото съм си я извоювала. С Дино Мустафич имахме свобода на творчество, защото той никога не ограничава по време на работа. А извън работата имам право на избор. Аз по принцип мразя ограниченията.

Как се работи с чужд режисьор? Босна не е много далеч, но все пак не е нашенец...

Той е световен режисьор, работил със световни звезди, и има тази педагогика на общуването. Много внимателен е, не обижда, обяснява ясно и точно. Затова с него се работи бързо и въпреки това задълбочено. Бих работила още сто пъти с него, защото е спокоен, не вика и не крещи.

Няма ли български режисьори като него?

Няма много. Нашите са по-ексцентрични, по-изнервени, по-изискващи на секундата. А Мустафич ти дава време да стигнеш до образа – не много, но дава!

Пак според Дино Мустафич болницата е метафора на днешния ни живот, защото в шизофренния ни свят не се знае кой е болен и кой здрав, кой кого лекува и защо. Това не е ли много страшна диагноза?

Ами страшна е, но като се има предвид колко са лудите... Не знам! Аз самата живея с една луда над мен и се оказва, че нищо не мога да направя.

Като говорим за работа с актьори, самата ти имаш актьорска школа? Защо направи тази школа? Не си ли много млада за преподавател?

За години няма да говорим! Не е нужно да си на години, а да си кадърен, да можеш да общуваш с деца и с тийнейджъри. А аз мога. Завършила съм педагогика и мога да общувам и с малки, и с големи. Доволна съм от работата и виждам, че има смисъл да продължа да се занимавам с това, колкото и да е изморително. Защото аз сама си правя всичко. Разбира се, имам и приятели, които ми помагат, но общо взето съм сама и съм всичко за тази школа.

Освен че учиш децата, ти им осигуряваш и реални ангажименти...

Да, редовно озвучаваме анимации, участваме в реклами. Те трябва да обръгнат във всичко.

Синът ти също е в школата?

Да, той е най-добрият! Всичко му се отдава - пее, танцува. Той е много смешен и разбира от черен хумор. Абсурд е да стане драматичен актьор. Иска да кандидатства кукли.

Учиш децата в школата на всичко, ти самата си била певица. Имаш ли апетити към музиката?

О, не. Аз съм си актриса, която пее. И то действаща актриса! Няма да съм певица, която се прави на актриса. Аз постоянно пея в постановките. И песен бих записала, но някой трябва да я измисли. Но сега нямам време, предпочитам да бъда актриса. Певици има много, а и много актриси, които се опитват да пеят. Айде няма нужда!

А телевизията липсва ли ти?

Липсва ми вече, защото е един хубав нюанс в актьорската професия. Слави Трифонов ми даде старта, после "Господари на ефира", "Пълна лудница", после ситком.... Полезно е.

Според някои режисьори е тъжно, че хората ходят на театър заради актьорите, които гледат по телевизията...

Ами тогава да махнат всички известни актьори, след като пречат. Да видим кой ще остане в театъра. Ние какво сме виновни, че хората ни харесват?

Най-големите актьори на България си отиват, за съжаление. Кои са личностите в театъра, към които изпитваш респект? Има ли ги?

Разбира се, че има! И не става въпрос за големи като възраст. Аз и от Пенко Господинов изпитвам респект. Илка Зафирова е много важен човек в моя живот, Иван Петрушинов, Владо Пенев и много други. Във всеки театър имам кумири.

Суетна ли си?

Не. Мога да карам с един костюм от начало до край. И в живота е така. Няма време!

А кога се чувстваш красива?

Винаги се чувствам красива. За слаба не говорим. Слабите хора са канела с мед и всичко е наред.

Винаги ли ще бъдеш руса?

Да. Защото русо гладно няма!

Разсмиваш хората с лекота, а теб какво може да те разсмее?

Вицове. Или човек, който върви на улицата. Или като видя, че някой си говори за мен също ми става смешно. Мислят, че не чувам, а аз чувам всичко. Много бързо се разсмивам. Разговорите на децата също са много смешни. Черпя отвсякъде.

Казваш, че си добре със слуха, а как си с периферното зрение, то какво долавя?

Нищо не долавя. Пропускам много покрай ушите си. Много лоши думи за себе си не съм чула, но има много завистливи думи. Никога не съм гледала в купичката на другия. Важно е какво идва при мен, а не какво отива при другия.

Преди време казваш "Правя големи грешки в любовта". Колко голяма може да бъде една грешка, когато говорим за любов? Щом е любов, защо да е грешка?

Да, така е. Но всеки след това си показва рогата и виждам, че не е бил толкова всеотдаен, колкото съм била аз. И това малко ме обижда, и нещата приключват. Винаги единият използва другия. Или не може да издържи и се отказва. Не може днес да кажеш на един човек, че го обичаш, а утре – че го мразиш. Или обичаш някого и си с него, или не го обичаш.

Ако трябва да определя колко си готина от 1 до 10, ти давам 10-ка. Ти как би се оценила?

Седем. И аз си имам лоши черти, осъзнавам, че понякога съм кривунделче. Не забравяй, че съм овен.

Автор: Даниел Димитров