Бягство от бомбите, които падат като дъжд

Името ми е Мохамед. Аз съм от Алепо, но вече живея в Газиантеп, Турция, с децата си. Жена ми, с която бях от 15 години, ме изостави, за да избяга в Германия. Тя не можеше да се справи със ситуацията. Казах ѝ да е търпелива. Но тя не можеше и затова тръгна. Хората си мислят, че сърцето на един баща е по-твърдо от това на майката, но моето не е. Не мога да напусна децата си. Живея за децата си. Те са моят живот. В Сирия прекарвах свободното си време със семейството, ходехме на панаири, правехме си пикници до река Ефрат... Сега работя 12 часа на ден, но когато се върна и видя децата си, забравям всичко. Най-голямата ми дъщеря работи като шивачка, но може да й се наложи да напусне, за да се грижи за братята и сестрите си. Снимка: World Food Program

2 / 5

Те са хора. Мъже, жени, нечии майки, бащи, синове и дъщери. Те са бежанци – губят домовете и работата си, училище и бъдеще. Много губят и живота си.

Днес бъдещето пред тях е несигурно. Няма гаранции за следващото ядене, нито къде ще спят, нямат и гаранции дали ще оцелеят.

Милионите сирийци, прокудени от войната, не искат много. Искат да знаят откъде ще дойде следващото ядене и къде ще спят през нощта. Искат да погледнат напред в бъдещето, за да знаят дали ще имат шанс да намерят работа, да осигурят безопасно място за децата си и дори дали ще могат да се върнат у дома. Да се върнат към живота, който са изоставили.

Техните истории разказва Световната програма за храна на ООН.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.