Бягство от бомбите, които падат като дъжд

Аз съм Фирас и съм на 18 години. Загубих семейството си. Баща ми ме изпрати в Турция да работя. 3 месеца по-късно чичо ми се обади да се върна у дома и да занеса пари. Когато се прибрах, видях къщата си изравнена със земята. Когато разбрах, че цялото ми семейство е загинало при атака, се почувствах безумно самотен. Шест братя и сестри и родителите ми. Всички загинаха. Чичо ми ме върна в Турция. Сега живея с него и семейството му. Никога не мога да забравя семейството си, но сега чичо ми е като баща. Работя във фабрика за сладки. 10 часа на ден, 6 дни в седмицата. В Сирия работех в дърводелница. Липсва ми животът там. Имах приятели, бях по-щастлив. Снимка: World Food Program

3 / 5

Те са хора. Мъже, жени, нечии майки, бащи, синове и дъщери. Те са бежанци – губят домовете и работата си, училище и бъдеще. Много губят и живота си.

Днес бъдещето пред тях е несигурно. Няма гаранции за следващото ядене, нито къде ще спят, нямат и гаранции дали ще оцелеят.

Милионите сирийци, прокудени от войната, не искат много. Искат да знаят откъде ще дойде следващото ядене и къде ще спят през нощта. Искат да погледнат напред в бъдещето, за да знаят дали ще имат шанс да намерят работа, да осигурят безопасно място за децата си и дори дали ще могат да се върнат у дома. Да се върнат към живота, който са изоставили.

Техните истории разказва Световната програма за храна на ООН.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.