Париж бе Гунди

Димо Райков

На Ангел Байрактарски, чието сърце се пукна преди дни от толкова много любов - към Гунди и към "синия" свят...

Ще започна българската си изповед по... френски начин. Винаги, във всяка своя творба, френските автори имат думи на благодарност към тези, които са им помогнали по някакъв начин да я осъществят. И аз  благодаря на организаторите от асоциация "Артавенир", както и на всички създатели на филма за възможността да се докоснем до този разказ за Гунди, който ни развълнува всички - и такива като мен, които все още ни има, тоест, свидетелите на времето на Гунди, докосналите се лично до него, съвременниците му, както и другата, огромната част, да,  на тези, които никога не са го виждали на живо, само са слушали за него от бащите си или дядовците.

И в този смисъл филмът за Гунди е оглушителен шамар за нароилите се в последно време автори, които ни учат как  да... забравяме. Да мразим Спомена, да зачеркнем Миналото, защото, видите ли, той, Споменът, то, Миналото, били лоши неща, те ни карали да се мразим, да водим войни.

Нелепости на квадрат, некадърни напъни на безплодно бездарие, опаковано в уж модерност. Че може ли да има Живот без Спомен? Кой жив човек няма спомен? И нужда от Спомен? Че нали и отлетелият човек живее, докато има спомен за него у поне един  жив човек.

Да, филмът за Гунди показа, че българинът без спомен е дърво без корени. Мъртвец приживе.

Всъщност наред с останалите си качества филмът за Гунди за мен лично има едно основно и голямо достойнство - той открехна вратата пред толкова много българи към една светла и необикновена личност-национална гордост, Надеждата и Спасението на моето и на бащите ни поколение! Аз бях с моето семейство и първият пристигнал пред киното преди първата прожекция от 12 часа, дори "загрях" няколко пъти в предишните дни, "запознавайки се с терена", идвах и си представях моите българи как изпълват салона, който директорът на киното, алжирецът г-н Нишан, бе така любезен да ми покаже, а вчера, през целия ден на прожекциите бях в и около киното, "посрещах" със сърце, изтръпнало от радост, идващите на талази толкова млади българи... Влизах, излизах, разговарях с доста от тях, разказвах им, разбира се, кратко и задъхано какво всъщност е бил за мен, за бащите ни, за  моето жертвено и гранично между две епохи поколение Георги Аспарухов -  Гунди.

Казвах им - той бе нашата Надежда, той бе нашето Спасение, той бе нашата Любов, той бе нашата гордост, че сме се родили българи, че можем, че и ние сме дали нещо на света. Гунди бе Усмивката на България в едно време, когато сивотата доминираше, Гунди бе нашата Мечта, към която пътувахме, когато не можехме свободно, както е сега, да пътуваме не само из света, но и в самата ни България, така например, аз, макар и роден и израснал в Малко Търново, вече живеещ в Кюстендил и София, трябваше да имам открит лист, за да отида да видя мама и татко, понеже градчето ни бе във Втора гранична зона, влизането в която бе забранено за външни лица. Да, аз вече бях "външно лице" в своя роден дом.

Нашият свят бе ограден с  огради с бодлива тел с шипове. Граничен свят между две идеологии.

И Гунди тогава бе нашият Учител, но не само по физическо възпитание, каквато бе неговата  голяма мечта приживе - да стане учител по физкултура, не само по футбол и спортменство, той бе и Учител с главна буква на милиони българи от онова време по Свобода, по Достойнство, по Морал, по дадена дума, по приятелство, по докосване до човека до теб. Това го имаше и във филма  - те най-подло го удрят и посичат, а той им се... извинява едва ли не, той им подава ръка да станат, те, о, Господи, те,  повалилите го изотзад, поемаха ръката на този, когото само преди миг искаха да пребият.

Я само си представете друг футболист, особено пък съвременен, дали би постъпил по този християнски всеопрощаващ начин. Наблюдавах внимателно лицата на днешните мои парижки българи, почти всички млади люде,  доста от тях, също като мен, дошли с целите си семейства, и то не само от Париж, идващи  с някакво озарение, с онази Надежда, че идват при майка България. Идвайки при  непознатия за тях Гунди, та почти всички посетители вчера на парижкото кино не са били родени или са били невръстни, когато Гунди загина, те идваха  всъщност при своите родители и прародители, при онова, което бяха напуснали по неволя, те идваха при своето Спасение, при своето... Сърце.

И това е великото достойнство на този филм, който авторите представят като всъщност една обикновена история за любов. Необикновеността на тази обикновена история за любов е всъщност това, че в по-дълбок план тази любовна история е Урокът по морал, който тя изнася и който днес е нужен не само на младите българи, но и на целия този днешен, забързан и напрегнат до скъсване свят, свят, болен от... нелюбов.

Този филм, посрещан с толкова любов и възхита, с усмивка и сълза, показа, че Гунди е нужен на българина! Както в онова време на сивотата и загражденията, така и сега, във времето на егоизма и разделението, Гунди е нужен на България, на всеки българин, където и да се намира по света. Красивият  млад и толкова лъчезарен и добър момък е нужен и днес, Президентът, макар и отдавна ангел, пак трябва и, вярвам, вече днес чрез Спомена за него, ще бъде и оня Спасител на сегашното поколение българи. Колко искам така да бъде!

Аз и затова така накрая на кратките си думи казах на присъстващите, запълвайки донякъде празнината от отсъствието на дори и един представител на екипа на филма:

"Млади хора, Гунди бе нашето Спасение, той бе нашата Надежда, но той преди всичко ни учеше на морал, на доброта, на любов. На това, което днес най-много ни липсва... Бъдете като Гунди добри, уважавайте човека до себе си, дръжте на дадената си дума, обичайте като него България".

Никога няма да забравя как блестяха очите на моите българи в киносалона при тези мои думи.

"Вие, млади хора, трябва да се обичате, така,  както  Гунди ни обичаше нас и както ние го обичахме, иначе ще бъдете приживе мъртъвци..."

Залата мълчеше, усмихваше се и светеше... Светеше с усмивката на Гунди. А когато филмът започна, всичко вече наистина, о, не беше за вярване, и ето, часове след този прекрасен ден аз пак цял изтръпвам, да, всичко вече тук, в този симпатичен парижки киносалон в центъра на магичния град, на метри от Нотр Дам, която пет години след пожара ще  възкръсне след дни,  всичко, да, всичко бе Любов.

Благодарение на Гунди! Благодарение на Момчето на народа, което изгоря цяло заради същия този  свой народ, заради същите тези наши деца,  които днес май не знаят какво да правят със свободата си...

Сърцето на Данко. Имаше един такъв любим за моето поколение в онова време разказ за Данко в училищната програма, който, за да освети пътя в тъмната гора, разкъса накрая сърцето си и така тъмната гора грейна и хората, водени от Данко, се спасиха.

Тъкмо тази светлина аз видях в очите на излизащите след прожекциите българи...

Светлина, примесена с мечта, с любов към другия, ближния, но и към себе си, любов и гордост, че са се родили българи! Че са имали Гунди, своя Данко, че той, синът на шлосера бай Аспарух, е техният Президент!

Били сме лоши българите, били сме нечувствителни, напротив, всеки от нас има в сърцето и душата си милост и добро, но го крием, страх ни е, неудобно ни е някак си да го извадим на показ, така сме научени, да не демонстрираме желанието си за докосване, за погалване на другия, за мекушавост го имаме, за някаква слабост, едва ли не за гевезлък. А то си е толкова естествено, толкова човешко желание.

Да, никога не ще забравя вчерашния ден на България в Париж! Бил съм на десетки такива дни на българско присъствие в Париж от много години насам. Но такъв ден като вчера  никога не е имало!

Такова докосване на българи емигранти, на българи, живеещи в чужбина, и то в най-красивия град на света, до тяхната България, до Оная България, която всички носим, скътана, да, грижовно и интимно  пазена в най-дълбокото на сърцето си, не е имало.

Филмът за Гунди го направи.

Вчера всички българи в Париж, дошли в залата на кино Studio Galande в подстъпите на Латинския квартал, бяхме заедно. Всички българи в Париж вчера  бяхме... Гунди! В тези мигове на прожекцията българите в Париж, гледах го това и го усещах със сърцето си, бяха в  своята родна къща, при своите мама и татко, там под лозницата, отрупана с грозде, никъде другаде несрещащото се ароматно и миришещо на вечна и красива, сладка до премала  българска есен грозде, бяха там,  при снимките-некролози на бабите и дядовците си, залепени на изоставените и обрасли с трева порти, тези достойни наши предци, които толкова много очакваха приживе нашия  телефонен звън. Гледаха вторачено моите българи в Париж екрана,  отхапваха "лимонови резенки" и мечтаеха.

Както ние едно време мечтаехме, когато на тълпи подтичвахме, бягахме, какво ти бягане, направо летене,  към стадиона, за да видим, да се докоснем до нашия Гунди! Да се докоснем до Мечтата... Да забравим поне за миг сивотата на деня, да полетим след Мечтата извън Оградата. Моите думи, писани в полунощ след Деня на Гунди в Париж и България, нямат край.

Но само един последен епизод с две картини.

На първата прожекция зад мен бе едно момче инвалид. Едно дете на Бога. Чух родителите му, притеснени, да се извиняват на организаторката, че нямали на кого да го оставят в днешния неделен ден, идвали отдалеч, а и той, синът им,  искал много да види Гунди, пък и те, родителите, искали да видят филма. Милите хора. Момчето в инвалидна количка реагираше по своя си начин, с ония характерни за неговото състояние звуци, така, отвътре изтръгнати, неподредени в думи, но взривни, импулсивни, родени от преживяна емоция с необикновен заряд. При оня момент, когато противникът подло повали току-що  възстановилия се на  едва петдесет процента от поредна страшна контузия Гунди, момчето отзад изкрещя! Глас, пълен с Болка! Глас на съпричастие. На подкрепа.

Залата, пронизана, мълчеше потресена. И от това, което виждаше на екрана. И от това, което чуваше от последния ред в киносалона.
В този сюблимен момент болното момче бе най-искреният човек на света! Най-искреният и човечен българин. С най-точната и естествена  реакция в момента, реакция, идваща директно и без задръжки  от възмутеното му сърце. Момчето-инвалид съпреживяваше по своя си, шумен и директен, "невъзпитан" начин болката на Гунди, на своя малтретиран нечовешки батко. То, болното дете на Бога, в този миг на съпреживяване бе по-здраво от всички здрави... Да, момчето, знаещо парещата сила на болката, изразяваше своя протест, своето негодувание от подлата постъпка на контузилия Гунди съперник. Защото той, болният и прикован към инвалидната количка младеж, наистина  знаеше какво значи Болката, о, как само я знаеше. А когато настъпи най-вълнуващият, според мен, разбира се, момент от филма, когато залата се изпълни с химна на Република България, когато "Мила Родино, ти си земен рай..." пропука екрана и покрива на салона, и ни накара всички да изтръпнем, да изскочат сълзи в очите ни, настана чудо...
Устните ни сами започнаха да се движат: "Мила Родино, ти си земен рай...". Всичко наоколо бе притихнало, с блеснали очи и движещи се устни. И тогава момчето зад мен нададе отново своя пронизителен вик, с крайчеца на окото си видях как немощното тяло се изправя, всъщност прави опит да направи невъзможното, едно страшно и непонятно за здравия човек усилие, породено от толкова разтърсващата емоция. Момчето искаше да направи и невъзможното, да стане и прегърне своя Гунди и всички в залата...

Миг-драскотина. Благословен миг!

Велика и премаляваща картина - момчето, с превито от коварната болест  тяло-нажежена скоба от вибрации,  с едната ръка, вкопчена в дръжката на инвалидната си количка, а с другата, о, чудо, с другата си ръка, свободната, момчето, майко мила, отдаваше чест на екрана, на Гунди... Отдаваше чест на България. На Оная България, там, в най-дълбокото на българското си сърце.

И там, от екрана, разтърсен също от химна, Гунди, красивият ангел на моето поколение,  сякаш също бе вдигнал ръка, усмихваше се и сякаш също  отдаваше чест, приемаше поздрава-уважение на болното българско момче от днешния Париж. Бях потресен. Всички бяхме потресени. И мълчахме.

Трябваше да бъде тихо.

Не трябваше да пречим на тайнството, което ставаше в този момент, тайнството  на сливането на две български добри души. Момчето се докосваше, да, по своя си, единствено възможен, позволен му единствено от природата и съдбата, странен и може би неприятен за здравия човек шумен начин, с ония характерни за заболяването му звуци-викове  в тези мигове до майка България. Чрез "своя" си вече Гунди. През красивия и добър батко, Мечтата за моето поколение, сега вече и Мечта за него, днешното момче в Париж.

Какво е човекът без Спомена? Без Мечтата... Какво е българският свят без Гунди? Ние сме Гунди!

Димо Райков, писател, автор на първата книга за Гунди след демократичните промени - "Сини сърца"