Чочо Владовски: Песните сега са бездушни, като изпълнени от компютър

Чочо Владовски даде последното си интервю пред Тангра мега рок преди да почине на 10-ти декември. Музикантът гостува на Мони Панчев в студиото на интернет радиото през месец май тази година, по повод акцията “Българският рок е жив”. Тогава над 50 музиканти и групи гостуваха в студиото на Тангра мега рок.

Чочо Владовски е добре познат на публиката най-вече като вокалист на група Тангра, макар да е взел участие в множество формации през дългия си музикален стаж.

Тежък диабет погуби музиканта, който ни напусна едва 50-годишен. Последното интервю на Чочо ни е предоставено любезно от Тангра мега рок.

Мони Панчев: Ето и едно име, добре познато на почитателите на българската музика - Чочо Владовски. Добър ден!

Чочо Владовски: Добър ден на всички!

М. П.: Аз се затруднявам да представям име като твоето, защото ти имаш много години присъствие на сцената. Колко са?

Ч. В.: От 1973 година насам.

М. П.: Значи вече над три десетилетия. Можем ли да кажем, че Чочо Владовски е от Тангра – човекът, който пее “каничка с кафе” или не можем да се ограничим само с това?

Ч. В.: Само така не може, защото това е само един период от моето творчество и изпълнения. Може би много хора ме познават с това, но преди това аз съм бил известен и съм бил на сцената, както и след това... След участието си в Тангра.

М. П.: Преди малко чухме една песен, не знам дали слушателите са й обърнали внимание – това беше твоят глас, нали? - Една група, Синьо Белите, една от формациите на Синьо Белите, ако трябва да сме съвсем точни.

Ч. В.: Да.

М. П.: От коя година е този запис?

Ч. В.: Това беше 1977 или 1978.

М. П.: Петима души сте там? Известни колеги или...?

Ч. В.: Известни колеги, да. Един от тях, на китарата, беше брат ми Трушан Владовски, известен от Сребърните Гривни. Той от почти 30 години не живее в България, а в Щатите. Те почти всички от Сребърните Гривни живеят в чужбина - някои в Щатите, други във Финландия и Швеция. Друг колега, Боян Балев, басист – той си е тук. Барабанист беше Антон Бубев, който също си е тук. Басист беше и Александър Петрунов, Сашо Гривната, който също беше в Сребърните Гривни, а сега е в Щатите.

М. П.: Нека започнем от началото. Как започна при теб тази работа без край – Чочо Владовски и музиката?

Ч. В.: Ами, започна много отдавна - бях на 13 години. Покрай по-големия ми брат, който беше китарист в Сребърните Гривни, когато бях първи курс в музикалното училище. Заедно с моя колега и приятел Иван Лечев бяхме в един курс, започнахме пробно в едно читалище до Пионерския Дворец, казваше се “Пробуда”, така на ужким – той с цигулка и китара, а аз с флейта и пеене. Брат ми, който не вярваше, че съм толкова малък, а вече свиря рокендрол, един път се заслуша и оттам насетне ме привлякоха и при тях.

М. П.: Нека пуснем една песен на Сребърните Гривни. Този диск официално ли е издаден, всъщност?

Ч. В.: Не. Аз събрах каквото можах от приятели и архивни записи и ги предоставих на Вальо Гривната, другия китарист на групата, който живее във Финландия, и той със снимки сам си го направи вкъщи, защото тук не можахме да намерим спонсори да се издаде. Всъщност, този диск си е собствено производство.

М. П.: В този диск има 25 песни на Сребърните Гривни и снимки на членовете – това ли са всички?

Ч. В.: Да, 12 човека, в течение на времето.

М. П.: Тук има известни имена. Освен Гошо Минчев, за когото се знае, че е участвал... И Борис Годжунов е тук.

Ч. В.: Да, известни имена са. Повечето не са в България. Остана само Пепи, барабанистът, който напоследък свири и с ФСБ, Борето Годжунов като вокалист. Банана също е свирил там.

М. П.: Той не е ли джазов изпълнител?

Ч. В.: Няма значение. ...Крум Калъчев също е тук. Всички останали са в чужбина.

М. П.: И така, да продължим. Значи вие сте с Иван Лечев в една група. После какво става – коя е първата група, в която си участвал?

Ч. В.: Първата група, за съжаление, с нея не стигнах до записи, понеже тя се разпадна. Тя е 6+1. В нея също свиреха много известни музиканти.

М. П.: По кое време е било това? Защото 6+1 представлява интерес за търсачите на стара музика, понеже има една издадена малка плоча.

Ч. В.: Някъде към края на групата, малко преди да се разпадне. Мисля, че беше 1973. Групата се водеше от Иван Пеев. Китарист беше един много добър професионалист от Пловдив - Илия Караянев, Личо. Басист беше Сашо Гривната, барабанист беше Божидар, а имаше и “духачи”. Единият е Данчо Капитанов, тромпетист. Саксофонист беше Илко Аронов, който също живее от много години в чужбина. Тромбон беше Пешо, но не му помня фамилията. Аз се прикачих към групата, а солисти бяха Борето Годжунов и Марги Хранова.

М. П.: Да преминем по-нататък. Имаш ли друго участие, преди да отидеш в една от ранните формации на Диана Ескпрес?

Ч. В.: След това отидох в Сребърните Гривни и с Емил Димитров в Синьо Белите.

М. П.: Значи преди Диана Експрес си участвал в Сребърните Гривни и Синьо Белите?

Ч. В.: Да.

М. П.: Да преминем към Диана Експрес тогава. Излиза един техен албум, който според Митко Щерев е първият рок албум на българска група.

Ч. В.: Да.

М. П.: А ти кога се присъединяваш към тях?

Ч. В.: След като Митко Щерев беше издал албума “Диана Експрес”, той ни събра като група и тръгнахме на първото си турне.

М. П.: В книжката към албума пише, че първото представяне е в зала Универсиада с китарист Константин
Атанасов...

Ч. В.: Да, Косьо беше китарист, Вантера беше басист, но той, за съжаление, вече не е между нас. Съвсем наскоро почина. Ваньото беше барабанист. И той почина, но по-отдавна.

М. П.: Това беше една наистина впечатляваща група – така изведнъж се появява...

Ч. В.: Първият ни концерт беше в читалище Лиляна Димитрова.

М. П.: Нека само уточним един мой въпрос, свързан с детските ми спомени. Чочо Владовски свири ли на флейта, или аз съм се объркал?

Ч. В.: Да, да. Аз свирех и на флейта, което беше много атрактивно тогава. Имаше, а и сега още я има, една група Jethro Tull, с един виртуозен флейтист, Иън Андерсън, от когото аз се учех да свиря, въпреки че учех класическа флейта.

М. П.: Предполагам, че по друг начин се свири...

Ч. В.: Коренно различно е, защото той свири с един маниер – едновременно пеене и свирене, което беше много интересно. И аз започнах да свиря така и беше много атрактивно и интересно. В Лиляна Димитрова беше първият им концерт, в който и аз участвах и после тръгнахме на турне из цяла България.

М. П.: Нека обясним за концерта в София.

Ч. В.: Те го спряха, защото имаше толкова много народ, че се пукна плочата и шефовете на залата се уплашиха да не се случи някакъв инцидент. По едно време ни спряха, защото имаше много хора и от танците и тропането може би се пукна плочата.

М. П.: А турнето как продължи?

Ч. В.: Помня, че тръгнахме от Ямбол, родния град на Митко Щерев. Концертът беше в спортна зала Диана и там също имахме страхотен успех. И така продължихме около година и половина, две. После от Концертна Дирекция ни наложиха някакви условия да станем държавни служители. Искаха да ни сложат на заплати и да ни направят нещо като служители.

Тогава почти всички се отказахме, защото имахме норматив от брой концерти на месец, за да си получим заплатата. Това беше непосилно – да си плащаме хотела и храната из провинцията с тази заплата.

За съжаление, концертни записи от тогава няма, защото нямахме техника. Никой не можеше да си купи магнетофон. Единствено имахме някой с мишпулт и колонки, събрани оттук-оттам, за да озвучим залата.

М. П.: А правилно ли си спомням, че си участвал и в една друга група - Формула?

Ч. В.: Да, с Марги Хранова.

М. П.: А къде съм ви гледал?

Ч. В.: В цирка. Там завършвахме цирковата програма  - пеехме с Марги и танцувахме едни рокове.

М. П.: А как стигаме до, може би, най-популярната част от кариерата ти - с Тангра?

Ч. В.: Ами, след като приключих участията си със Синьо Белите, в която седем години бях солист, след Диана Експрес. Там работих с Емил Димитров. И брат ми беше там. И Сашо Гривната също.

М. П.: И какво излиза – супергрупа, страхотни музиканти, препълнени зали и стадиони, коси, бради, флейти... Или нямаше стадиони?

Ч. В.: Имаше и стадиони, но за съжаление нямахме достатъчно техника. Повече използвахме зали, защото не ни стигаха силите да озвучаваме цели стадиони.

М. П.: А каква беше атмосферата около всичко това? Ти спомена за договорите с Концертна Дирекция...

Ч. В.: Ами, атмосферата... Да, работехме с Концертна Дирекция, но имахме доста проблеми с коси и бради. Сигурно много хора знаят, че ни забраняваха да носим дълги коси и бради, но ние по някакъв начин намирахме вратички да се опазим. Но имахме големи проблеми по хотели и ресторанти. След концерт беше нормално да отидем да се нахраним в ресторанта на хотела. Обаче там сервитьорите - не милиционерите, ни казваха, че с тези дълги коси не можем да влезем там.

М. П.: Как се справя човек в тази ситуация?

Ч. В.: Ами, научихме се да си купуваме храна през деня от магазина и да се храним по стаите. Милиционерите ни определяха колко коса можем да имаме, но сервитьорите не ни пускаха в ресторанта. Сега може и да звучи смешно на младите хора, но беше така.

Освен това беше много трудно музикант или група да направи собствени записи, защото имаше комисия, която разрешаваше да се записват само песни на утвърдените и одобрените стари композитори. Ние се бяхме принудили като напишем песен, да я подписваме с името на някой от одобрените композитори и тогава минаваше и ни даваха да я запишем.

Не уточнявам имена, но някои от тях ни молеха да им пуснем песента, за да чуят какво са написали.

М. П.: Те нямаха нищо против, предполагам.

Ч. В.: Е... Такива бяха времената.

М. П.: Значи сте имали успех сред публиката.

Ч. В.: Да, защото ние бяхме големи ентусиасти и правехме всичко от сърце и със страхотно желание.

М. П.: Проблемът с парите, предполагам, не е бил толкова важен като сега.

Ч. В.: Парите бяха уточнен хонорар от Концертна Дирекция. Те бяха различни за “вокално инструментална група” и за “солисти”. И за “ръководител на групата”.

М. П.: Не, искам да кажа, че не сте го правели, за да направите много пари.

Ч. В.: То и това беше важно, защото от това се издържахме. Плюс това имахме големи разходи – пътуване, хотели, ресторанти. Всичко това ние си го заплащахме. За техника и инструменти изобщо не ми се говори как си намирахме. - Не ни даваха да внасяме инструменти от чужбина, а пък в телевизията ни слагаха лепенки на китарите, за да не се вижда, че е Fender или Gibson.

М. П.: Разговорът ни вече приключва, защото Чочо е възпрепятстван да остане по-дълго, но ще си продължим разговора следващия път. Ето, дори и не стигнахме до Тангра, а има и други интересни истории.

Ч. В.: Да, разбира се. Ще си продължим разговора.

М. П.: Сега продължаваш да се занимаваш с музика.

Ч. В.: Да. Имам си студио, в което записвам не само мои неща, а и на много мои колеги.

М. П.: Каква е музиката днес, за разлика от музиката вчера? Какво се промени в музиката за теб?

Ч. В.: Това, което се промени за мен, не във всички песни и групи, но в болшинството, се появи малко студенина и бездушие. Музика с много пошли текстове, почти без съдържание. Но, може би, такова е изискването на младите слушатели. На мен това не ми харесва. Пак казвам, че има и хубави групи и песни, но повечето... Не знам защо стана така. Като че ли не са вложили душа в песните. Като че ли ги изпълнява компютър.

М. П.: Благодаря, Чочо! Ако имаш още нещо да добавиш...

Ч. В.: И аз благодаря за поканата да гостувам в това радио и да ви пожелая много успех. И до нови срещи!