Франк Соливан и пътят до "Грами", който минава през кухнята

"Дърти кичън" е първата блуграс формация, гостувала на джаз феста в Банско. Групата има две награди от Световната блуграс асоциация за най-добра инструментална група, а албумът Cold Spell е номиниран за "Грами" през 2015 г.

Двигателят на бандата – Франк Соливан, е предложен за най-добър мандолинист от Националната блуграс асоциация на САЩ, а колегата му Майк Мънфорд е избран за банджо изпълнител номер 1 за 2013 г. В същата година, друг от членовете на "Дърти кичън" – Крис Лукет, получава една от най-престижните отличия в родината си – "Моментум" за най-добър китарист.

Самият Крис се увлича от българската народна музика. Преди време, в Сиатъл, той е свирил в група за фолклор, която изпълнява музика от цяла Европа. "Обичам балканските ритми и продължавам да ги слушам", казва Крис.

Мандолина, бас, банджо, китара, цигулка и китара са основните инструменти в блуграс музиката, а в песните се пее за любов, за раздяла и всички теми, които хората могат да почувстват. Това е музика, която се свири на ухо, въпреки че в последните години са издадени много учебници.

Блуграсът и джазът са братовчеди, защото повечето от пионерите на блуграса са се учили от джаза, и затова има толкова много импровизация, обясняват от "Дърти кичън".

Защо "Дърти кичън"? Ето и обяснението на Франк Соливан: "Моята страст е готвенето. В кухнята каниш приятели и близки, там опитвате храната, а след яденето моето семейство винаги изважда инструментите и започваме да свирим. Накрая чистим кухнята. Защото по-важно е да свириш“...

Франк споделя, че се е случвало да композира, докато готви. Има парчета, наречени "Купа за салата" и "Да изгориш грейвито". "Аз съм от Калифорния, където има развито селско стопанство и мексиканско влияние, а майка ми е италианка, разказва лидерът на "Дърти кичън". Затова мексиканското и италианското влияние са най-силни в рецептите ми, но обичам и гръцката кухня, и всичко, което е вкусно, включително и шопската салата".

"Той обича да готви, а ние обичаме да ядем", шегуват се колегите на Франк по повод неговите кулинарни умения. "Не е Франк Синатра, но е ок", пък е коментарът им по повод изявата му като вокал.

Специално за Dnes.bg, Франк Соливан разговаря с Даниел Димитров – за музиката, кулинарията, учителите и идолите, живота извън сцената, корените и вдъхновението.

Като човек, който има много лично отношение и към музиката, и към храната, смяташ ли, че има подходяща храна за всеки вид музика?

Никога съм мислил за това. Но всичко зависи от вкуса. Например, пиесата "Купа за салата" е вдъхновена от една мандолина с тумбеста извивка на гърба…

Като истински кулинар и ценител, успя ли да опиташ нещо от българската кухня?

Да, пробвах месо и картофи.

Ти си тук с баща ти, който също е музикант. Това означава ли, че имаш семейни традиции в музиката?

Майката на баща ми и нейната по-голяма сестра са обикаляли заедно страната с моя прапрадядо и са изнасяли водевилни спектакли. Имали са специална хореография, докато пеят и свирят на мандолина и цигулка. Семейството на майка ми, което аз не помня, също е имало музиканти, които свирят на цигулка и виолончело. Цял живот съм бил повлиян от тези традиции.

Освен това, баща ми е деветото от десет деца, и всички негови братя и сестри пишат музика и пеят. Леля ми – Норма Бел, влезе в залата на славата на уестърн суинга. Всички мои първи братовчеди имат групи и свирят, и всичките са самоуки.

Какво най-много повлия за развитието ти като музикант сред толкова много влияния?

Баща ми използваше похватите на обратната психология. Казваше ми да не пипам банджото, да не пипам цигулката, да не пипам китарата. И когато той отиваше на работа, аз правех точно обратното.

Какво те вдъхновява да създаваш музика, освен готвенето?

Човек трябва да намира време, за да се вдъхнови – независимо дали това е любов или болка, тъга или смърт… Най-креативен съм в моментите на силни емоции. Понякога започва с мелодия, понякога – с текст, понякога просто ми идва някаква идея в главата, която развивам по-късно.

Има ли учители, които никога няма да забравиш, дори от училищната скамейка?

След семейство ми, най-голямо влияние върху мен оказа учителят ми по английски от гимназията – Джордж Хърбърт Търнър. Когато бях в гимназията, той се премести в Исландия, но преди това ме насърчи да свиря на цигулка и на тромбон. Загубихме контакт с него, но когато се преместих във Вашингтон, отново го намерих и му благодарих за всичко – за куража, който ми даде и за специалното място, което има в моето сърце. Що се отнася до идолите ми в музиката, това са Стиви Уондър, Рей Чарлз, Елвис Пресли и, разбира се, звездите на блуграса и кънтримузиката.

Ти си все още млад, но имаш ли планове да предадеш опита си и да имаш свои ученици?

Да, вече преподавам. Още когато бях на 20, бях заместващ учител по музика. Имал съм частни ученици и майсторски класове в много страни по света.

А от учениците получаваш ли вдъхновение и нови знания?

Да. Всеки път, когато преподавам, уча и от тях. Колкото повече научавам за музиката, разбирам, че трябва да уча още и още.

Какъв човек си извън сцената?

Опитвам се да живея за момента. Човек трябва да намери време и да се възползва от контакта с хубавите хора, които обича. Обичам лова и риболова. Непрекъснато поправям разни неща. Освен това съм лютиер. Мандолината, на която свиря, е мое производство.

Какво според теб може да спаси душите ни – музиката или храната?

Ако не свирех музика, нямаше да мога да ям. Ако не свирех, нямаше как да захранвам душата си, а ако не ям – няма как да захранвам тялото си…