Плащането на здравни вноски - въпрос на доверие в системата

Дали обаче в действителност системата е недофинансирана? От една страна бюджетът за здравеопазване е 4% от БВП на страната, което прави около 3, 2 млрд. лв. Това е най-ниският процент в ЕС. По данни на Евростат тези средства са близо 7 пъти по-малко от този, отделяни от страни като Германия, Франция, Белгия и Холандия. Очевидно при това положение, качествено здравеопазване на европейско ниво в България не може да съществува.

От друга страна медицинските услуги намират своята пресечна точка на търсене и предлагане на ниво по-високо от предвиденото от държавата. Разликата се покрива от некоректни, а често и незаконни практики. Различни източници посочват, че размерът на допълнителните плащания е близо още 2 милиарда лева.

С други думи можем да твърдим, че за здравеопазване в България се дават минимум 5,2 милиарда лева, без да броим средствата отделяни за хранителни добавки, козметични процедури, врачки, баячки и народни лечители (дори и да ви се струва несериозно, поговорете с някой лекар за да разберете, че това е пазар, който не бива да се пренебрегва).

Здравно неосигурени в България са между 0,9 и 1,9 милиона души (изглежда по-точна сметка не е по силите на българските институции). Голяма част от здравноосигурените пък са такива само на хартия – осигуряват се на минимални доходи. Причината е, че първо хората не са доволни от качеството на услугата (ако въобще могат да я ползват) и второ, че те са наясно за нуждата от нерегламентирани плащания в последствие. Усилията на министър Атанасова са насочени главно в посока към ограничаване на тези плащания, ограничаване на надписването на здравни услуги и налагане на всевъзможни глоби на болниците и общопрактикуващите лекари.

Всички тези усилия са в неправилна посока, тъй като при стриктно спазване на правилата лекарите би трябвало да живеят с доходи, с които не биха могли да посрещнат ежедневните си нужди, камо ли да имат семейство и деца, а лекарите във всяко развито общество са едни от най-заможните хора, нали така?

Пазарът на труда се влияе пряко от предлаганото заплащане. При стартова заплата за специализант от 390 лева у нас и например над 2000 евро в Германия, е ясно кои студенти остават в България и продължават да се занимават с медицина. От друга страна медиите непрестанно ни заливат с новини за поредния вид източване на касата, нерегламентирано плащане, избор на екип и т.н. Налага се разбирането, че лекарите разполагат с огромни доходи. Това е вярно за част от тях, но не за всички. Създава се порочен кръг – хората не желаят да плащат осигуровки защото имат нагласата, че после трябва да доплащат.

Лекарите прибиращи пари под масата пък най-често не са най-добрите специалисти и хората не са доволни от работата и отношението им. Усещането допълнително се усилва отново от медиите, където едва ли не всеки смъртен случай в болница се изнася като лекарска грешка. В тези твърдения, разбира се, има част истина, защото сечението на добрите лекари и тези, които прибират пари под масата, е относително малко множество, а способните лекари, съгласни да работят за подигравателни доходи, си е направо празното множество, което пък няма как да не се отрази на реалната статистика за лекарските грешки.

В резултат на всичко изложено до тук смея да твърдя, че и здравната система, и здравноосигурителната система са пред колапс. Едната - поради тоталното обезкървяване и липса на специалисти, другата - поради категоричното нежелание на хората да плащат, без да имат гаранция както за наличието и качеството на услугата, така и за крайната и цена.

Предлаганите от това, а и от предишните правителства, решения са все повече рестрикции, глоби, наказания. В обществото пък открито се коментират идеи за гражданско неподчинение и саморазправа с лекарите.

Глобяване на болниците, докато спрат да надписват пътеки, студентите по медицина да трябва да заплащат обучението си, преди да емигрират, преследване на некоректните платци с целия натиск на държавния апарат, всичко това са реактивни действия, целящи да предотвратят последствията, без да адресират причините.

Едва ли хората биха били доволни, след като държавата изсмуче още малко пари от останалите в България българи, които да потънат в неефективната здравна система. Едва ли и пациентите биха искали да ги лекуват онези специалисти, които могат да бъдат наети с предлаганите в момента заплати.

Обществото ни е узряло до идеята за индивидуални партиди при здравните вноски. При това положение обаче ще се окаже, че голяма част от хората със символичните вноски, които правят, не могат да получат повече от символично здравеопазване, а и да не забравяме принципа на солидарността – някои хора се нуждаят от лечение на стойност по-голяма от вноските, които са направили. Големите компании осигуряват служители си в частни здравноосигурителни компании, но това не ги освобождава от вноските към здравната каса (160 лева при максимален осигурителен доход).

Търсейки решение на задачата, нека не забравяме, че добрите специалисти никога няма да се съгласят да работят за унизително заплащане . Да не забравяме също, че хората искат качествено здравеопазване, като и да не забравяме онези 2 милиарда лева въртящи се по канали, различни от здравноосигурителната система.

Макар тази задача дълго време да ни бива представена като нерешима, решението може би е по-лесно отколкото предполагате. Магическото хапче се нарича пазарен принцип и свободна конкуренция. Нека здравноосигурителната система се отдели от системата на здравеопазването и да се осигурят условия за свободно предлагане на медицински и осигурителни услуги.

В момента такова няма, защото пазарът е изкривен от това, че държавните болници разполагат със сгради и апаратура, за която частните клиники трябва да плащат и съответно да калкулират в цената за крайния потребител (в с случая пациента). Монополът на здравната каса пък е гарантиран със закон. Нека се създадат условия за конкурентно предлагане на осигурителни услуги (така нареченото „демонополизране“ на здравната каса). В условията на свободен пазар едва ли някой здравноосигурителен фонд ще позволи средствата му да се източват.

Нека държавните болници бъдат приватизирани и здравните заведения да закачат своите тарифи, такива каквито да им гарантират доходи, с които да могат да наемат добри специалисти. Нека тогава и здравните фондове дадат своите оферти - при каква вноска какъв максимален разход могат да покрият. Неизбежно ще се появят пазарни играчи, атакуващи както нишата на най-високото качество, така и нишата на най-ниската възможна цена.

Проблемът на един такъв подход е, че голяма част от хората няма да могат да ползват адекватна здравна помощ – или поради липса на доходи или поради нашия си български манталитет да мислим за проблема едва когато ни дойде до главата.

За тях държавата, както й е вменено по конституция, може да осигури социално здравеопазване, покриващо минимален пакет услуги в лечебните заведения с най-ниски цени на пазара. И нека това се нарича социална помощ за социално слаби граждани. Човек със собствено жилище, автомобил и вила, трудно би попаднал в графата „социално слаб“. Нека хората ползващи такива социални пакети са на ясно защо качеството на услугата е ниско и да не предявяват допълнителни претенции.

Ако подобен подход е неприемлив за обществото, е редно да се запитаме каква задача точно решаваме. Ако задачата е как хората да не плащат или да плащат символично и в същото време да получават качествена здравна помощ в модерни лечебни заведения и от квалифицирани специалисти, е да, тогава задачата е нерешима и не би могла да се окачестви по-точно от лов на маймуни с трици.

По повод на статията в investor.bg „Плащането на здравни вноски - въпрос на доверие в системата“ от 14.08.2012 с автор Евгения Европейска http://www.investor.bg/analizi/85/a/plashtaneto-na-zdravni-vnoski-vypros-na-doverie-v-sistemata,138771/?page=2 и във връзка с невъзможността да се вместя в изискването да коментирам статията в рамките на 400-600 думи, публикувам мнението си тук.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.