За хикс, косинус пи и ипотечния кредит

Виждате ли, за един ипотечен кредит от 25 години, почти няма значение стойността на лихвата в момента на отпускане от гледна точка на реалния труд и усилие, които ще трябва да вложим за неговото погасяване. Ако днес лихвата е ниска, вероятно икономиката работи на ниски обороти и това е свързано с по-ниски доходи – плащаме по-малко, но и получаваме по-малко. Когато лихвите са високи, обратно, често това е свързано с бурно развиваща се икономика, където преобладават високите печалби и можем да си позволим лукса да пръскаме повече пари. И това е процес, който осцилира между някакво равновесно положение също както струната на пианото, когато натиснем произволен негов клавиш.

Но кой в днешно време се замисля, че вътре в пианото има всъщност струни? Кой днес се замисля за тона като за осцилация, а не еднократно действие, причиняващо звън в ушите? Кой се замисля днес за взаимодействието между тоновете, което да създаде една мелодия? Съдейки по увеличаващият се брой на дискотеките, дънещи силно музика от мощни колони с няколко процента дисторзия, в квадратни помещения без никаква акустика, пълни с хора, пиещи долнопробен алкохол, гърчещи се в пот между облаците цигарен дим в една навалица от подобни тям споделящи собствената им пълна липса на интелектуални интереси, то излиза, че днес никой не мисли за музиката като същност, а като за повод.

Ела, вземи кредит днес, защото само днес лихвата е ниска! Пий Кока Кола! Пуши! Поглъщай отровата, която наричаш храна, но в която не съдържа нищо хранително и истинско. Важното е да ти е вкусно. Да се чувстваш добре. Не мисли за утре! Всичко е днес, тук и сега. Нали така казват?

И хващайки се за преживяването, започваш да измерваш стойности, губейки разбирането, че реалността се управлява от процеси, от хиляди нишки, изплитащи действителността в нейните многобройни сечения. Именно всички тези нишки, преплетени една в друга в непонятните лабиринти на нашия живот, изграждат същността на собствената ни съдба.

Веднъж в годината измерваш пулса на собствения си живот и записваш стойностите му отстрани до вратата, където някога родителите ти са отбелязвали колко си пораснал между два рождени дни. Иска ти се да подредиш живота си, числата на стената да станат равни на числата в мечтите ти. Мъчиш се и не става, защото се опитваш да решиш задачата, налучквайки милиардите възможни отговори, вместо да използваш функцията, която ги описва.

И така, животът преминава в размисли защо ние се лутаме тъй, както махалото на часовника, отмерващ оставащите ни глътки въздух. А ако ги отмерваме само с минимуми и максимуми, единици и нули, ще се превърнем в роботи, напълно загубили всякакъв човешки облик и обречени на предетерминирано съществуване.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.