Да, навсякъде другаде се живее по-лесно отколкото в България. Но даваме ли си наистина ясната сметка как източваме кръвта и и изсушаваме жизнените и корени?! За каква любов говорим тогава??? Не са много космополитните личности по света, тези, които еднакво добре се чувстват навсякъде и нямат връзката с корените си и нуждата от нея. Но дори и много да са, то те не носят топлината на чувствата в гърдите си, а живеят със силата на хладния разум. Това едва ли ги прави щастливи.
Започнах да чета една книга, която навярно сами ще разпознаете. Още в самото и начало е поставен проблемът за любовта на българина към своята родина. Тази любов е описана точно по начина, по който самата аз я усещам, затова ще си послужа с думите на автора: " ...За чужденците може да звучи прекалено сантиментално, когато българи говорят за привързаността си към отечеството. Да, ще кажат чужденците, разбира се, че българите го обичат. Но пък кой ли не си обича родината? За българина обаче тази привързаност значи много повече. Това чувство е тъй пламенно, че то може да се сравни само със състоянието на влюбен човек - с една завладяваща, романтична, екзалтирана, ревнива любов, извор на гордост и на безпокойство, на постоянно въодушевление и упование.
Тя произлиза отчасти от природната красота на страната. Вярно е, че българите са малко шовинисти и напълно убедени, че тяхната страна е най-красива в света. Но ако се говори обективно, мъчно можеше да се намери чужденец-посетител, който да не се съгласи, че нейните планини напомнят швейцарските Алпи, че нейните китни долини и омайни гори са измежду най-привлекателните в Европа, че златните и черноморски плажове нямат съперник по цялата Ривиера. Но освен всичко това тази страна притежава и един особен чар, мъчнообясним, но специфично и неповторимо български, който пораждаше това необикновено, единствено по рода си обаяние...
Може би тя (мистериозната привлекателност на тая земя) се криеше във въздуха, този невероятно свеж и съживителен въздух, който човек никога не забравя и не намира никъде другаде? Може би беше в цветовете или в начина, по кйто слънцето грее или ветровете веят. Поетите и романтичните натури ще ви говорят за горските потоци и за планинските цветя, за уханието на здравеца - изключително българско цвете. Те ще приказват за прекрасната Розова долина, единствена в света, или за миризмата на прясно окосена трева. Те ще се обзалагат, че могат да различат звъна на хлопките на нашенските стада измежду хиляди звънци по чуждестранни пасища. Небето в България има особен цвят, ще ви кажат те, и вкусът на водата е различен. Те ще ви описват кукуригането на петлите рано призори на село и ще си спомнят с носталгия за кучешкия лай в късна нощ, като че ли петлите и кучетата звучат различно в другите страни. Това безсъмнено е един романтичен и малко пристрастен възглед. Но кой знае?
Може би българите имат право, дори обективно? Може би тази страна е наистина изключителна или във всеки случай различна от другите? По-прозаични, несантиментални думи като географска ширина и дължина или като климат, почва, височина, кислородно съдържание на въздуха, химически състав на водата и геологично минало може би обясняват същата тази реалност по друг, несубективен начин.
В България септември е месецът, когато първите предвестници на някаква неопределена тъга се чувстват във въздуха. Отначало те са още съвсем смътни, само краткотрайни намеци, че нещо клони вече към своя край, мигновени потръпвания, бързо удавени в заслепителния блясък на лятото, преди още да имат възможността да се оформят.
Това може да бъде само лъх на вятъра, носещ меланхолични спомени; една сянка, малко по-дълга днес, отколкото беше вчера; един различен облак над Витоша или пък носталгичният звън на черковната камбанария, когато камбаните забиват тържествено за вечерната служба. В миг човек си дава сметка, че лятото, горещото сияйно българско лято, е отминало. Не след дълго небето ще промени цвета си и сивотата му ще надвисне ниско над червените керемиди в села и градове. Уличният паваж ще заблести печално под дъжда и кал ще покрие изораните ниви. Цялата страна ще добие друг вид, по-тъжен, по-овехтял и по-мрачен, като че ли прожекторите над декора на някаква жизнерадостна сцена се загасят и скръбна музика прекъсва едно весело тържество. Това тъжно настроение не всякога е неприятно за българите.
Тъгата е всъщност в основата на техния естетичен живот. Българското изкуство - музика, поезия, живопис - отразява това обаяние от красотата на тъгата. Докато в България веселбата, хуморът и насладата от живота имат по-скоро чувствен, буен и съвсем земен характер, любовта, мечтите и мировите размишления са неизбежно напоени с меланхолия. И все пак септември е един чаровен месец, месецът на пастелните цветове, сезонът на узрелите лозя и есенните цветя, времето, когато весели червенобузи деца поемат отново пътя към училище. Преди да се приготви за зимния си сън, страната се наслаждава на топлото септемврийско слънце и като че ли сладко се протяга в една последна прозявка."
Хубаво е. Нали. Отговаря точно и красиво на въпроса. Познахте ли кой е авторът? :)
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.