Простотата не биела на очи. Простотията била очевадна.
Простотата пеела вярно, с чувство. Простотията – гръмогласно, фалшиво, но със самочувствие.
Простотата признавала смирено грешките си и искала прошка. Простотията се оправдавала, обяснявала, но не падала никога по гръб.
Простотата казвала открито и честно, но добронамерено, когато нещо не й харесва. Простотията ругаела, псувала, обиждала нагло.
Простотата питала, когато нещо не знаела. Простотията мислела, че знае всичко и имала отговор за всеки въпрос на този свят.
Простотата се радвала на малко и била доволна. Простотията – ненаситна и вечно недоволна от всичко.
Простотата се смеела чистосърдечно. Простотията се надсмивала безсърдечно.
Простотата се радвала на чуждите успехи. Простотията завиждала, злобеела и плюела.
Простотата умеела да си почива. Простотията нямала почивен ден.
Когато дошло време да завършат училището на живота, уж незабележимата простота била обявена от Директора на училището за светица. Пожелали й да почива в мир, а на гроба й написали: „О, свещена простота, няма никога да те забравим!” А простотията, която не оставала незабелязана за никого, била втрещена, когато Директорът на житейското училище я осъдил на безсмъртие и невъзможност да постигне покой, докато не намери начин да направи нещо, с което да бъде трайно запомнена.
Оттогава простотията обикаля между хората и търси такива, които имат с какво да бъдат запомнени трайно. Личностите им се отличавали с чистосърдечна простота. Но не били чак толкова прости, че да я пуснат в живота си. Затова тя и до днес изпълва животите на тези, които с нищо друго не могат да бъдат запомнени освен с безсмъртната си простотия...