Държава за чупене

Никога не слагам под общ знаменател хората. Българи, цигани, турци - не може и не бива да се говори на едро, да се обобщава и да се заклеймява безотговорно. Всеки отговаря сам за себе си. Вчера, преди да стане последния екшън по нашата многострадална земя (пиша го с горчива усмивка), по случайност говорих с една жена, представителка на малцинствена (това със същата горчивка;:) общност. Жената говори български. Затова не я наричам циганка. За мен езикът е същественото доказателство за принадлежност. Не тена, не името, не дрехите. Щом живее в България и говори български - българка е. Около 45 годишна, добре изглеждаща, облечена с вкус, премерено, вече вдовица, с една дъщеря и една внучка! Вчера ми разправи как всички роднини от страна на мъжа и се опитвали всячески да повлияят на решението им да имат само едно дете. Притискали са ги постоянно за вироглавието да останат само с едно дете. Решението им било напълно осъзнато. Тя ми каза - преценихме, че можем да отгледаме и да дадем образование на едно дете. И не се поддават на роднинските атаки. Ражда дъщеря си, когато е на 22 години...Жената говори с голяма любов за внучката си Ани, която отглежда сама - родителите и работят във Варшава. Казва - ако започна да говоря на цигански в къщи, Ани ме пита - бабо, защо говориш така? Детето ходи на детска градина и се чувства като едно от всички деца.
Познавам още една жена с такъв произход, която има само едно дете. Говореше български като роден език. Разумна млада жена. Беше санитарка в родилно и се запознахме като раждах сина си. Също така разсъждаваше - мога да дам всичко на едно дете, затова няма да имам повече.
Вчерашната ми събеседничка сподели, че момичетата от тяхната общност съвсем не горят от желание да раждат, щом станат на 13-14 години. Нямат особен избор. Всъщност нямат никакъв избор. При нас всичко зависи от мъжа - каза тя. Той диктува условията и не пази жена си. Не знам доколко е така, доколко е безотговорност, доколко традиция, доколко сметка. Не мога да отсъдя, тревожа се след вчерашния случай, че това е натискане на копчето. Всъщност, ефект от дълго натискане на копчето - това на главите ни.

Днес бях цял ден навън - само слънце, синьо небе и вятър, жива трева и даже щъркели. Завъртя ми се една приказка на Джани Родари - Дворецът за чупене. Ние си нямаме такава държава за чупене, имаме си само нашата, една единствена България, за която се безпокоя и за която ме боли.

Дворецът за чупене

Някога в Бусто Арзицио хората се безпокояли, че децата чупели и разваляли всичко. Да не говорим за изтърканите подметки, за панталоните и за училищните чанти: но те чупели и стъклата, чупели чиниите по масите и чашките в кафенето, като ритали топка и не пробивали стените само защото не разполагали с чукове.
Родителите не знаели вече какво да правят и какво да казват и се обърнали към кмета.
— Да сложим глоба? — предложил кметът.
— Много благодарим — възкликнали родителите, — само че ще плащаме с парченца от счупени паници.
За щастие по ония места има много счетоводители. На всеки трима души имало по един и всички те смятали отлично. Най-добре от всички смятал счетоводителят Гамберони, един възрастен господин, който имал много внуци и голям опит по отношение на парченцата от счупени паници. Той взел хартия и молив и направил сметка на щетите, които децата от Бусто Арзицио нанасят, като чупят толкова хубави неща по тоя начин. Получила се ужасна сума: хиляда ала-бала четиринадесет и тридесет и три.
— С половината от тази сума — доказал счетоводителят Гамберони — можем да построим дворец за чупене и ще задължим децата да го натрошат на парчета: ако не се излекуват чрез тази система, няма изобщо да се излекуват.
Предложението било прието, дворецът построен като две и две — четири и четири — осем. Бил висок седем етажа, имал деветдесет и девет стаи, всяка стая била пълна с долапи и всеки долап с грънци и статуетки, да не говорим за огледалата и крановете за чешми. В деня на откриването на всички деца връчили по един чук и при даден от кмета сигнал вратите на двореца за чупене били отворени.
Жалко че телевизията не дошла навреме, за да предаде гледката. Който е видял със собствените си очи и чул със собствените си уши, твърди, че било сякаш — дано никога не става! — избухването на световна война. Децата нахлували от стая в стая като войските на Атила и натрошавали с чук всичко, каквото срещали по пътя си. Ударите се чували из цяла Ломбардия и половин Швейцария. Дечица, високи колкото опашката на котка, се били заели с гардероби, големи като кръстосвачи, и усърдно ги раздробявали, докато останела купчинка стърготини. Дечица от детски ясли, хубави и милички в своите розови и небесносини престилчици, старателно тъпчели сервизите за кафе, като ги превръщали в ситен прах, с който си пудрели личицата. До края на първия ден не останала здрава чаша. На края на втория ден се свършили столовете. Третия ден децата нападнали стените, започвайки от най-горния етаж, но като стигнали до четвъртия етаж, капнали от умора и покрити с прах, сякаш били войниците на Наполеон в пустинята, зарязали всичко и се върнали в къщи, като залитали и си легнали, без да вечерят. Вече наистина се били наситили и не им доставяло удоволствие да чупят каквото и да е, отведнъж станали внимателни и леки като пеперуди: бихте могли да ги накарате да играят футбол по игрище от кристални чаши и пак нямало да разбият нито една.
Счетоводителят Гамберони направил сметка и доказал, че град Бусто Арзицио е направил икономия, възлизаща на два супермилиона и седем сантиметра.
Онова, което останало да се крепи от двореца за чупене, общината го оставила на гражданите: те били свободни да правят с него, каквото си искат. Тогава се появили господа с кожени чанти и очила с бифокални лещи — съдии, нотариуси, пълномощници — въоръжени с чукове. Те изтичвали да бутнат някоя стена или да разрушат някое стълбище и удряли с такова удоволствие, че с всеки удар чувствували как се подмладяват.
— По-хубаво, отколкото да се караш с жената — казвали весело те, — по-добре, отколкото да разбиваш пепелници и чиниите от хубавия сервиз — подарък от леля Мирина. . .
И с все сила замахвали с чуковете.
На счетоводителя Гамберони в знак на благодарност град Бусто Арзицио присъдил медал със сребърна дупка.