За детството

Помните ли, как ние бяхме общи деца. Махленски деца. 

Какво произвежда липсата на махленски деца днес? Произвежда молски деца. Произвежда и много по-самотно гастролиращи в света деца. 

В нашето махленско детство от всеки балкон и от всеки прозорец някоя майка можеше да направи бърза проверка. Да викне едно "преброй се" и само защото всички други майки знаят за тази възможност, всички деца живееха своето махленско детство с относително чувство за пълна свобода. Можеха да обитават всеизвестните си скривалища, да ходят на тайни мисии до черешата на съседката вечер по тъмно, тя да ги види, да се развика, а те да избягат и да живеят детствтото си щастливи, че никой нищо не е разбрал, защото съседката е чак на другия край на махалата от две карета, където според тях родителската агентура не действа. Защото те рядко разбираха за нейните действия и тайни за тях канали, като изключим големите провинения, които се разкриваха с някакъв световен заговор срещу тях. 

Когато бяхме махленски деца измислихме една сложна за измисляне игра. С ясни правила, а именно:

Срещу нашта къща, от другата страна на улицата имаше кооперация - една от малкото в махалата, а и доста безлична, за това пренебрегвана като място за игра. Вместо двор с дървета, цветя, бръшлян и чимшири, тя имаше гараж в дъното на двора си и пред него плочник. Имаше още един такъв двор в долните карета, част от географската махала, но не и от групичката ни, където обаче, помня, често играехме на ластик и някак ни приемаха гостоприемно, без да съм виждала възрастни. на всичко отгоре този двор, първият, имаше и висока за ръста ни ограда, чиято врата май никога не се е заключвала дори с резе, но всяваше респект в нашите махленски души и до онова лято на 12тата ми година, може би, рядко влизахме през нея. Аз и брат ми - само за да идем на гости на Митко. Съседско дете, което обаче рано се премести, поради което и никога не се сближихме в по-съзнателна възраст, въпреки че по-късно станах негова кръстница. имаше разбира се и най-общо казано несходство в характерите. 

Онова лято обаче точно този скучен двор се оказа идеалното място за нашата нова, създадена от нас игра с равния си и безлюден терен и с бялата си ограда с напречна решетка на около 70 см. от земята и с равно редените тръби, които отстояваха една от друга на не повече от 20см. Това беше идеалното разстояние, през което едно дете лесно можеше да  се промъкне, а напречната средна греда беше разположена така, че да помогне прескачането на иначе високата за нас ограда. 

Ето и сложния, но с ясни правила, механизъм на нашата игра, която считахме за по-подробна разработка на "Стражари и апаши". Децата от махалата се разделяха на две. Не помня как сме решавали кой, от коя страна да играе, но ще питам съседите, някой ден, като се прибера. Помня само моите вечни предпочитания, а може би и на останалите, към отбора на апашите - в нашия случай - чисти затворници. Затворниците влизат в двора доброволно, за да стартира играта и вратата получава статут на заключена и неразбиваема до момента, до който пред нея, както и пред оградата не остане и един стражар, което значи, че дотогава нямат право да напуснат затвора през нея, независимо, че извън играта, тя си стоеше незаключена. До момента в който всички стражари напуснеха поста си, за да гонят избягалите затворници, те можеха да осъществят своето бягство по един единствен начин - прескачайки оградата. Тук правилата бяха строги и ясни и често, макар и недостатъчно за едно дете, поставяха силни и слаби в равна позиция. Преди да са прехвърлил оградата, едно докосване от страна на стражаря отвън се счита за осуетено бягство и трябва да скочиш обратно за втори опит. Успееш ли обаче да прехвърлиш външната страна, стражарите могат само да се опитат да те хванат, а ти само да бягаш много бързо. за начало. Тогава стражарите трябва да решат, дали да отлъчат някой, който да тръгне по дирите ти, когато започва и същинската игра, или да оставят твоето връщане за по-късно. В този случай затворникът прибягва до едно две, все още неразкрити при тази, или забравени при други игри скривалища, затаява дъх и чака сгоден случай да помогне на своите съкилийници, като им отвори вратата.  При тази логическа пропас в описването на играта си спомням, че бяхме изчистили този проблем. Оградата имат право да прескачат затворници само при първото си бягство, после, ако биваха хванати, можеха да напуснат затвора, само ако друг затворник им отвори вратата отвън.  Още - чудите се, как въобще някой напускаше, след като само едно докосване беше достатъчно, да го върне обратно? В тарапаната някой се жертваха несъзнателно и пак без да искат, защото всикчи искаха да са между първите, ставаха параван на един или двама, които стражарите просто нямаха незаети ръце да пипнат. Така в общия опит за бягство на всички зад оградата, все някой се изплъзваше, все някой тръгваше да го гони, така пазачите оставаха по-малко и дава възможност за повторение на първа част и така играта се развиваше, благодарение на характерната нетърпеливост на децата. Видно е, че правилото гласеше и още нещо, че вратата може да бъде отваряна само отвън и че след като всички са избягали по веднъж и хванати по веднъж,  могат само да се надяват на другарите си, останали на свобода, които дори и да не искаха, от скука се връщаха, за да пробват да надиграят пазачите. Това правило бяхме измислили, защото в противен случай поне един от стражарите изпускаше цялото забавление, като просто стоеше, за да пази един или двама с разкрити скривалища или станали жертва на отборната игра на стражарите.

Не помня, дали сме играли тази игра само веднъж или много лета, но все по-често в спомените ми тя се нарежда еднаква по значимост с играта на кукли на одеалото в двора, конкурсите по рисуване, които май същои бяха в единствено издание, след като стана ясно, че журито е подкупено от красотата на една от съседките ми, играта с дворните котки и техните котенца и похожденията на чуждите дворове, в които се намираше нещо от списъка за обиране - смокини, сливи, кокичета, нар, финап или стиропор. Mоже би това се дължи на факта, че в спомените ми, чиято лъжовна природа е всизвестна, това беше първото значимо нещо, в създаването на което съм участвала дейно и равноправно, което означава, че аз самата съм измислила нещо, което всички са решили да спазват. 

Не съм убедена, че всъшност някога друг път такова нещо ми се е случвало, като изключим пиянските идеи в пубертета, да се отиде до плажа за нощно къпане, да счупим витрините на обсерваторията или да пътуваме до Горна с влак, вместо да идем на училище, но тогава квотата беше по-малка. Не се брои.