Един немалко луд

    "Дишам, без да искам. Тя не е до мен. И никога няма да бъде. Мечтата изчезна. Открадната душа, счупени надежди, стъкла блестят по пода. О, вкаменените сълзи как падат и правят дълбоки процепи  в душата ми с тътена си. Слънцето не пече. Няма нужда да знам дори, че съществува. И сам седя пред празната маса. С ръце, трепнещи от болка. Надеждата бе всичко за мен. А сега не зная за какво съм роден, за какво живея. и изобщо има ли смисъл съществуването ми. Не съм ли просто объркана енергия, превърнала се в плът? Сърце, което просто изтласква кръв. Ръце, несъздадени да извършат никакво добро. Помня онази малка зала. Беше прекрасна. Танцуваше. Тогава също изпитвах погнуса. Как може да се накичи човек с такива безмилостно скъпи кристали, а всъщност да блести единствено погледът. И тогава гледах всички тези мъже, вперили погледите си в нея. И изпитвах ревност. Силна ревност. Изпитвах нуждата да изцапам ръцете си с кръв. Кои бяха тези засукани мъже, та да гледат нея? Мразех ги. И още повече мразех нея! Тази покварена хубост ме караше да откача. Треперех, пребледнях. Исках да е моя. Завинаги. Пак сам в стаята. Пак погнуса. От собствените ми ръце. От собственото ми желание. От собствените ми мечти. Та аз човек ли съм? Погнуса от самия живот. Погнуса от останалите хора. Мразя хората. Мразя и себе си. Не защото съм човек, защото съм отвратителен. Как може да съм толкова слаб, а същевременно толкова силномразещ? 
   Противни, лицемерни гадове. Плюещи, роптаещи робове."

В главата на един луд, който от младежките си години не е излзиал от клиниката за психично болни, но описва всички чувства, които биха могли да се изпитат от човек в ежедневието. А той дори не комуникира с никого. Лудост или може би енергията на спомени от минал живот. Бесовете не пропускат никого. Важното е как се справяме с тях. 
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.