Учители

   Той е жив – Макаренко. Зализан и нагушен с евро-лафове, но със същия нисък хоризонт и казармена философия. Вследствие на което десетилетия не може да вдене, че възпитанието (и управлението), основано на страх, не води до нищо добро. Макар да е просто и лесно. Влизаш в час, изпяваш каквото знаеш (като попа), сплашваш аудиторията и си вдигаш чукалата. Ако можеш. Защото не всеки може да приспива съвестта си да живее и работи така. Както не е могъл и младият учител по английски от Пловдив Христо Данев. Когото уволниха затова, че не отбивал номера, влизайки и излизайки от час, ами сметнал за редно да е с възпитаниците си и в други, важни за тяхното израстване, моменти от живота им. Което, междувременно, е задължително педагогическо изискване, та затова Христо е сметнал, че може и да потанцува с тях. По повод на поведението му, обаче, уволнилата го директорка Соня Кирчева заявила: ”Не може да си учител и едновременно приятел с учениците”. И му поискала да подаде молба за напускане, за да не го уволни дисциплинарно. Щото Кирчева (както преобладаващата в българското училище педагогическа мистрия) смята, че приятелството непременно е съпроводено с неприличен контекст.

   Всъщност, госпожата е от тези средностатистически директори, които се смятат за добри. В смисъл, че не искат пари за училищни ремонти, а си ги намират сами – от спонсори или чрез проекти. Осигуряват масовки при рязане на ленти и други популистки изяви на местни и централни управници. Контролират послушните учители чрез мизерни, но важни за оцеляване в днешно време, бонуси. Баламосват родителите, че училищата им са най-добрите, нищо че в тях половината деца са неграмотни. Каквато, всъщност, е горчивата истина. Защото никой не се занимава с критериите за качеството на учителската работа, резултатите от която се виждат в бъдеще. А това бъдеще рано или късно идва. И тогава изведнъж се оказва, че ученици, които 12 години са учили английски, не знаят да кажат ”Good morning!”. Но пък, когато това се установи публично, най-често никой не си спомня точно кой от партийно назначаваните през годините образователни началници и директори е съсипал това или онова училище, да не кажем всичките масови.

   Иначе, добрите образователни резултати, въпреки своята спорадичност, обикновено идват чрез хоризонтални за системата усилия на директори и учители, които са най-критикувани и преследвани. И които, всъщност, се помнят от учениците. Като младият учител от Пловдив, играл с учениците “Харлем шейк” – танц (!) със сексуален подтекст, докато, в същото време, обществото денонощно, безсрамно и безотговорно ни залива със секс в прав текст. Което е само един от върховете на цинизма на днешното ни общество.

   Апропо, оправдавайки педагогическите си фундаменти на игумения в девически манастир, споменатата директорка започва да поучава не само децата, но и всички ни. Подчертавайки, че "или си майка, или си баща. Не може да си приятел със сина или дъщеря си". Следователно, коментира случая известната писателка Теодора Димова, “и майката е началник на децата си – в онзи административен, чиновнически, премазващ смисъл”. Затова неслучайно “същото отношение на началник към подчинени наблюдаваме и от страна на някои владици на църквата към Божия народ. А същото отношение на господари към слуги наблюдаваме и от страна на управляващите към гражданите на държавата, от които уж произтича и на които принадлежи цялата власт” – разсъждава Димова.

   Прочее, кое, мислите, е надъхало с господарско самочувствие до вчера робското племе, излъчило простака-премиер или назначило простака-портиер? Или другите по веригата – от депутата, през попа и кмета до даскала? Простащината. И тук никаква парвенющина, никакво материално или образователно лустро не могат да скрият комплексите на хора, чиито интегритет се крепи единствено на войнстващата посредственост. Нормалните, моралните, свестните не могат да виреят в копойската система ”Биг брадър”, в която управляващите ни търкалят 70 години.

   Затова уволниха пловдивския учител Христо Данев. Защото е свестен.

   Иначе, училището, като система, която в цял свят се развива в определени рамки, винаги е било обект на ирония и дори яростни критики от страна на повече или по-малко велики творчески личности. Като типичен, близък до повечето бивши млади хора, пример в това отношение е хитът на ”Пинк Флойд” ”Стената”. Който се превърна в символ на падащата Берлинска стена. Колкото и велика да е, обаче, една песен, няма как да накара англичаните да си променят основополагащите принципи, върху които е изградена британската образователно-възпитателна система. В основата на която стои учителят-наставник, а не учителят-началник, каквато е българската практика. И, всъщност, целта на критичната метафора от страна на ”Пинк Флойд” към англо-саксонската образователната система е именно да я предпази от учителя-началник. При което може би не е редно да сведем нещата до приятелство между учител и ученик, но до наставничество – задължително. Ощо повече днес, когато в болшинството от обърканите български семейства родителите не само, че са се превърнали в изнервени началници, но в много от случаите направо липсват.

   При което проблемът от психо-педагогически се превръща в тежко социален. Тъй като у нас над 62 на сто от децата, които отпадат от училище, имат социални и семейни причини за това. И по този показател за учебната 2011/2012 година от класните стаи са си тръгнали три хиляди деца.

   Според данни на Евростат, у нас броят на младежите между 18 и 24 години, които не са включени в образователните системи, е в пъти по-голям от средния за Евросъюза. В общността средният процент на неучещите се е 16.7, докато у нас е 27.9. А тази статистика означава нисък процент на възвръщаемост на публичните разходи за просветата и ниски лични доходи и социален статус. Тъй като завършилите начално и основно образование имат с 45 на сто по-ниски доходи от тези, които имат средно и по-високо образование. А в години на криза пропастта между едните и другите става все по-голяма, сочи изследването на Евростат. Делът на живеещите в бедност, които са с ниско ниво на грамотност, е три пъти по-голям от този на имащите средно образование.

   Междувременно, след уволнението на Сергей Игнатов и последвалата оставка на правителството, в образователното министерство изплува проект на стратегия за преодоляване на явлението „отпадналост от училище”. Като основна цел на стратегията е до 2020 година броят на напусналите училище, преди да са го завършили, да слезе под 11 на сто. Докато другите две цели, очевидно не само образователни, са свързани с увеличаване броя на онези, които са завършили висше образование, на 36 % и намаляване броя на хората, живеещи в бедност, с 260 хил. души.

   Как ще се случи това? Чрез: създаване на равен достъп до детските градини и предучилищните групи; актуализиране на училищните програми; назначаване на помощник-учители там, където децата имат нужда от допълнителна подкрепа; развиване на новите форми на обучение – дистанционна и комбинирана; задължителна квалификация на учителите; активна работа с родителите; създаване на модела на учениците наставници, които подпомагат децата, имащи нужда от допълнителни занимания (взаимоучителна метода от времето на Хаджи Генчо); задействане на системата за кариерно ориентиране; развитие на заниманията по интереси – кръжоци и допълнителни часове; финансово подпомагане на учениците, застрашени от отпадане по икономически причини.

   Защо обаче всичко това няма да се случи? Първо, защото за въвеждане на тези мерки са нужни пари, а отделянето на такива в настоящата бедствена ситуация е абсурдно. И второ, понеже на парламента така и не му остана време да приеме новия закон за училището, на който разчитаха повечето от споменатите мерки. Което идва да покаже какво? Че на политическите мутри не им пука за образованието. Те виждат само онова, което може да изплюскат тук и сега. Затова оттук-нататък няма смисъл да си чешем езиците ни за научните изследвания, ни за семейното, частно и обществено обучение, започващо от предучилищните баталии за места в детските градини и свършващо със станалото за посмешище висше образование.

   Всъщност, най-доброто, ако въобще нещо добро може да се каже за тази система, бе фактът, че не оставиха за служебен образователен министър Стефан Воденичаров. Понеже той така ударно се беше засилил към пълно комунизиране на училището, че пред изникналата опасност две-три седмици всички стояхме изтръпнали.

   Иначе, за болшевишкото недоразумение Игнатов и видинската Му калинка, не си заслужава да си хабим думите.