Бараката в Калофер

БАРАКАТА В КАЛОФЕР

Зная, че някой ще каже, какво може да има в една барака, та да се разказва за нея. Не ми остава нищо друго, освен да докажа противното. Има какво!

Първо, не всеки знае как се прави временна барака от колове, летви и найлон. Второ, не всеки подозира, че временните неща на този свят могат да съществуват прекалено дълго. Като соцкомунистическия строй, например. И на трето, последно място, поставям твърдението, че в една найлонова барака могат да се случат повече неща, отколкото в някой луксозен апартамент, да кажем. И тъй като третото основание е най-интересно, ще обдумаме само него.

Съвсем в началото на XXI-я век, след няколкогодишни огледи и на други имоти, най-после се спряхме на един двор, цели 880 квадратни метра голям, но стръмен. И то защо? Докато бившият му стопанин се бореше с ръждясалия катинар, моят внук Стефчо се преметна през оградата и хукна нагоре през коприви и шубраци. Това бе признак, че му хареса. През римската епоха, когато решавали да основат град, строителите повеждали стадо крави. Освен природните дадености, те обръщали внимание и къде кравите ще легнат да си почиват. Тук радостният вик на Стефчо за мен бе индикация, че този ще е дворът. В него имаше една много стара къща, възстановена след последния пожар в Калофер (значи 130-годишна) и плевня, горяла в по-ново време при игра на съседски деца в нея. Значи, налагаше се непременно да направим една временна барака, където да готвим и се храним, за да не се срути връз главата ни новозакупеният жилищен фонд.

Прозаичните истории нямат никакво значение за нашия разказ. Обаче две случки са незабравими. Моята бригада по ремонтите бе съставена от млади калоферски роми. След работа сядаха кой-където намери, черпех ги каквото имах, плащах надниците за деня, разказвахме си по някой и друг виц, после те си тръгваха за горната махала, където имаха (за разлика от мен) чисто нови къщи, а аз оставах сам с мезетата и ракийката, която вадех от един ръждясъл, но действащ хладилник. Не че не бях навестяван от роднини (Откъде, мислите, беше ракийката?), а и в краката ми лягаше една красива кучка, която се беше промъкнала бременна в двора и бе родила в горялата някога плевня. Предпочитах да съм сам с мислите си. Имах и радио, и цветно телевизорче, което ловеше без антена, защото от двора имаше пряка видимост не само към гранитния паметник на Христо Ботев, но и към ретланслационната станция на Юмрукчал (днешния връх Ботев).

Да не забравя. Когато кучката се разгонеше, в разградения двор идваха ергени ако не от цялата Розова долина, то поне от пространството между Сопот и Казанлък. Наложи се да си купя въздушна пушка, но тъй като и това не помогна, оградих двора с триметрова ограда, която глътна половината ми събрани пари. Затова ремонтът на старата къща и до ден-днешен не е завършен, но в замяна на това оградата се вижда на сателитните снимки. С тези, които няма да ми повярват, съм готов да се хвана на бас по за 2-3 хиляди, колкото ми трябват...

В бараката имах сгъваема маса и няколко стола около нея. Седнал съм аз на един от тях, на друг съм качил уморените си крака, а на масата имах чудно сирене, поръсено с червен пипер и залято със зехтин. Тогава и пушех. Та седя си аз, отпиийвам си, боцкам си сиренце (кучката я нямаше) и се кефя. По едно време по един от основните колове, които крепяха покрива, се покатери нещо, но толкова бързо и смело, че успях да го разгледам едва тогава, когато започна да ми яде от сиренето. Това беше едно съвсем неопитмо, безстрашно като д’Артанян мишле. Въобще не му пукаше, че аз му се възхищавам. Бе безкрайно нежно. Светлината от електрическата крушка падаше така, че осветяваше ушичките му изотзад. Повярвайте, те бяха почти прозрачни. Розови. Ей Богу, можех да го натисна с палеца и да го размажа в бялата порцеланова чиния. Но макар, че не бях природозащитник, сърцето не ми даде да го сторя. То така чистичко се нахрани, следях го старателно, че когато си отиде, аз продължих да ям от същата чиния. Още съм жив. Нищо ми няма.

Някои поетеси от Блог.бг решиха, имайки предвид перчема ми, който все още не само стои, но и стърчи, че аз съм човек с богат опит. Няма как да се изкашлям, за да разберете за какво става дума. Не отричам. Поназнайвам теоретично някои неща. Една вечер от групата роми остана един от тях, Петьо, мой адаш, бил кофражист в казармата и решаваше и нерешими проблеми, макар аз да бях инженерът. Та той ми искаше съвет. Харесал една мома оттатък Пловдив, умна, начетена, бизнесдама. И тя му отвърнала със същото. Но трябвало там да отиде, при нея да живее, та искаше съвет. Аз му отговорих по Соломоновски: „Петьо, адаш, коя мома няма да те иска, като си бял като мляко. Расата моментално се подобрява. Това, в кръга на шегата. Не пиеш, сръчен си... Е, пушиш, но навярно и момата пуши. Заминавай, жалко че ще оставиш двуетажната къща тук, в Калофер, на брат си Алеко.” Аз така се въодушевих от речта, която започнах, че се заразхождах из найлоновата барака и... на големия сандък, в който държахме чинии и прочее дрънкулки, върху застланата със сива мушама повърхност, съзрях нещо, което ако можех да филмирам, щях да получа от „Нешънъл Джиографик” такъв хонорар, че нямаше да има нужда да се ловя с вас на бас. Представете си! Два едри охлюва пропълзели горе, спрели един срещу друг, източили шии и рогца и се гледат в упор. Гледат се в упор и се ухажват с бавни движения, сякаш свещенодействат. За тях друг свят не съществуваше. Не се смущаваха нито от високия говор, нито от моя пръст, който го приближих до тях, без да ги докосвам. Исках да разбера до каква степен са се абстрахирали от външната действителност. Не мога да си представя по-влюбена двойка живи същества. Те нямаха телесен допир, те имаха някаква телепатична връзка, която ги караше да се чувстват като извънземни...

„Хайде, аз трябва да тръгвам, стана късно” – рече Петьо, също потресен от видяното, а аз го изпратих, залостих портата, изгасих лампата в найлоновата барака и отидох да спя... под друг навес, на открито. На следващия ден Слънцето отново щеше безмилостно да напича...

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.