Амстердамски неволи отпреди ЕU

АМСТЕРДАМСКИ НЕВОЛИ

На една витрина в центъра на Амстердам видях купища стъкълца. Що за украса? Както преди време в Триполи: малки магазинчета без решетки, но добре осветени, в които лъщяха жълти тенекета. И за какво е всичко това? Сигурен съм, че Робинзон Крузо се е радвал повече на шепата зрънца ечемик, отколкото на ковчежетата със златни и сребърни монети, открити в трюмовете на претърпелите крушение кораби. Та и аз бях индиферентен на шепите с диаманти, защото бях в този град не за търговия, а да почета в неговите библиотеки, да поразгледам, защото сега вече, на моята възраст, добре разбирам, само това ни остава – да знаем, че сме имали шанс в живота да видим и други светове, но не на светлинни години от нас, а тук, на Земята, както се казва, под носа ни.

Кръстих това, което пиша в момента, предварително. И няма да се отметна от заглавието, макар че едва ли ще успея да го защитя с примери. Най-голямата неволя беше тази, че на два пъти – на 38 и 39 години – трябваше да се откъсна по за цял месец от семейството, за да пребивавам в пансион „Бохема” на две крачки от Театъра със сцена под морското ниво. Не ми се смейте. Аз веднъж от Рим си избягах с няколко дни по-рано, носейки, представете си, кесия с едри жълти круши на жена ми и някоя и друга играчица на двете ми момчета и дъщеричката. Та и от тук, от Амстердам, и двата пъти щях да нося за България сапуни „Зелена ябълка”, защото се рекламираха с карти за игра (гратис), щях да купя истинско кафе и чай „Липтън”. Да не мислите, че куфара си връщах празен. Не, даже тежеше повече от разрешеното! Ксерокси от книги, които нямаше време да прочета там. Лакомия за наука... Младост... Сега стоят в Калофер, но не в найлоновата барака, ако сте чели за нея в Интернет, а под стабилен покрив, добре пакетирани. Няма кой друг да ги чете, защото моите интереси са много изчанчени: как древните са измервали времето, математико-философските идеи в култовите паметници (храмове и гробници), археоастрономическите знания на Древния свят и други подобни. То и затова съм с пенсия цели 100 евро.

Значи, разбираме се, да не говорим за библиотеките, а да ви разкажа нещо по-така. Впрочем, преди това ще заявя отговорно, че както холандците си пазят книгите, дори и в една Швейцария не го правят. Толкова... Сега да видим какво става по улиците на града, след като съм чел 7-8 часа в някоя от библиотеките и главата ми е бръмнала.

Холандците се шегуват: „Къде ще бъдеш този уикенд, в Париж или в Амстердам?” Това е един космополитен град, прорязан с канали, който няма равен на себе си. Кажете ми, да сте чували за фасада на сграда с широчина един и осемдесет? Е, в Амстердам има.

Тръгвам един неделен ден да посетя в дома им проф. Ян Бест и чаровната му съпруга Нани де Врис. Мислих, мислих, не може да се изтърся там без цветя. Отивам на цветния пазар срещу градската кула. Разделя ги един канал, по който корабите карат цветята. Ще купувам за първи път цветя в Холандия. Предимно рози, огромни връзки по 40 броя. Красота. И пише 3 гулдена. Правя си сметката: 40 х 3 = 120. Но това са много пари! Шест дни в „Бохема”! Казвам, искам три или пет рози. Според джоба ми. 3 х 5 = 15. Това е цената на един хубав чадър, например. Или на една бяла риза! Един гулден, 60 стотинки официален курс към 1980-а. „Не може, мистър! Продават се по 40.” „Но за мене е много скъпо! Туу мач.” „Какво са 3 гулдена за 40 рози, господине?”

Наистина, какво са не 3, а 15 гулдена за тях. Там, в Амстердам, близо до морето, като духне вятър, обръща чадърите, ако същевременно и вали. Не знаят ли тези холандци, че това е поправимо? Кошчетата за боклук в такива дни бяха пълни с обърнати чадъри!

Но когато е слънчево, какъв кеф на площада с двореца на кралицата. По ръба на шадравана насядали хора, разгърнали вестници, а ята гълъби щрапат по плочника. Само през две преки от този площад започва улицата с червените фенери. Ха така, дойдохме си на думата! Тя възвива накъмто гарата, където има ексчендж-бюро и ако си много закъсал, сменят дори стотинки от цял свят. Опашката се извива като черна змия. Много туристи, много нещо!

Пак се залисахме и забравихме, че сме на улицата с червените фенери, в неделя около обяд. Народ, народ, все мъже, като в арабския свят. Е, тук-там има и жени с кавалерите си, колкото да се подсмиват на съдбата на представителки от техния пол, които стоят на витрините, голи до кръста. И не само там. Не забравяйте, че тогава бях само на 38-39, та знаех и един ресторант, където сервираха келнерки, и те голи до кръста.

Гледам двама приятели, не мои, разбира се, единият остана долу, а другият се упъти към една врата и влезе, където на втория етаж се виждаше полугола мадама с черни ботуши до над коленете. Държеше нещо като бич и го шляпаше по лявата си длан. Сигурно е плющял, но от 20 метра не се чуваше. На една от стените имаше окачени разни уреди за измъчване, повечето с бронзови капси. Всичко виждах. Аз и сега виждам надалече, но зрението ми отслабна от компютъра и китайските очила за 2 лева. На всичкото отгоре, надраскани от ключовете в джоба. Приближих до верния приятел, останал на стража долу, и го питам неговият човек не го ли е страх от тази средновековна инквизиция. Той се засмя и на най-чист английски ми отговори” „Аз съм длъжен само да го върна жив на неговата уайф в Единбург.” „Чувал съм, че вие, шотладците, говорите много труден английски.” „Да-а!” – отговори той и продължи да казва нещо на майчиния си език, от което разбрах единствено, колко е горд, че е шотландец.

Пфу! Да бях останал него ден да си бъбрим и чакаме слизането на приятеля-шотландец от преизподнята с бронзовите аксесоари. Представях си, докато продължавах по пътя, как ще се появи оня, целият в синини... Но ме спира една изтерзана на външен вид млада жена, може би момиче, и ми прекъсна мислите. Предлага да кривнем в съседната улица, където имала кабинет. Аз й отговорих, че само разглеждам, че си имам семейство и деца... Как можах това да изтърся! Като се бъзна онази стръвница! А какво правиш тук, щом си имаш жена, разкрещя се тя на улицата, всички да я чуят, а аз ускорих крачките, за да избягам от този срам, и, доколкото си спомням, това беше първата ми и последна разходка по улицата с червените фенери, простираща се от кралския дворец до гарата, където можеш да си смениш стотинките, останали в джоба ти от Родината, за някой и друг гулден и шепа центове.

Прекалих този път с изповедта си, но потърпете още малко, да ви развеселя. Ще ви кажа два автентични вица, какво разправят холандците за своите съседи – белгийците, и какво – за себе си. Знам ги от онова време.

Седнали военните министри на САЩ, СССР и на Белгия да споделят своите успехи. „Ние, рекъл американецът, имаме атомна подводница, която може да стои под водата цели 10 дни, без да излиза на повърхността.” „О-о, рекъл руснакът, нашата издържа 30 дни.” Скочил прав белгийският министър, за да изглежда по-висок, и казал: „Чакайте, ама това вашето нищо не е. Нашата подводница, като се потопи, въобще не излиза.”

Другият... Един холандец влезнал в най-скъпата сладкарска работилница и поръчал да му изработят кралската карета от шоколад. След два дни отишъл да си я получи, но не я харесал. „Ами конете, къде са?” На следващия ден: „О-о, а къде са кочияшите?” Сладкарите се извинили и му казали да отиде утре. Отива клиентът, оглежда ювелирното изделие с прецизното си око и казва: „Доволен съм” „С кола ли сте, за да знаем как да я пакетираме?” „Няма нужда. Слагайте я на масата. Аз тук ще я изям!”

Имам опасение, че случаят с Шенген ще завърши по същия начин. Знам, че след този постинг ще бъда „персона нон грата” в Холандия, но нека и те знаят, че аз ги обичам. Два месеца съм им ял хляба. Впрочем, защо се тревожа? Аз нямам въобще намерение да ходя чак в Амстердам, Сигурно в Интернет има достатъчно сайтове за него и музеите му, като тези на Рембранд (Рийкс Мюзиум), на Ван Гог и Мадам Тисо. Ще си ги гледкам и ще си представям, че съм пак там и пак на 38-39.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.