Трагедията на българина в интернет

ТРАГЕДИЯТА НА БЪЛГАРИНА

В

ИНТЕРНЕТ

След известен престой във виртуалното пространство човек може да си състави мнение за по-характерните черти на българския интернет-потребител. Но поначало "потребител" е грозна дума и със силно чиновнически оттенък - затова е по-добре да я заместим с нещо по-нормално, например "човекът в интернет". А тъй като все пак човекът в глобален смисъл изисква доста повече наблюдения и информация - нека се концентрираме върху нашенеца.

Българинът в интернет.

Разбира се, всяко обобщение по принцип се занимава с харатеристики, които САМО ПРЕОБЛАДАВАТ в дадена група. Естествено е не всички да се вписват в обобщението. Други пък изобщо да не се подчиняват на уловените от него контури. За трети то да е валидно само донякъде и т. н.

Но все пак винаги съществуват общи черти - в случая интернет-българите.

Кои са нещата, които най-напред впечатляват  в поведението на българите в интернет?

Това, което се набива на очи и често направо шокира, е изключително лошото битово възпитание. Казано по-разговорно: липсата на първите 7 години. В коментари, по форуми, в постинги, сайтове, блогове и социални мрежи вече се е превърнало в нещо нормално да се разменят обиди, епитети, квалификации, ругатни, а твърде често най-обикновени псувни, сякаш изригнати от устата на ротен старшина в наборна армия. Резултатът е лесно предвидим: общуването в такива случаи просто става излишно. Не, защото човек не може да отговори по същия начин (а някои и не могат, защото нито владеят съответната "нормативна" лексика, нито имат желание) - но просто размяната на ругатни и псувни, както лесно може да се досетим, е губене на време и в края на краищата не води до нищо смислено, освен вероятно до известно емоционално задоволство от напопържването на опонента. Но това, че си го напопържал, въобще не означава, че си използвал убедителни аргументи - тоест, не е гаранция, че си прав. Затова и кавгата в интернет е просто безсмислена от гледна точка на доближаването до истината в един спор.

Ала лошото възпитание може да се изрази не само в открити простащини и грубости. Твърде често са му подвластни и на пръв поглед сравнително възпитани хора, които обаче си позволяват менторски тон спрямо опонентите си. Държат се като владеещи истини от последна инстанция. Въобще не им идва в главата, че може и да грешат в свои мнения, изводи и оценки. Предварително отхвърлят което и да било чуждо мнение като априори погрешно.

Наблюдението за увереността в собствената непогрешимост може да се разшири и до следния феномен: българинът в интернет издава собственото си нежелание да мисли. Тоест, той не иска да разсъждава, да анализира, да допуска в собствената си глава различни и противоположни хипотези по даден проблем - а после чрез тяхното сравняване, помежду им и с реалните факти, да отсее плявата, да извади от нея рационалните зърна в различните мнения и да ги събере в едно доближаване до истината, сиреч до съответствие на собственото си виждане с реалността.

Това нежелание за мислене у съвременния интернет-българин издава още една негова същностна характеристика: той замества мисълта, т. е. процеса на мислене, с вяра.

Именно вярата е най-основната, главната, фундаменталната черта на днешния българин в интернет (говорим за интернет, но близко до ума е, че "мрежата" е само огледало на нагласите в реалния живот).

Българинът в интернет не мисли - той вярва.

В какво?

Българинът в интернет вярва в 4 неща.

Първо: в демокрацията.

Второ: в комунизма.

Трето: в Бога.

Четвърто: в себе си.

Нека да разгледаме накратко тези аспекти на неговата вяра.

Първо: вярата в демокрацията.

Най-много са именно българите, вярващи в "демокрацията". Такива са може би над 90%. Дори хора, които критикуват, отхвърлят, отричат, ругаят и плюят недостатъците на Системата, вярват, че като се махнат тези недостатъци, отдолу ще се покаже чистата, неопетнената, съвършената, истинската, оригиналната демокрация - пък, видите ли, всъщност сега в България се били демонстрирали само нейните "недостатъци", които пречат на правилното й функциониране. А там някъде, в обетования Запад, демокрацията си функционира нормално, проблемите се преодоляват "по демократичен път", "с демократични процедури", всички получават все повече и повече права, даже педерасите, лесбийките, травеститите и транссексуалните вече може да правят семейства и да осиновяват деца, съществуват дори много организации на педофили, което означава, че скоро и педофилите ще бъдат признати за "малцинство с нарушени права", а това пък означава, че и педофилията ще бъде призната за нещо нормално (както стана в Канада) - какво повече от това? (Всъщност, има нещо повече: сега европейски политици обсъждат премахването на забраната върху инцеста - тоест да се разреши сексът с баща, майка, братя и сестри; но тази информация изглежда все още не е достигнала до българското медийно пространство). България само трябва да следва този път, да въвежда час по-скоро тези неща, защото "така правят на Запад" - и тогава всичко у нас ще се подреди "по стандартите на демокрацията", и потребителите ще пляскат с ръце и ще се прегръщат, и ще бъдат щастливи и доволни...

Именно с хора от тази група е най-трудно да се спори. А твърде често е и просто безсмислено.

Защото днешните демократи се изродиха до фанатици. Как да спориш с фанатик?

Те напълно и безусловно възприеха тъпия комунистически лозунг: "Партията е права, когато съгреши дори!", с лекото видоизменение: "Демокрацията е права, независимо какви дивотии върши!"

Какво да се възрази на това? Как да се спори?

И най-важното: защо да се спори с фанатик, който по дефиниция не мисли, а вярва?

Когато спориш с тях, демократите, както всички тесногръди и плоскомозъчни фанатици, прибягват до стандартни шаблони в отговорите си, привнесли ги на "копи - пейст" от стандартните шаблони в увреденото им от пропаганда съзнание. А когато им посочваш, че демокрацията фактически унищожава чисто физически, по демографски причини цялата тяхна любима западна цивилизация и я замества с африкано-азиатска диващина, че по улиците на Лондон вече се движат "шариатски патрули", които отнемат бутилките с алкохол от минувачите и нападат момичета с къси поли, че полицията официално се изтегли от мюсюлманските райони на Копенхаген и ги остави на тотално, анклавно самоуправление, че в момента, когато се пишат тези редове, в Стокхолм горят пожари и вече седмица мюсюлмани атакуват полицаите, че най-разпространеното име на новородени момчета в Лондон е Мохамед, в Париж - Али, а в Берлин - Хасан - тогава нашенските фанатизирани до идеологически идиотизъм демократи мълчат като риби или започват да шикалкавят в опити да се измъкнат в смехотворен умствен зиг-заг от простичкия въпрос: защо демокрацията допуска собственото си самоунищожение, по-точно унищожението на обществото, което я е създало, родило, отгледало и развило? И не само допуска, но все по-активно, може да се каже дори агресивно, тласка обществото именно по този смъртоносен път?

Друга характерна черта за нашенския фанатизиран демократ е неговата умилителна, страстна до перверзност, изпепеляваща до собственото му мозъчно самоунищожение любов към цензурата. Когато в интернет се постне някакъв материал, който разобличава нелицеприятни страни на живота в любимия му Запад (например, ювеналната юстиция, тоталната продажност на медиите - достатъчно е да си спомним войната в Южна Осетия през 2008 г., катастрофалния провал на широко рекламираната и дори влязла в законите идиотска политика на "мултикултурализъм" и "политкоректност", независимо кой какво разбира под тези умопомрачителни словосъчетания) - тогава първото, което хрумва на нашенския интернет-демократ, е да закрещи с възмутеното си, немощно виртуално гласче: кой е този, който се осмелява да пише това и защо му е позволено да пише това, и не трябва ли да бъде даден под съд?

Именно тази безпомощна необходимост да се прибегне към толкова познатите ни от близкото комунистическо минало репресивни мерки, за да бъдат прикрити неудобни за идеологията факти, събития или просто мнения, издава трагедията на нашенския демократ в интернет: той е останал без идейна опора. Съсипването на политическата организация, до неотдавна фундамент на прозападното направление в българската политическа среда - СДС, е само външната, формална проява на идейния вакуум в главите на привържениците на т. нар. "демокрация". Днешният български демократ се озова в същата позиция, в каквато се намираше някогашният български комунист в навечерието на "перестройката" - ясно е, че системата се е провалила. Но понеже демократът, също както комуниста, по най-глупав и дори будещ съжаление начин е свързал менталното си битие с нея, не иска да признае това. Той яростно се вкопчва във всяка възможност да отсрочи ослепителния блясък на прозрението за тоталната демократична фалшивост, сгромолясваща се върху вярата му в светлото "мултикултурно" и "политкоректно" бъдеще.

А цензурата, разбира се, е най-лесната  възможност да отсрочи този ослепителен блясък на прозрението и да остане поне още мъничко в блажената си демократична нирвана. И, напълно забравил собствената идейна платформа, която поне на теория трябва да спазва, нашичкият демократ пъшка и стене в интернет в отчаяни призиви да бъде заглушен, заличен, изтрит по някакъв начин всеки опит за мнение, различно от общоприетите му любими демократични калъпи и шаблони. Нещастникът-демократ (казано с искрено съчувствие към него) въобще е забравил призива, на Волтер ли беше или на някой друг от идейните вдъхновители на демократичните злодеяния: "Не съм съгласен с твоето мнение, но ще направя всичко, за да можеш да го изкажеш". Няма значение, че самото това твърдение е лицемерна преструвка и никой в "демократичното общество" няма ни най-малко намерение да се съобразява с нея - я заявете някъде публично, че през Втората световна война са загинали по-малко от 6 милиона евреи; има държави, където на бърза ръка ще се озовете в пандиза за това, и на никой прокурор и съдия, още по-малко пък на журналист от "най-свободните медии", няма да му пука нито за Волтер, нито за "свободата на словото" и какви още свободи бяха там...

Но, разбира се, всеки крепител на дадена идеология се нуждае и от позитивна платформа, която да поднася в замяна на онези, които той отхвърля като негативни. И тук вече окончателно лъсва интелектуалната безпомощност на съвременния български "демократ" - или поне на онези, които сами себе си смятат за такива. Защото нашенският привърженик на демокрацията е поставен пред необходимостта някак да обясни, защити и оправдае от идеологическа гледна точка деянията на любимата си политическа система. По-впечатляващите със своята злокобност от тези деяния са например следните.

Пример първи: унищожаването на европейската цивилизация чрез широкото отваряне на вратите на Европа за агресивно настроени пришълци от Азия и Африка, които нито се "интегрират", нито пък имат желание да чуват глупости като "интеграция" - и вече откъсват цели анклави от европейските градове, които анклави преминават на самостоятелно управление и там коренен европеец не може да влезе под страх от убийство. (Анклавите обаче нахлуват в християнските квартали - а как го правят, може да се види чрез примера на негрите-мюсюлмани, заклали британския войник на улицата в Лондон, и веднага след това друг подобен опит - в Париж).

Пример втори: демографската катастрофа на Запада - за която самият Збигнев Бжежински се изрази така: "Европа е приют за старци".

Пример трети: кошмарът на ювеналната юстиция, разрушаването на семейството и осакатяването на десетки хиляди детски съдби с предаването на деца за осиновяване от хомосексуалисти.

Пример четвърти: узаконяването на възможността мъж да се "жени" за мъж, а жена - за жена.

Пример пети: опитите за узаконяване на педофилията и инцеста.

Пример шести: вихрещата се християнофобия и забраната на християни да носят кръстчета, досущ както при комунизма, и т. н.

Нашенското демократично съзнание поради идеологическата си ограниченост и обремененост, характерни по принцип за манипулираното от идеология съзнание, не може да измисли свои собствени автентични оправдания за всичко това. Ето защо отчаяно се хваща като удавник за сламка за калъпите, щампите и шаблоните, които услужливо му поднася западната пропаганда чрез тотално подчинените й медии.

Когато, например, полюбопитстваш в спора с някой демократ какво ще каже за резултатите от т. нар. "мултикултурализъм", той веднага започва да възпява, че мултикултурализмът бил нещо много хубаво, защото бил премахвал т. нар. "дискриминация" (впрочем, след като Саркози, Меркел и Камерън признаха, че "мулти-култи" (според израза на Меркел) се е провалил, тоест, че се оказал пълна глупост, а по резултатите от него може спокойно да се определи като идиотизъм - и нашенският ентусиазъм в защитата му доста утихна).

Говориш на демократа, че в Европа вече отнемат деца без съдебно решение, само по преценка на корумпирани и просто неграмотни чиновници - а той веднага скача да доказва, че масовото отнемане на деца от родните им семейства било, защото родителите тормозели децата си, още повече, че в някои скандинавски страни отнемат главно децата на рускини, значи и това също е нещо положително и много добро, и съвсем, съвсем демократично. Щото нали знаем, че всяка рускиня е агентка на КГБ и на Путин, а пък Путин е диктатор, щото в Русия все още не разрешават хомосексуалните бракове, независимо, че Барак Обама заяви как правата на хомосексуалистите били основен приоритет на американската външна политика, следователно Путин е диктатор...

Питаш демократа защо "демокрацията" в България се сгромоляса тотално и не просто върна страната десетилетия назад, а направо я опустоши в буквалния смисъл на думата - достатъчно е да се отиде до някое село в почивните дни, за да се видят буренясалите ниви (и това в България, където някога хората са се убивали за една нива!). А той, миличкият наш демократ, не може да измисли нищо друго, освен да вземе назаем един стар похват от комунистическата пропаганда, като го пригоди за собствените си цели - и също както някога, преди 1989 г., комунистите обвиняваха "наследството от капитализма" за всичките си провали и неуспехи, сега демократът обвинява "наследството от комунизма" за провала на демокрацията. Именно в това му желание личи една от най-силните прояви на идеологическата му обремененост: на всяка цена да оправдае любимата демокрация и да стовари вината и отговорността върху нещо друго - а понеже под ръка са именно комунистите, "комунягите" в класическата нашенска демократична терминология, с техните несъмнени грехове и историческа вина, какво по-лесно от това да бъдат обвинени и за всички злини на демокрацията?

Със зомбирания фанатик-демократ е безсмислено да се спори - както и с всеки друг фанатик. За демократичното зомби всичко казано от поредния шеф на Държавния департамент на САЩ или от кретинизираните бюрократи от Брюксел, чието любимо занимание е да мерят колко са криви краставиците, е истина от последна инстанция - и нашенското зомби само повтаря като папагал всички техни пропагандни клишета, без дори да се постарае поне малко от малко да вникне в смисъла им. Така българският интернетен демократичен фанатик намира своя обект за преклонение, за обожание и възторжено превъзнасяне по всички възможни форуми, социални мрежи, сайтове и блогове. Сега са му "спуснали указание" в полирания до блясък мозък да превъзнася хомосексуализма - превъзнася. Вече във фейсбук може да се срещнат и нашенски оправдания на педофилията - естествено, под формата на "защита на човешките права", в случая правото на детето само да решава с кого да прави секс, а на педофила - правото да "харесва" и да "обича" деца. И кръвосмешението оправдават нашите демократични зомбита, защото нали и тази мода идва от демократичния Запад - трябва да се следва, няма как... Очевидно е предстоящо въвеждането на "човешкото право" за некрофилите да правят секс с трупове - а след една поредна кампания за "защита на малцинствата", в случая на некрофилното малцинство, като нищо може да се въведе закон за снабдяване на некрофилите с пресни трупове. И зоофилията ще се втурнат да защитават нашите промитомозъчни демократи - откъде-накъде зоофилите ще имат по-малко права от педерасите и лесбийките? Или фетишистите - как е възможно един фетишист да бъде лишен от свещеното човешко право да се ожени (респ. - омъжи) за любимата си гумена кукла? Ако пък обект на неговата страст е табуретката (защо не, нима любителите на секса с табуретки имат по-малко права от педерасите?) - да има право да се ожени за табуретката. Естествено, ако табуретката е от мъжки пол (тук вече "джендър-общността" явно трябва да се занимае с изследване на въпроса за половата ориентация на табуретките) - да се омъжи. Не бива да се отнема свещеното човешко право на малцинството на табуреткофилите да създават семейства с обектите на своята любов.

Зомбираното демократично съзнание в своето преклонение пред идеологическите щампи многократно надхвърли комунистическото съзнание в това отношение. Комунистите успяваха да запазят някакво ниво на критичност спрямо "указанията отгоре" - каквато критичност не се забелязва дори в най-малка степен в промития мозък на българския зомби-демократ.

И понеже става дума за комунисти, трябва да се уточни, че по парадоксален начин те станаха повече демократи от самите демократи. Изглежда това е поради горчивия им исторически опит - нали системата им рухна, оцелелият й рудимент в Китай постепенно се превръща в чист капитализъм, при това китайците проявяват завиден здрав разум да не разрушат страната си по демократичните рецепти, така че там най-добре личи как комунизмът има една-единствена положителна перспектива пред себе си: да се превърне в нормално общество, тоест в "капитализъм" по комунистическата терминология. Затова и с нашенски комунист в интернет може да се води много по-разумна и плодотворна дискусия, отколкото с демократичния фанатик - но тежестта на миналото, така или иначе, гнети и съвременното комунистическо съзнание и единственото, което комунистът може днес да противопостави на демократичните щампи, са собствените си червени щампи за щастливия живот в България преди 1989 г. Доколко е бил щастлив, е отделен въпрос, но, че мнозинството от населението тогава живееше много по-добре, отколкото сега в условията на демокрация - по това спор очевидно не може да има, което дава енергия на интернет-българина с леви убеждения да води сравнително успешни ариергардни идеологически схватки срещу агресивния демократичен фанатизъм.

Третата категория, макар и най-малобройни, може да се определят като българския интернет-елит. Това са хората, които не просто вярват в нещо, а вярват в онова, в което единствено си заслужава да се вярва - в Бога. Това е и най-устойчивата и най-стабилна в разсъжденията българска интернет-група. Вярата в Бога дава сили и енергия не само сравнително леко да се приема агресията както на атеистите-комунисти, така и все по-засилващата се агресия на атеистите-демократи - но и винаги служи като неизчерпаем извор за аргументи в която и да било дискусия. На вярващите в Бога може само да се завижда.

Четвъртата категория интернет-българи набелязва тенденция към все по-голямо увеличаване. Това са онези, които пет пари не дават нито за демокрация, нито за комунизъм, нито за религия - а гордо, с метнати през рамо дисаги, претъпкани със собственото им самочувствие, раздават мнения наляво и надясно, без да си дават обаче сметка, че в 90% от случаите ръсят безразборни глупости. Но поради ниска обща култура, умствен мързел да четат нещо повече от уикито и нежелание да човъркат нещо по-дълбоко от собствения си нос, чрез напомпано до пръсване самомнение издигат невежеството си до ранг на последен критерий за истината. Вярно, че тази категория плътно се доближава чрез по-просветените си представители до фанатичните демократи или очуканите от историята комунисти - но може би дори е по-добре да си останат в плен на илюзиите за собствено превъзходство над всички останали, отколкото да попаднат плен на идеологическите капани. Защото от индивидуалиста все още има някакъв шанс да се получи мислещ човек - нали идеологията все още не е изгладила мозъчните му гънки, както в случая с демократите и комунистите; и, рано или късно, житейските перипетии може да го накарат да се усъмни в собствената си правота. Което и означава, че е навлязъл в началото на мисловния процес.

Да се надяваме, че това начало на мисловен процес все някога ще се появи в съзнанието и на идеологическите фанатици, и ще им помогне да се отърсят от менгемето на кухите теоретични постулати, превърнати в утопия.

Достатъчно е да се сетят, че утопията води единствено и само до гибел там, където се е появила - което беше доказано и от комунизма, и от демокрацията. И, преодолявайки собствената си умствена трагедия, да се замислят с какво могат да допринесат, за да предпазят от тази трагедия обществото.