Имате поща

 Ходенето по разни държавни институции винаги е оставяло незабравими (и неизлечими) спомени в съзнанието ми. Какво е животът без очилатите, намусени лелки, които те гледат като невежо мушкато, дето не знае що, аджеба, търси в тая сграда?

Днес ме изпратиха в пощата. Ама не я коя да е, а в пощата на пощите – Централна!

Влизам, значи,  с бодра крачка през вратата, на която пише „Изход“ (не съм кьорава, но всички от там влизаха и аз не исках да се деля от стадото, защото знаете приказката за цепенето от колектива, дето колективът после... Ай, мерси!). Та влизам значи в огромна зала, лъхаща на хартия, пощенски марки и мухъл. Фиксирам гишетата за изпращане на пратки – 4 на брой. Три празни и едно, пред което се вие опашка като пред тото пункт.

Питам едра женица със смачкана сламена шапка каква е схемата (защото усещам, че схема ИМА, не може да няма).  – „Тук се чака и опашката се разклонява към свободните гишета.“ – с някаква силно доловима досада ми отговаря шапкарката. Или си мисли, че аз поща през живота си досега не съм виждала или съм поредната невежа, дето не знае, че опашките в пощите се оформят пред едно гише, но се разклоняват към свободните такива.

„Аха, благодаря много“, беля зъбки аз и се скривам засрамено зад слънчевите си очила.

15 минути. Нищо не се случва. Аз все още съм си на същото място, на което се кротнах зад сламената шапка.

Пред гише 1 стои девойка с раздърпани дънки, която пламенно обяснява на служителката, че „има такава улица, да проверят!“ Егати оптимистката! Някой ще тръгне да й проверява улицата, да, да. Има ли печат „несъществуващ адрес“? Има. Айде, чаоооо...

Пред гише 2 леко изнервен мъж потропва по перваза и поема от служителката лист след лист. Разписва, връща, пак разписва... „Тук също се разпишете, господине“...

Гише 3 и 4 се освобождават едновременно – въздишки на облекчение, движение в редиците на опашката.

След още около 10-ина минути идва моят ред. Заставам пред гише 3. Не си мислете, че съм тръгнала ей така неподготвена да се ма‘ам по пощите, още повече в Централна – предвидливо съм си попълнила „Пощенско известие“, опаковала съм си пратката и съм я надписала с черен химикал. „Добър ден!“, беля зъбки отново и подавам плика на служителка А. Тя го взима, без да откъсва поглед от компютъра и започва да кълве с два показалеца по клавиатурата. „Офф, къде е Й?!“, сумти госпожата, докато колежки В и С не й се притичват на помощ и трите заедно откриват заветното Й! (ма те пък и мойта фирма – кво са си сложили тва Й в името, да се чудиш де да го намериш на клавиатурата!) Битката с компютъра е титанична, но все пак успешна. След 3 притичали се на помощ колежки, пуфкания, офкания и „Къде е тоя ЕНТЕР? КЪДЕЕТОЯЕНТЕРБЕ???“, можем да преминем към следващата стъпка от изпращането на пратката.

„Искам и фактура“, някак си като извинение изхлузвам аз, щото ми става неудобно заради тъпия ЕНТЕР и още по-тъпото Й. Служителката не ми обръща грам внимание. Потя се. „Искате ли фактура?“, стрелва ме най-после тя. Слънчевите очила падат от главата ми... „Аммм, да, искам...фактура....моля!“, пелтеча. „Не Ви разбрах, искате ли фактура???“, блещи зелени очи изпод диоптрите си служителка А. Ще се гръмна...ЩЕСЕГРЪМНА! „Искам фактура, моля Ви, искам фактура!!!“, крещя високо, за да ме чуят и служителки В и С.

Щрак, щрак по клавиатурата. „Има ли я фирмата в системата за фактури?“ Тъй вярно!“, отговарям чинно аз. Щрак, щрак. Принтиране. Подпишете тук. Дължите 3, 70. Вижда му се краят. Подавам плахо банкнота от 20 лева и секунда по-късно съжалявам за това. „По-дребни нямате ли?“ Нямам. Мамка му, наистина нямам. Кълна се, че ще се разплача всеки момент, ще зарежа тъпата пратка, ще отида в офиса си и ще подам молба за напускане. Ровене в касата, дрънкане на стотинки, отново притичват служителки В и С.

 Ресто на монети. Вижда му се краят. И тогава, дали от адската жега навън, дали от моментно умопомрачение, изстрелвам най-тъпия въпрос, който може да бъде зададен в една българска поща – „Кога ще пристигне“? Леден вятър повява над гишето, а служителка А за малко да глътне химикалката, с която преди минута се разписах. „Това е обикновена пратка, нали така?“, пита ме тя. „Така“, съгласявам се. „Значи в рамките на следващия работен ден.“ „Добре. А има ли шанс да пристигне до обед?“ Няма ли кой да ми затвори устата, бе??? „Ако искате да пристигне в уречен час, трябва да смените услугата, госпожо!“, безкомпромисни са зелените очи на служителка А. „Не, благодаря, аз само питах.“, слагам слънчевите очила и излизам сконфузено навън.

Сядам в градинката на театъра с кофичка сметанов сладолед. Оцелях. Оцелях, бе! След поредната среща с държавни служители все още имам 2 ръце, 2 крака, глава и необходимия минимум здрави нервни клетки. Ако ще да пристига и на кукув ден тая пратка. НЕМИПУКА!

Приятен ден! Следващият, моля...