Да избягаш от света в 28 инча

В изблик на отчаяние от света и разочарование от хората реших! Ще ставам монах. Не! По-добре отшелник... Сега трябва просто да си намеря самотен остров... или пещера. Най-добре - пещера на самотен остров. Остава само да проуча по-подробно как стои въпросът с емиграцията към безлюдни земи. Едва ли е много сложно! Все пак, ако ще се откъсвам от обкръжаващия ме свят, за да го заменя с друг, то новият би трябвало да е поне малко по-добър... Явно търсенето на нова земя ще отнеме време. Докато открия къде бих могла да се скрия, ще направя някои промени в скромното си настояще, тук и сега. Изхвърлям телевизора – кроткия крадец на време и безмилостен убиец на мозъчни клетки и идеи. И без това все повече го отбягвах. Не, не! Моля ви, не ме вземейте прибързано за някакъв назадничав човек, отричащ прогреса и съвременните технологии. Поне не дотолкова. Добре, може би несправедливо обвиних малкото черно сандъче. Та то, както всяко изобретение, както всеки инструмент или прибор, е само една вещ. Дали тя ще бъде използвана като оръдие на или оръжие срещу някого зависи от ръката, която го държи. Проблемът е, че не зная в чия ръка е дистанционното –дали  в тази на хората, седящи пред екрана или в онази на хората, гледащи от него. И кой кого контролира в крайна сметка?

Наскоро дочух някаква реклама, която обясняваше патетично какви блага ще ни осигури наближаващата цифрофизация на телевизията, а именно - „по-голям избор от канали за гледане”. Този израз съвсем безпардонно нахлу, нахално се настани в ума ми и оттогава не мога да го изгоня, а и не спирам да му се ядосвам на глупостта. По-голям избор на канали?! Та колко телевизионни канала са необходими на човек, за да оцелее?! За да смятам това за някакво предимство или бонус, мозъчето ми трябва съвсем да е закърняло и единственото ми занимание да е да въртя програмите по цял ден като ротативка. А само като си представя избора, който ще ми бъде предоставен с тази „чудна” оферта, се отчайвам още повече от битието и започвам да прелиствам атласа все по-трескаво в търсене на малък остров... или пустиня... Все едно. Стига само да няма връзка с медии и комуникации. Тъкмо ще имам повече време да се терзая с въпросите, на които все още не мога да намеря отговори... Дали хората, работещи в телевизионната сфера, действително вярват, че нещата, с които облъчват зрителите си, имат поне някаква, било то и минимална, стойност? Може пък и да осъзнават, че нямат, но искат ние да вярваме, че „се забавляваме”? Или пък смятат, че зрителите са изключително ограничени и наистина подобни неща ги вълнуват... Честно казано тези телевизионни търговци силно ми напомнят на онези на пазара, които знаят, че зеленчуците им вече са се скапали и вкиснали, но все някак трябва да ги продадат и със завидна увереност ни подвикват колко са хубави и свежи. Току-виж някой се подъгал и си взел кило-две.

Не съм привърженик на конспиративни теории и съм далеч от мисълта, че умишлено ни се пробутва такава „качествена” стока като ограниченост, малодушие, дребнвост, меркантилност, липса обща култура, неграмотност...Това обаче най-много ме отчайва. Самата идея, че не е преднамерено, а би могло да е несъзнателно толерирано, е доста потискаща. Ако бе с умисъл, поне би означавало, че нещата не са толкова зле, просто някой иска да вярваме, че е така. Но, моля ви, господин водещ! Зная, зная, че вие само отразявате като огледало нашата действителност! Да, зная, и че търенето определя предлагането, не се безпокойте! Тук стигам до „любимия” на водещия-Пилат израз, който гали слуха ми всеки път, когато бива произнесен: „Зрителите това ги интересува.” Благодаря, че работите за нас и в наше име, драги ми Пилате, и съжалявам, че ще ви разочаровам, но...НЕ! НЕ НИ ИНТЕРЕСУВА! Не си измивайте ръцете под смешния предлог, че масата народ иска да разбере колко често Звездата X си разхожда кучето (за да не използвам по-цветущ израз). Това ви оправдание поне показва, че осъзнавате абсурдността и глупостта на въпросите си. Всъщност не вие със сериозната публицистика, а вашата публика настоява да узнае жизненоважните им отговори. В такъв случай обаче излиза, че уж искате да правите стойностна журналистика, но с предпоставката, че зрителите, които ви гледат, са елементарни и така или иначе няма да я оценят. Затова по-добре да вкарате и нещо по-простовато. Виждате, вярвам, колко нестабилно се крепи логиката ви и аха да се катурне. С две думи- вариантите са два. Или мнозинството от хората са толкова елементарни, че биха отделили време, за да следят всевъзможни лишени от смисъл и стойност предавания, или пък подобни индивиди са малцинство, но някак странно и обратнопропорционално, те ще имат на разположение все повече програми, с които „да се забавляват”. Тъкмо ще прекарват още по-малко време в самостоятелно мислене ли вършене на нещо далеч по-скучно.

Отново станах прекалено критична в резултат на черногледството си.  Наистина телевизията не е само глуповати госпожици и господа, говорещи празни прказки. Водят се и особено интересни и оживени политически дискусии. Ето, да кажем, по всичките 120 канала има сутрешни блокове. Друго си е да се събудиш, да си направиш едно хубаво кафе и да го изпиеш (за пушачите - с цигара), слушайки как се карат политици, неспособни да проведат нормален диалог помежду си. От собствен опит познавам особения мазохизъм в този сутрешен ритуал. След като най-накрая разумът ми надделя обаче осъзнах, че ако толкова не мога да живея без новини, може би е по-хуманно към мен самата да се върна към леко позабравения и старомоден ритуал на четене на вестници. Изключително приятно занимние. Хем е по-тихо, хем човек сам си налага „дневния ред”, по който ще върви.

От друга страна...имам ли нужда ли въобще да зная какво се случва днес? Като че ли не. Като че ли все повече и повече се вторачвам във вчера. Там, където всичко изглежда много по-просто и обикновено, много по-спокойно и естествено. Ще ме упрекнете в незаинтересованост и липса гражданска съвест, може би? Не, не сте прави. Всичко е в липсата на вяра. Ако преди разпалено следях какво става по света и у нас и бях готова защитавам емоционално мнението си, смятайки, че то има значение и че може да промени нещо, да окаже влияние на някого, сега нещата са малко по-различни. Днес мога да защитя мнението си и това, което смятам за правилно, много по-уравновесено и аргументирано, без излишни емоции. В същото време обаче зная, че независимо какви аргументи ще изложила, ако събеседникът ми не иска, той просто няма да ги чуе и толкова. Разликата между вчера и днес е в това, че сега не вярвам, че мнението ми има значение и че може да окаже влияние на каквото и да било. Усещам как думите ми се удрят в стена, но без изгледи да я съборят. Не смятам, че мога да променя света дори малко, а в същото време устройството му не ми е по вкуса и не мога да се примиря с развалените неща в него. Те не спират да ме изкарват от релси, а това определено не е много здравословно. Затова и изхвърлих телевизора. А утре сутрин ще изпия кафето си спокойно и в тишина, наслаждавайки се на спечеленото време за всички по-приятни и полезни неща, с които мога да се занимавам.

Като че ли открих острова на спокойствието...