Вземи ме вкъщи

     Вземи ме вкъщи

    Живея в Долни Лозен, до обръщалото. До „Окръжна“ ме сваля петицата. Там беше сергийката ми, точно под брадясалия блондин, оня, дето са му завряли уплашено котенце под татураната с йероглифи предмишница, как беше... Сигурно още стои там. Тц, тц, не е Азис, друг „китаец“е.
До русата поп икона се къдреше мил, християнски призив, ама аз съм помияр и „Бел Вю“ на Камбаните не е моето вкъщи.
    Най-ярко помня седмицата, когато издърпаха на док РЕП будката и тази на СГКТ до другите търговски „баракуди“ и разкараха разнебитения плочник около Певеца с котето, за да налеят пресен асфалт. Ммм... По-хубаво от топъл хляб, по-хубаво от току-що сварено мляко, по-хубаво от нейната шия. Най-големият орган по площ, бил кожата. Глупости – асфалтът E.
    Но исках друго да кажа. Когато положиха новата настилка, по някаква причина или безхаберие, общината спря за няколко нощи булевардните лампи и след девет, беше лято, хората на спирката се превръщаха в призраци. Бррр. От едната страна мъждукаха кутийките на „Младост 1“ – от другата зееха стотиците изтърбушени панелни орбити от сграда, която преди десетилетие поне носеше тъмно-син, стъклен костюм. И мракът щеше да бъде потискащ, ако не бяха потокът устремени към телевизорите си автомобилисти, и, както казах – призраците, дето кръстосваха отчаяно асфалтовия котлон на спирката, като капчици изкипяло мляко. Над вехтите корици на световната класика под главата ми, моят закрилник жужеше, светеше. Единствен той! Очите му, с размера на топки за пилатес, грееха. Каква ирония да се установя на това място, в „скута“ на този точно поглед. С времето се научих да разбирам какво означава мокрия блясък на мраморна топка от шадраван. Вадех си хляба с него и той, хлябът, ако искате да знаете, не беше никак черен.
    Но иронията не е чехъл за всеки крак. В началото, преди да ми хрумне цялата схема, една роднина ме уреди за шерп на „Славейков“. Колички, тарги, блъскане. Съсипваш си гръбнака, съсипваш си и черния дроб – пиенето започва от обяд, но разтоварваш литература,  градиш култура, може би, не разтоварваш цимент и арматура (простете за римата) на гара „Пионер“.
    Като се отвори място раздвижих собствена царга с технически и учебни пособия. Апропо, завършил съм педагогика в Софийския, но така и не видях свой възпитаник от 200 ОУ „Отец Паисий“ – още държат трудовата ми книжка – да направи тигел из площада. Петицата не стига до центъра.
    Ударът направих с една енциклопедия. Хлапетата дето се боцкат влачат всичко за продан. „Монети и монетосечене през вековете“ Българско издание, 88-ма, кожени корици, гланцови маншети. Моя срещу сумата от осем лева (на монети) и кутия фалшиво боро, с втъкната запалка от осемдесет стотинки. След месец един господин закова бастуна си пред нумизматичното заглавие и масивната вкаменелост под носа му, изсечена като мустак видимо омекна – нейн съставител бил, призна глупакът. Остави половин пенсия с внушението, че получава услуга за сантимента и златната си възраст.
    Всичко тръгна от 84-те лева. Семки от холандски сортове даде един кинорежисьор, за който пак ще стане дума, на „Славейков“. Купих блокче кокосови стърготини, тор, прочетох каквото бе необходимо, и ги засях. Като покълнаха ги преместих в двора – югозападно петно, между два калкана.
    След като взе ТЕЛК за неинсулинов диабет, майка заряза градината и се отпусна в сладката прегръдка на турските сериали. Част от парите отиваха за месечната й терапия, но няма да си кривя душата, никой не ми е насочвал пистолет в челото да ставам, ха-ха, престъпник.
    Първата реколта стана готова за сушене, когато Софиянски ни махна от площада, за да демонстрира фасадна активност. Мястото ми уж щяло да се пази, но за всеобщо недоумение (улицата бе направила с колегите така, че да затвърди съмнението, тяхно и на другите, че за друго не ги бива) реших да мина в „тила“. Кинорежисьорът каза, че ще ми праща клиенти. Така и стана.
    Спирката на „Окръжна“ беше перфектното място за един дилър-букинист, защото скапан в офиса си, след работа бачкерът не се интересува от книги, камо ли от книги от детството и от младостта си, традиционно сладките спомени по които предизвикват вече горчиви съжаления. Съжаления ампутирани от амбицията да се превърнат в градивна ярост. Младите пък изпитват закономерна ненавист към нафталиновия фундамент на родителите си, в какъвто за жалост са се превърнали томовете на Сенкевич, Дюма, Тургенев, Фокнър... И ако ставаше въпрос за някой нов, лъскав западен бестселър, тип „Как да...“, от гуру, чийто локуми за устоите на (здравословния) живот са попивали на живо в зала номер едно на НДК, младежите отскачаха до книжната борса на Интерпрес, или в мола.
    Да кажа как се случваше размяната. Телефонът не играеше. Технологиите ни обсебват. Спецификациите на джиесема са новото ни егене. В един тъп(все едно има други), военен екшън чух да казват, че когато действаш като хората от миналото (американците имаха предвид тактиката на ислямските терористи), хората от бъдещето (американците визираха себе си) не могат да те хванат.“ Е, настоящето и бъдещето мен не ме устройваха.
    Ако се случеше да бъдат в нежелана компания, моите хора – инструктирах ги да се мотаят с темпото на стандартния кибик, който рови в кашоните по-дълго, отколкото навремето е избирал собствената си съпруга –  си избираха обикновено някое опаковано в целофан книжле, категория „Научна фантастика“ – „Войната на световете“ или някоя друга „война“, половината са все войни. Банкнотите подаваха сгънати на две и после кой откъде е, тоест аз оставах да се трудя под притието си, а престъпилите закона слизаха бодро в подлеза, за да вземат нещо в посока центъра. Рядко поемаха в посока „Дружба“, а и за какво? Там постата е за аматьори по училищни дворове нощем.
    Ако някой искаше два грама, питаше за втора бройка от въпросната „война“. В такива случаи, аз, баш като моя патрон три метра над рекламната ми усмивка, в целофана пъхах още едно саше. „Касата“ си бях изрязал в томче на О. Хенри. Сай-фай асортиментът вървеше, ако простите тавтологията, фантастично.
    Мечтаех да си купя мотор, като този, с който татко се уби. По педагогика навремето беше популярна теорията, че детето на родители-алкохолици, което след години само става алкохолик, съдейства на онзи родиттел със саморазрушителни наклонности, към когото е било особено привързано. Кой съм аз, че да споря с чуждестранните авторитети?
    Бях си заплюл очуканата ямаха на рейсър от Божурище, качена за продажба в нета. Когато събрах кеша си уговорихме късна среща в центъра. Лампите на спирката бяха още аут, само Певеца с котето от рекламата ми светеше на главата. Свих масата и я прибрах с кашоните в склада на цветарския магазин, от който държах ключ. Гушнах О. Хенри и се запътих бодро към подлеза. Не помня да съм доловил стъпки зад гърба си или да съм чул удар от тръба – прозорлив полицай предположи, че са ме халосали с тръба. Между другото, издълбаното томче на О. Хенри ги беше озадачило, но с това се изчерпваше знанието им за апокрифната ми дейност.
    Осигурявах се на най-високата вноска, затова нито една престилка не ме е гледала на кръв. Казаха, че ще лежа седмица, въпреки че се свестих в чалма от бинт на първия ден, малко преди моят кинорежисьор, домъкнал приятел, сценарист, да нахлуят с опнат като транспарант, жълт вестник в ръце. В емоционално осакатен маниер, каре на последната страница разкрасяваше баналното анонимното посегателство над моята особа. През това време една красива сестра кашира торбичката им с портакалов сок, кафе и цигари. Предположих, че едната й млечна жлеза е с 1,5 % масленост на вкус, другата на 3.
    Но друго исках да кажа. Кинаджийте ми оставиха домашно. Срокът за някакъв техен конкурс наближавал и искаха да изтискам най-доброто от себе си върху 2-3 страници. Мисия невъзможна, докато по една болнична мумия събираше прах отляво и отдясно на моя случай. Концентрирах се и образът на русия Бог с котето от „Окръжна“ се разсвети мързеливо, като неонова тръба.