През 1928 г. шотландският учен Александър Флеминг изучава Staphylocossus aureus – бактерията, която предизвиква хранително отравяне. На паметният за медицината 28 септември 1928 г. той идва на работа в лабораторията си и забелязва, че без да иска е оставил петриева паничка, съдържаща Staphylocossus, отворена. Той вижда, че в паничката е започнала да се развива плесен. Около плесента, в радиус от няколко милиметра, като ореол, е спрян растежа на бактериите. Флеминг веднага осъзнава, че плесента продуцира биологично активно вещество, което убива или потиска бактериите.
Плесента е Penicilium notatum, а филтратът от нея е наречен пеницилин. Настъпила е ерата на антибиотиците. Тя, обаче, съвсем не започва стремително. Дълго време активната субстанция не може да бъде изолирана и получена в чист вид. В началото Флеминг смята, че филтратът може да служи като дезинфектант, но не и като лекарство, защото се опасява, че активното вещество ще се разпада в организма прекалено бързо.
Едва през 1945 г. Флори и Чейн изолират субстанцията. Тя получава името пеницилин, което е „отнето“ от филтрата от плесента. Същата година е установена и химичната структура на пеницилина. Той бързо се превръща в най-използвания антибиотик, родоначалник на голям брой производни.
Значението на пеницилина и последвалите го антибиотици е неизмеримо. Още преди изолирането му в чист вид, по време на Втората световна война, той спасява огромен брой ранени войници, които са покосени от инфекции на раните. След като масовото му производство става възможно през 1945 г., той се превръща в задължителен артикул във всяко спешно отделение или полева болница. Случайното откритие на Флеминг спасява неизброимо много хора.