Дядо Коледа не е само за послушните хлапета

Ако някой се опита да му свали перуката или брадата, си има свита от джуджета и Снежанка, които да усмирят любопитството на децата. Ще го видим често по празниците, но едва ли ще го познаем като Константин Икономов. Все пак актьорът от Сатиричния театър и преподавател в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ ще си е сложил червено наметало и дълга бяла брада, ще се усмихва и ще търси хлапета, за да им раздава подаръци. Не само на послушните, а на всички. Това не е първият път, когато влиза в роля, предназначена предимно за малките. Бил е Карлсон в "Карлсон, който живее на покрива” по Астрид Линдгрен, в ДТ "Гео Милев” Стара Загора, както и в спектакъла „Олеле“ на Здрава Каменова в Сатиричния театър „Алеко Константинов“.

По Коледа може да го видим и като едно от седемте козлета във „Вълкът и седемте козлета“. Постановката е написана преди 15 години и е била с участието на Николай Бинев, Тодор Колев и Коста Цонев. Тя е написана от Александър Владигеров. Желанието му е било да комбинира актьорския елемент с музика. Съдържа откъси от 140 световноизвестни произведения. Забавна е да се слуша. Играе се в Зала "България" като част от Коледния концерт на БНР. Вълкът е Стоян Алексиев, Козата майка е Нети, Бухал Магьосник е Тончо Токмакчиев, а Камен Воденичаров е горски славей. В музикалния спектакъл има още една коза, изиграна от Лидия Ковачева.

Днес си Дядо Коледа, а самият ти вярваше ли в него като дете?

Бил съм странно хлапе. От 4-годишен съм си пускал сам грамофона и много приказки знам от детските си години наизуст. Разигравах ги и вярвах в Добрия старец. Разбрах истината, когато станах на 7-8-годишна възраст. Това стана, след като в аптеката, където работи майка ми, организираха празненство. Едната колежка трябвало да играе Дядо Коледа, тъй като никой мъж не се навил. И така леля Мариана се преоблякла и с дебел глас тръгна да раздава подаръци. Аз, макар и дете, стоях близо до нея и се усъмних. Вярата ми спря, но само материално. Във всеки от нас остава усещането за вълшебността на момента, затова че по някакъв начин тези вечери се носи мир, спокойствие, тишина. Идеята за него идва в нас и ставаме по-добронамерени. Днес не вярвам в конкретния образ на стареца, а във времето, когато срещнеш човек на улицата, който е като теб, и този обмен зарежда.

Комерсиализират ли родителите образа на Дядо Коледа, като обясняват на децата си, че ще получат подаръци само ако слушат?

Според мен вече рядко се употребява идеята, че ако детето не слуша, няма да получи подарък от прочутия старец. Това беше по време на моето детство. Сега родителите намират начин да убедят децата си, че за да получиш, трябва да дадеш. Малките усещат този факт чрез възпитанието, а не като демагогия и размахване на пръст. Виждал съм комерсиален подход към героя, но това зависи от човека, който е приел ролята. Имал съм удоволствието да работя като джудже с един чудесен Дядо Коледа – Кирил Писарски. Той не само че си носи като възраст добротата, леката умореност, хубавия живец, настроението, но той успява да заразява. Това е най-ценно в тази професия. Ако в човек, приел ролята на Дядо Коледа, няма чувствеността, усета да възприеме децата, значи няма да се получи. Децата са експлозия от емоция, която не може да бъде обуздана. Ти трябва да я приемеш и използваш. Никога не трябва да я тушираш.

Какво си поръчват децата днес?

В много случаи съм виждал и децата как си поръчват камиончета, колички, а вече и компютри или IPad. По-любопитното е, че колкото и да не вярват, големите деца също остават с едно съмнение, че все пак може и да съществува някъде такъв образ.

Участваш и в доста представления за деца – бил си Карлсон, играл си в „Олеле“ на Здрава Каменова...

Не са били толкоз много, но са достатъчно. Малките зрители не реагират като възрастен, а по детски. Спектаклите за тях са като книжка с картинки. Водят те по друга схема. Така съм се усетил. Не може да излъжеш децата.

В Сатиричния театър си от 2008 г. Там на преден план са комедиите. Ти като такъв персонаж ли се виждаш?

Разсъждавал съм дали ние избираме амплоато си, или публиката и режисьорите ни поставят в него. Като натрупаш две-три такива роли и всички те приемат като такъв, че дори и ти се съгласяваш. Няма лошо в това нещо. Като четеш някакъв сценарий, на нас гледат като на плакатни образи. Участвах в една реклама, където на кастинга останахме двама. Колегата - по-слаб, сериозен. Аз - смешен, нелеп. Говорейки си с него, се разбрахме кой какво ще играе. Ценното е в партньорството. Когато го носим като усещане за света. Артистът е това, което е човек сега. След година може да е различен. Играл съм и сериозни представления – Учителят в "Учител” от Жан Пиер Допань в ДТ "Гео Милев” Стара Загора. Героят ми е застрелял учениците си и наказанието му е било да ходи по градове и села, разказвайки случилото се, всеки път преживявайки наново трагедията. Драматична роля, наистина. Доколкото разбрах от колеги, и режисьорът Александър Събев смята, че съм се справил с драматичното. Всеки носи искрата.

Надявам се, че подобни мисли – да застреляш студентите си, не ти минават...

В началото ми идваше. Не буквално, но е имало моменти, в които съм мразил не тях персонално, а нагласата им към работата им в Академията. Ясно ми е, че е продиктувана от заобикалящата среда. Те са чувствителни и реагират съзнателно и несъзнателно към начина, по който да си намерят работа и да се реализират. Ядосвах се не толкова на тях, колкото на начина им на подреждане на приоритетите. В крайна сметка това е животът, те така са решили да го живеят.

Ти си завършил преди десетина години. Не е толкова отдавна, но като че ли днешните студенти са различни от тези навремето, когато следвахте вие.

Отдавна се промениха поколенията. Ние бяхме по-изпълнителни. Казваме и правим нещата. Бяхме по-сплотени. Сега класовете са вътрешно разделени на лидерски групички. Това не е лошо, времето ни е такова. Някога също се правеха студентски стачки за намаляване на таксата за обучение. Нашият клас си създадохме ядро от девет души всички гравитирахме около това. Но след нас, на същия преподавател – Пламен Марков, класът бе различен. Значи това зависи от хората, от поколенията, от времето.

На какво те научиха твоите преподаватели?

Взел съм от всеки преподавател каквото ми е трябвало. От Пламен Марков научих начина, по който да поглеждам на ролята. Да се взирам по-аналитично в текста. Да търся дълбочината. От Ивайло Христов взех възможността да играя обратно на това, което се дава, да опитам обратен подход към ролята – чисто занаятчийски неща. От Атанас Атанасов взех съмненията към прочетеното. Имал съм възможност да работя и с Елена Цикова. Тя ме научи на къртовски труд. Много е полезно да имаш повече преподаватели и да минаваш през различни школи. Дано да се запазват тези възможности в НАТФИЗ. Не съм присъствал в часовете на Крикор Азарян и Тодор Колев, а много исках. Ако гледаш с отворени сетива, можеш да прилепиш към себе си каквото ти импонира, както най-добре го чувстваш. Развитието на един актьор зависи от времето, когато не е само на сцената.

Правиш ли си равносметката?

Да и тя не е свързана с това дали искам тази или онази роля. Никога не се е случвало да седна, мислейки, че съм постигнал нещо. Много се радвах, като работих с Мариус Куркински. Осъзнал съм колко хубаво нещо е театърът. Това е един сложен процес, в който авторът и времето говорят през очите на режисьора и устите на актьорите. Няма друго такова живо средство. В киното например има доста повече комерс, отколкото в театъра. Има и подем. Между другото в момента сме в едно разлагане на комерсиалния тип театър. От една страна, той ни изхранва, но е важно да има вътрешен баланс. Трябва да има за всекиго по нещо – като коледна кошница с всякакви напитки – чай, глог, джинджифилови курабийки, и всеки да може да си взема.