Емил Стойчев на 90 – художникът, който обича ледения дъх на самотата

Иво Милев е куратор на юбилейната ретроспективна изложба "Въображението е моята кръвна система" на големия художник Емил Стойчев по повод неговата 90-годишнина. Милев е юрист, писател, автор на монографии за български художници, продуцент, преводач, изкуствовед и куратор. Роден е в Ловеч, където завършва Ловешката немска гимназия. Следва право в СУ „Св. Климент Охридски“. Бил е заместник-директор на НХА от 2013 до 2015 г., и отново от 2020 до 2023 г., където ръководи изложбена и проектна дейност. Куратор на много изложби, сред които „Светът според Тодор Цонев.“ (2018-2019); „Никола Танев. На път“ (2020); „Образът на Майстора“ (2022); „Чапкънов. Алхимикът. Ретроспективна изложба за 80-годишнина на Георги Чапкънов“ (2023); „Греди Асса. Пътувания“ (2024).

Спомняте ли си кога за първи път видяхте картина на Емил Стойчев? С какво Ви впечатли?

Не си спомням с точност, но един случай е по-показателен. Преди доста години правех голяма ретроспективна изложба на един изключителен живописец и бохем – Николай Ников - Ничето. Съвсем случайно, при някакви размествания в депата на Национална галерия пред очите ми попадна градски пейзаж, изобразяващ култовото заведение “Бамбука” до Народния театър. Точно по това време пишех за бохемските подвизи на Ничето и ролята на подобни заведения в неговия, а и на поколението му, живот. Още тогава сметнах срещата си с тази картина за знамение. Тя беше на Емил Стойчев. Минаха повече от десет години и ето, че тя участва в неговата ретроспективна изложба. Тя е не само свидетелство за времето, но повече за неговия дух, за начина на изразяване и общуване тогава.

Как бихте охарактеризирали еволюцията на стила на Стойчев – кои са ключовите моменти?

Всъщност въпреки толкова дългия творчески път на Емил Стойчев, въпреки толкова различните интерпретации и въпроси, които провокира, той е учудващо консистентен художник. Създадох стил и мисля, че днес съм роб на своето изобретение, ще каже по-късно той. Набелязал още през 1960-те г. темите, мотивите и идеите си, разработвал ги търпеливо в продължение на десетилетие, към средата на 1970-те г., 40-годишен, той завършва като цяло образната си система – сложна, асоциативна и метафорична, с множество лични знаци и символи или семантични графи, които я правят трудно четима, понякога до невъзможност. Изобразителната ми система е сложна, но няма какво да направя, казва художникът. Ранните му сценично разиграни екстериори постепенно се отдръпват в инсценирани затворени интериорни пространства, съчетано с едно движение към все по-отчетлива аморфност. Свят, в който предустановената хармония вече не действа и ентропията все повече го завладява. И все пак наблюдавайки едно след друго множеството платна на художника, репродукциите в албумните му издания, няма начин да се освободиш от впечатлението, че става въпрос за определена свързаност, едно макар и фрагментарно цяло. Георги Лозанов говори за натрупванията от картина в картина, водещи до необозримо цяло, което не подлежи на разбиране. Едни своеобразен албум с идиосинкразии, цяло произведение на изкуството, съставено от фрагментите на неговите платна, сами фрагментарно разпадащи се...

Емил Стойчев е известен с тайнствения си и сложен образен език. Как подхождате към представянето му пред публика? Възможно ли е да остане неразбран?

Пътят към тайната е индивидуален път, строго личен - никой не може да ти разкрие тайната, така разкрита тя става баналност. Към тайната може да бъдеш само насочван и всичко зависи от енергията, която си готов да вложиш в нейното разбулване. Това важи изцяло за “тайнствения”, загадъчен, “труден” език на Стойчев. Език на ребуси. За да разберем този език, може би е съвсем подходящо да се запитаме или да си припомним как децата виждат света преди понятията за него да се насложат върху съзнанието. Или животните – животното и малкото дете не различава стола от седналия на него човек, тъй като нямат тези понятия. Виктор Шкловски нарича това “очудняване” на света, за да го видиш по нов начин. А това е необходимо защото това е също наш опит и ние трябва да бъдем отворени и към него. Хусерл нарича подобна “техника” редукция – изваждане на света пред скобите на понятията и категориите. Опитайте се да приложите тези феменологични техники, може би нещо много подобно на медитация, и ще видите Емил Стойчев, а може би и света по нов начин, и той ще бъде напълно разбираем, защото не се нуждае от разбиране. Може да помогне и друг механизъм на нашето съзнание - аналогията по линия на приликите и разликите. Попаднало в неизвестна, непозната ситуация съзнанието ни има функцията бързо да търси сходства и различия с нещо познато, за да се издави от тревожността на неизвестното. Възползвайте се от тази наша способност. Но в същото време Емил Стойчев е един културен художник, здраво вкоренен в европейската традиция – алюзиите към автори и произведения са многобройни, а тяхното откриване вълнуващо.

Как се промени начинът, по който публиката възприема творчеството му през годините?

Трудно ми е да говоря за публиката, която не познавам, Емил Стойчев е започнал да излага свои творби, десет години преди да се родя. Но пък моят текст в албума към изложбата се основава на начина и подходите за възприемане на неговото творчество от българската (и донякъде на френската)  художествена критика. Той е забелязан още много рано, още с първата си художествена изложба, и то от такива автори с усет към новото като Владимир Свинтила, Кирил Кръстев, които пръв пише по-обстойно за него още през 1965 г., от Димитър Аврамов. Младата тогава изкуствоведка Аксиния Джурова пише монографичен очерк за него, където в спорове и съгласия с досегашните интерпретации, се опитва да наложи собствено виждане, сама търсеща собствения си професионален път.

Каква е ролята на самотата и скептицизма в изграждането на неговата художествена идентичност?

Обичам ледения дъх на самотата, казва Емил Стойчев. Работата в ателието е самотна работа. Поне така е при него. А той прекарва и досега голяма част от времето си в него. Емил Стойчев има цялостен проект за живеене и устойчивост (в българското изкуство сходен само с този на Майстора). Това е проект на сигурност чрез откази в един свят, обречен на разпад – от живеенето в ателието, в личното и частното, до текстовете, които той пише, затворени във визуалните му дневници, недостъпни за чуждо око, стигащ до отказа от продажби и преднамерена затвореност, в ледения дъх на самотата... Емил Стойчев е един от тези неистови герои, опитали се да се освободят от хватката на света и неговите условности, съобразявайки се с които живеем.

Съпътстващата изложба "От ателието" показва по-нови творби на художника. Как те се вписват в общата ретроспективна рамка и какво ново разкриват за развитието му през последните години?

За изложбата в Национална художествена академия, която съпътства голямата ретроспективна в СГХГ подбрахме неща буквално от последните години от ателието на художника. Художник от такава величина като Емил Стойчев и с подобна чувствителност е като мембрана. Той не е морализатор, нито тезисен художник, той улавя трептенията, духа на времето, ако мога така да се изразя. В последните му работи светът става все по разпаднат, аморфен, сякаш в риск е поставено човешкото. Като говорим за изложбата “От ателието”, трябва да споменем и паралелната изложба в Уникредит Студио, където е представена една анимационна медийна интерпретация на творчеството на Емил Стойчев от Александър Сокеров. Тя измества и развива, дава една различна гледна точка към визуалния език на художника и с това е много ценна. Препоръчвам задължително да бъде част от тура “Емил Стойчев”, каквато се очертава да бъде тази юбилейна за художника година.

Коя изложба повлия на отношението Ви към изкуството? Интуиция, вкус или опит са нужни за да е успешна работата на куратора?

Аз съм роден и израсъл в Ловеч. Това е град с изключително висока музикална култура, поне така е било от началото на ХХ век и през моето детство това все още се усещаше - не мога да си спомня стара ловешка къща без пиано или някакъв музикален инструмент. Повечето мои приятели и съученици свиреха на нещо. За разлика от мен. Музиката винаги ми е “говорила” слабо, за сметка на визуалното. До късно не обичах да чета и разглеждах повече картинките, сам рисувах в едни големи тетрадки. Веднъж в библиотеката в Ловеч (не помня какво съм правил там, може би съм съпровождал приятеля си КБ) попаднах на един опърпан, много малък руски албум на Матис. Бях впечатлен, той рисуваше като мен. По-късно, бях все още ученик, по време на устрема към естетическото в края на 70-те и началото на 80-те год., при едно посещение в Национална галерия видях портрета на Боян Пенев от Цено Тодоров - и го запомних завинаги - с неговото изразително, криво и много интелигентно лице. Една по-късно научих кой е той, но този образ се беше дълбоко запазил. Тогава разбрах как изкуството може да предава синтезирано смисъл и значения. Визуалното винаги е доминирало отношението ми към света - но статичното, застиналите фиксирани картини като в спомена, а не раздвижените образи на сънищата или на киното.

Кураторската работа вече се възприема като творческа работа и в този смисъл за нея са необходими вкус, опит, интуиция, въображение, човек може да участва в нея с всичките си способности и придобити знания и така тя става удовлетворяваща.

автор: Елица Пенова

Владо Пенев на откриването на изложбата. Снимките са на фотографите Цецо Мирчев, Иван Коловос и Ани Петрова

1 / 9

Емил Стойчев е една от най-значимите фигури в българското изобразително изкуство от втората половина на ХХ век. Неговото първо явяване пред публика се случва в сегашната сграда на Софийска градска художествена галерия, когато през 1961 г. на емблематичната Първа младежка обща художествена изложба той излага свои творби. Експозицията има славата на първото по-значимо „размразяване“ в изкуството след смъртта на Сталин и Априлския пленум на Българската комунистическа партия (1956 г.). Това поколение художници ще бъде наречено „априлско“ и през следващите години то ще създаде новия облик на българското изобразително изкуство. Стойчев е разпознат като явление още с първата си самостоятелна изложба (1965 г.) от такива критици и наблюдатели на художествения живот, с усет към новото, като Кирил Кръстев, Владимир Свинтила, Димитър Аврамов. Този типичен градски човек и художник започва като пейзажист. Към средата на 1970-те г. фигуралните персонажи, населявали досега спорадично неговите пейзажи и интериори, ще станат доминиращи с коренно променена роля – ще бъдат основен организиращ център, около който ще се разиграва „сюжетът“ на композиционните решения. Емил Стойчев ще се превърне в разказен, притчов художник и това качество ще запази и досега. Картината започва да се превръща в ребус, в смислово поле, а психологизмът на човешките образи е от решаващ интерес.

Последните повече от 30 години Емил Стойчев дели времето си между Париж и София и продължава да твори. Образният му език е все по-загадъчен и труден за проникване. Защо е този усложнен език, сякаш пречка за споделяне, отколкото в помощ? Защото само така могат да бъдат отправени послания, това е езикът на посланията – повече остроумна и завоалирана игра, ребус, игрословица, гатанка, отколкото теза.

Юбилейната ретроспективна изложба "Въображението е моята кръвна система" се организира по повод 90-годишнината на автора. В нея участват творби от фондовете на: СГХГ, Национална галерия, ХГ - Казанлък, ГХГ - Пловдив, ХГ “Жорж Папазов” - Ямбол, ХГ “Никола Маринов” - Търговище, ХГ - Смолян, ХГ “Илия Бешков” - Плевен, ХГ “Христо Цокев” - Габрово, Музей на хумора и сатирата - Габрово, ХГ - Добрич и от ателието на художника. Изложбата е придружена от двуезично албумно издание. Авторска анимация на Александър Сокеров, посветена на изложбата, може да бъде видяна в галерията на Уникредит Булбанк, пл. “Св. Неделя” № 7, София. Съпътстваща изложба “От ателието” бе открита на 13 март в галерия “Академия” на Национална художествена академия, София, където са представени творби на художника от последните години.