Раду Михайляну: "Жокера" е един притеснителен шедьовър!

Раду Михайляну е изключителен режисьор. Той умело предава истински житейски истории, гарнирани с неговото лично въображение. Не са му нужни блясък и ефекти, за да сътвори едни истински въздействащи филми. Често дори и сериозните теми, като Холокоста например, пресъздава с нотка на комедия. Казва, че народът му така е оцелял – като се е надсмивал над проблемите си.

Михайляну бяга от Румъния, когато е съвсем млад, притиснат от режима на Чаушеску. Отива да учи във Франция. Там живее и до днес. Лентите „Влакът на живота“, „Концертът“, „Изворът на жените“ и „История на любовта“, му носят световна слава и много награди.

Режисьорът бе част от звездното жури на Cinelibri 2019, което избра своят фаворит сред лентите в конкурсната програма. Това бе „Изпепеляване“ на Лий Чанг-донг, който е създаден по мотиви от разказа на Харуки Мураками „Горящият хамбар“. Ето какво сподели той през Dnes.bg.

Лесен избор ли бе да наградите „Изпепеляване“?

За по-голямата част от журито „Изпепеляване“ бе очевидният избор. В пъти над останалите филми. Беше и моят избор.

„Снимка с Юки“ бе единственият български филм сред претендентите. Какво мислите за него?

Честно казано, ще бъда съвсем кратък - не беше моят фаворит. Казвам го, имайки предвид, че съм гледал много хубави български филми през последните години. Знам какво представлява силното българско кино, просто тази лета не беше сред тези силни ленти.

А кой български филм ви е впечатлил най-много?

Има един филм, на който все му забравям името. Гледах го, когато бях председател на журито на един много важен фестивал за европейско кино, който се провежда в планината – „Лез Арк“. Тогава той спечели голямата награда „Златен бенгалски тигър“. Беше невероятен. Мисля, че се казваше „Слава“.

Спечелили сте множество фестивални награди. „История на любовта“ пък  бе част от програмата на Cinelibri миналата година. Трудно ли бе да сте от другата страна на барикадата и да журирате филмите?

Мисля за тази си роля с лекота, защото ние не сме едно изключително тежко жури. Не сме професори. Просто сме едни субективни зрители. Много интересно и много обогатяващо е да работиш с други хора по този начин. Приемам често, когато ме канят да съм жури, защото това е една превъзходна възможност да гледаш много филми и да ги обсъждаш с хора, които имат различни виждания от твоите. Много е наситено. Особено, когато членовете на журито идват от много различни държави, е изключително интересно да видиш тяхната гледна точка и тяхното мнение, което е различно. И това за нас, като хора, които правят кино, е много полезно, защото разбираме как нашето изкуство се приема в четирите края на света.

Какво е нужно на една добра книга да се превърне в добър филм?

Първо, трябва да уточним, че книгата не е нужно да е добра, за да се превърне в един изключителен филм. Когато самата книга е шедьовър, това ни пречи, нанася вреди на киното и трудно се превръща в добър филм. Това, което е нужно е да имаш една силна история и много силни персонажи. И понякога трябва да изневериш на книгата, защото езикът, граматиката са много различни. Но не бива да изневериш на смисъла.

Румънското кино се е превърнало в една от водещите кинематографии в Европа. Според вас, на какво се дължи това?

Има два отговора на този въпрос – първият, е, че не знам, защото моите приятели не искат да бъда анализирани. Аз наблюдавам нещата от външна гледна точка, въпреки че съм много близък с тях. Има струпване на много моменти.

Това, което се случва с румънското кино е, че то е било задушавано. То е имало изключително голям потенциал, както литературата и театъра. И, разбира се, една част от румънското кино, която се дължи на Пинтиле. Когато свободата ни стана факт, тези елементи се напаснаха. И тогава творчеството избухна като една нужда за свобода. Така че това поколение от наистина прекрасни и велики актьори имаше възможност да се разгърне. И сега вече няма спирка – едните вдъхновяват другите.

Във „Влакът на живота“ вие пресъздавате темата за Холокоста с лека хумористична нотка. През последните дни пък говорим много за „Жокера“. Неговият режисьор, който бе правил само комедии до сега, Тод Филипс, каза, че се е насочил към мрачния жанр, защото човечеството губи чувството си за хумор. Вие как мислите?

Да, съгласен съм с него. И е изключително притеснителен този факт. Аз гледам на „Жокера“ като на един шедьовър. Това, което е интересно в него е, че Тод Филпис е предал, той не е верен на самия комикс и от една изключително комерсиална и търговска тема, той направи един политически филм. Смятам че светът губи своето чувство за хумор, защото се движим към един изключително морален свят. Свят, който говори за морал изключително често. Ние създаваме правила навсякъде и рискуваме да се превърнем в едно фашистко общество. Така че, това е алгоритъмът – морал, правила и в крайна сметка - затвор.

Пишете поезия. Разкажете ми малко повече за тази ваша страст?

Поезията е много лична, много интимна за мен. Имам една публикувана стихосбирка, но не исках тя да бъде отпечатвана. Това се случи благодарение на моите родители, които ми откраднаха черновата. Така че продължавам да пиша, но много си пазя и си крия стихотворенията.

За мен поезията е най-великото изкуство. Цялата вселена е поезия и във всяко едно изкуство има поезия, независимо дали е рисунка, фотография или музика. Всяко едно изкуство се старае да се доближи до нея. А поезията е начинът да стигнеш до свободата, защото чрез нея, ти избягваш вече утъпканите пътеки.

Бихте ли я съчетали с киното си?

Надявам се, че правя кино, което е поетично. Филмът „Влакът на живота“ не се покрива напълно с реалността. В моите филми се опитвам да я променя. Може би това идва от моята идентичност, която е еврейска, защото ние винаги комбинираме реалността с нашето въображение.

Бихте ли се върнал да работите в България след време?

За мен би било едно върховно удоволствие да дойда да работя тук. Все още не съм открил историята, която бих заснел тук. Но обичам да пътувам. Аз съм един пътешественик на идентичността и културата и бих искал да ги опозная повече в България.