От несигурност към варварство: Близки за метаморфозата на Путин

Като автократ, който се държи на една ръка разстояние от Запада през голяма част от администрацията си, Владимир Путин е труден човек за сближаване. Извън вътрешния кръг от служители на Кремъл, олигарси и хора с власт в Русия, има малко хора, които са споделяли стая с него. Въпреки това, една малка част от западняците могат да твърдят, че са наблюдавали и са се ангажирали с руския президент отблизо, създавайки си рядко впечатление от първа ръка за Путин.

Тези дипломати, политически сътрудници, журналисти и академици са се срещали с Путин многократно през последните 22 години, ставайки свидетели на еволюцията на човек и ум, които чрез нахлуването в Украйна, са дошли да прекроят съвременния свят.

The Independent разказва своите истории:

"Малкият, непретенциозен бюрократ"

Като британски посланик в Русия между 2000 и 2004 г. сър Родерик Лайн стои на първия ред и е свидетел на възхода на Путин и неговата консолидация на властта в постсъветската ера. Той видя как агентът на КГБ излиза от относителна анонимност, за да създаде име за себе си и да въведе нов период на сътрудничество за руския режим -  такъв, който на пръв поглед подсказва, че страната започва да се присъединява към Запада след години на схизмогенеза .

Бивш агент на КГБ, който се издигна в политическите редици в Санкт Петербург, преди по-късно да ухажва Борис Елцин, първият президент на Руската федерация, Путин пристигна на световната сцена като неизвестен субект – първо като министър-председател, след това като наследник на шефа си, който неочаквано подаде оставка през декември 1999 г.

Неговото издигане на власт дойде във време на голям преход и турбуленция за Русия. При Елцин старите структури на Съветския съюз бяха демонтирани, но икономическото, политическото и международното бъдеще на страната оставаше неясно и нестабилно. Войната с чеченските сепаратисти в региона на Северен Кавказ също избухна отново, предизвиквайки широко осъждане поради бруталното справяне с конфликта от страна на Русия и убийството на цивилни.

Една от най-ранните срещи на Лайн с Путин се състои на този фон, през март 2000 г., когато Тони Блеър e поканен в Санкт Петербург на "неофициално държавно посещение", за да се срещне с Путин. Който, въпреки че все още не е официално избран за президент, започваше да се персонализира отношения със Запада.

Семейство Блеър, Лайн и други британски служители били разведени из територията и сградите на двореца Петерхоф, на запад от града, показали им известния Ермитаж и били поканени на премиерата на нова постановка на "Война и мир" в Мариинския театър.

"Той нарочно избра грандиозни събития, за да ни впечатли", разказва Лайн. "Но самият беше доста нервен по това време и  човек наистина усещаше, че той е новото момче. Путин изобщо не беше сигурен как да играе лидерът и се изправи срещу Блеър, който по това време беше министър-председател от четири години и беше изключително успешен."

"Сякаш той изследваше как действат и се държат големите политически лидери и изучаваше Блеър. Той говореше чрез преводач, но това  си личеше в езика на тялото му,  в почтителният начин, по който говореше с Блеър, във видовете теми, които повдигаше", обяснява Лайн.

"Едно от нещата, които ме впечатлиха по време на тези разговори, беше, че той изобщо не разбираше от икономика. Говореше с много старомодни думи, сякаш слушах старите съветски лидери. Стигнахме и до Чечения, която беше обект на огромна загриженост на запад. Имаше много критики към начина, по който руснаците провеждаха операцията. Путин ставаше много агресивен и отбранителен. Той влизаше в дълъг, много емоционален, леко ядосан монолог, за да отсече нещата, на които не искаше да отговаря", добавя бившият посланик.

"Основната му теза беше, че Западът не успява да разбере, че това, което Русия прави в Чечения, е, че се бори на фронтовата линия срещу ислямисткия тероризъм, който се опитва да влезе в Европа. Той твърдеше, че трябва да бъдем много по-подкрепящи, а не критични към начина, по който те водят тази война", разказва той.

Месец по-късно, на връщане в Лондон, Путин се впуска в поредната "бъбрива ревност" за Чечения, след като британски журналист задава въпрос за конфликта по време на съвместна пресконференция с Блеър във външното министерство.

"Това просто отблъсна Путин, той много се ядоса", казва Лайн. "След това даде много дълъг, много цветен отговор. Блеър изглеждаше много смутен. Путин обясняваше колко прекрасни са нещата, но след това видяхме този тип, който бълнува за Чечения. Това беше тази страна на Путин, която излезе наяве.

"От тези ранни срещи с Путин заключих, че има двама - Путин, рационалният прагматик, който се опитваше да подобри Русия. И после другият Путин: много несигурен, леко параноичен, грубо момче от задните улици на Санкт Петербург, бивш офицер от КГБ, който е възпитан и вярва в Съветския съюз", казва Лайн.

Тези проблясъци на емоции и страст изглеждаха в противоречие с непретенциозния образ, който Путин е култивирал, независимо дали умишлено, през първите дни на управлението си. Други, които се срещнат с него, също бяха изненадани от липсата на харизма, мрачния му начин на обличане, поведението и езика на тялото.

"Нямаше нищо забележително в него", казва лорд Джордж Робъртсън, бивш генерален секретар на НАТО от 1999 до 2004 г. "Понякога, когато срещнете някого, сте привлечени от присъствието му. Путин нямаше харизма. Костюмът беше обикновен, син. Вратовръзката беше синя на точки. Часовникът беше абсолютно обикновен. Нямаше копчета за ръкавели. Без бижута. Класически офицер от разузнаването."

Но Робъртсън също си спомня неочакваните изблици, които най-често били предизвикани от приказките за стария съветски свят, на който Путин беше принуден да обърне гръб. "Имаше моменти, които, като се замисля сега, са били по-важни, отколкото може би си мислехме по това време", казва той. "Изразих притеснения пред него за това, което се случва в Чечения. Грузия беше друга тема, за която той имаше много силни възгледи – и Латвия, която също има голямо рускоезично население. В тези случаи той беше много по-оживен, много по-емоционален. Изчисленото поведение се промени. Но той беше много готин и спокоен в 90% от времето."

Джонатан Пауъл, бившият началник на кабинета на Блеър, е друга фигура, присъстваща по време на посещението в Санкт Петербург през март 2002 г. Той също си спомня един "малък, непретенциозен бюрократ", който изглеждаше неуверен в себе си и "несигурен".

"Той със сигурност беше доста неуверен", разказва Пауъл. "Не говореше много. На този етап той нямаше пълна власт - беше министър-председател, но не и президент. Той беше под чадъра на семейство Елцин, което беше избрало да го постави на този пост. Но той приличаше повече на чиновник, отколкото на лидер, особено в сравнение с Елцин. Той беше в противоположния край на спектъра."

Путин дори се продаде в тази светлина, казва Мери Дежевски, независима колумнистка и бивш чуждестранен кореспондент, която се среща с президента чрез дискусионния клуб "Валдай" - базиран в Москва мозъчен тръст, който през последните 18 години събира експерти от различни опит за обсъждане на всички неща за Русия и общуване с Путин във формат за въпроси и отговори.

В годишните конференции във "Валдай", които се провеждат в цяла Русия, има малко неформалност, но Дежевски си спомня един рядък момент на "обикновен разговор", когато американски журналист пита Путин: "Как се виждате като политик?"

"Той веднага отвърна: "Аз не съм политик", спомня си Дежевски. "И така американецът отговори: "Добре, добре, какво си?" Путин каза: "Аз съм технократ, аз съм мениджър. Това е моята работа."

Въпреки неговата формалност, в тези много ранни разговори между Путин и западни официални лица имаше известен опит за хумор, казват наблюдатели.

В друг светъл момент Лайн успява да счупи "ефектен стол" в Петерхоф по време на посещението си в Санкт Петербург през април 2000 г., спомня си Пауъл. "Путин го заплаши, че ще го накара да плати за това, не изцяло на шега", спомня той. "Имаше лека заплаха в това, което казваше."

По време на същото пътуване Путин, който не е от хората, които забравят корените си, води британската делегация на задните улици на Санкт Петербург, където израства като младо момче. "Посетихме доста замърсен жилищен блок в покрайнините на града, където той е живял", казва Пауъл. "Той разказа тази история за времето си там, което е много илюстративно за това къде се намира днес. Когато е бил дете, той е висял на стълбището на тези колективни апартаменти, където всички споделят баня. Стълбите са били пълни с плъхове, а той се отивал да ги бие до смърт с тояги, за да се забавлява."

"Той разказа как веднъж бил притиснал в ъгъла голям черен плъх, държал с пръчка, готов да го убие. Черният плъх, който нямал друга алтернатива, скочил към главата му, одраскал го и избягал. Той използва тази история, за да каже, че не трябва да притискате хората в ъгъла. Проблемът сега е, че той е притиснат в ъгъла плъх."

"Изключителен прозорец" за проучване и сътрудничество

Между 2000 и 2003 г. нараства убеждението, че Путин се стреми да реформира Русия и да изведе страната след годините на отчуждение, недоверие и геополитическа нестабилност.

Отношенията с Обединеното кралство, по-специално, изглежда се подобряват, както е илюстрирано от отношенията между Путин и Блеър, които се задълбочават. Те поддържаха пряк и редовен диалог помежду си.

"Тъй като Тони беше първият, който отиде да го види в Русия, той имаше много добри отношения с Путин", казва Пауъл. "Путин понякога се обаждаше и молеше за съвет и подобни неща, не по вътрешни въпроси, а по международни."

В един от първите разговори между двамата Путин каза на Блеър, че е въвел екип от модернизатори в администрацията с цел да въведе Русия в 21-ви век, спомня си Лайн.

"Това бяха много умни хора от различни държавни ведомства, чиято задача бе да модернизират руската икономика. Цялата му теза към собствения му народ беше, че Русия вече не може да бъде военна сила и това не е начинът, по който силата работи в света в наши дни", обяснява Лайн.

Впечатлен от идеята на Путин, Блеър се съгласява да изпрати свой собствен „екип от реформатори" в Москва, за да помогне за реализирането на тези планове.

"Бях домакин на малко посещение на Дейвид Милибанд, който беше ръководител на отдела за политика на Блеър, и няколко други, за да говоря с колеги в Кремъл за няколко дни за това как насърчаваме реформите в правителството", казва той. "Имахме много от тези конструктивни дискусии за това, което бихте нарекли неговата програма за модернизация."

Дори Пауъл беше призован, за да култивира тези процъфтяващи отношения и да поддържа образа на Кремъл хубав. Беше договорено той да обядва редовно с началника на кабинета на Путин, който по това време беше Дмитрий Медведев, а по-късно и сегашния кмет на Москва Сергей Собянин.

"Аз отивах в Кремъл, обядвах с него, виждах се с други служители на Кремъл и говорех за неща от външната политика. Разбрахме се, че те ще дойдат до "Даунинг стрийт" номер 10 и ще проведем такива срещи. Така че отношенията с Кремъл бяха много добри. Те бяха на съвсем различно място от това, на което някога са били преди. Така че съществуваше това отваряне, което можеше да доведе до прогрес", спомня си Пауъл.

"Той изглежда искаше да протегне ръка на запад. Изглеждаше, че иска да бъде реформатор", допълва той.

Сър Дейвид Манинг, чуждестранен съветник на Блеър между 2001 и 2003 г., присъства като водещ бележки по време на много от тези срещи и разговори с Путин. Той описва периода до инвазията в Ирак през 2003 г. като "доста необикновен прозорец", в който имаше "реална надежда както в Лондон, така и във Вашингтон", че могат да се установят нови "отношения на сътрудничество".

Един момент, който изпъква за него, е срещата на върха между САЩ и Русия в Словения през юни 2001 г. – само месеци преди 11 септември. На заключителната пресконференция, в отговор на въпрос дали може да се довери на Путин, Буш казва. "Погледнах човека в очите. Намерих го за много директен и достоен за доверие – успях да усетя душата му."

По-късно Кондолиза Райс ще напише, че в резултат на коментарите на Буш "никога не успяхме да избягаме от схващането, че президентът наивно се е доверил на Путин, а след това е бил предаден" – но въпреки това подобни забележки уловиха зараждащата се податливост на времето.

Този период на проучване с Путин "не беше само на европейско ниво или желание на Блеър", казва Манинг. "Райс, Буш и колегите им бяха много заинтересовани да видят дали може да се изгради някакъв нов вид връзка."

Два месеца след срещата на върха в Словения западният свят беше разтърсен до основи: 11 септември беше момент, който промени хода на историята и отбеляза повратна точка в глобалните отношения. Атентатът за кратко сближи Русия и Запада.

"Получихме обаждане от Путин на 11 септември", казва Пауъл. "Той се обади и попита какво трябва да направи Русия. Предложи споделяне на разузнавателна информация и помощ. Малко след това Тони замина до Франция и Германия, след това в Ню Йорк, окръг Колумбия, върна се обратно във Великобритания и след това посети Москва. Путин беше много отзивчив, много услужлив, много приятелски настроен. Той предложи база за нахлуването в Афганистан. Опита да насърчи Тони да лети до Таджикистан, където руснаците искаха американските и британските сили да се базират в атака на Афганистан."

"По време на пътуването Путин покани Тони обратно в дачата си, той беше много приятелски настроен. Играха билярд. Те имаха съвместен разговор с Буш. Всичко беше много неформално и нормално", допълва той.

НАТО, сега обект на гнева на Путин, по подобен начин се доближи до руския режим. През октомври 2001 г., само седмици след 11 септември, докато Путин се срещаше с представители на ЕС в Брюксел, Робъртсън си спомня, че президентът го попитал: "Кога ще поканите Русия да се присъедини към НАТО?" Казах: "Е, ние не го правим. Страните кандидатстват, за да се присъединят към НАТО, ние не ги каним". А той ми каза: "Няма да застанем на една линия с всички други държави, които нямат значение". Отговорих му: "Можем ли просто да спрем танца с дипломатически мечове, просто да изградим връзка и да видим докъде ще стигнем?"

"Той просто спря в този момент. Не мисля, че беше съвсем сериозен в думите си. Той знаеше отговора. Но ако сте добър политик, никога не задавате въпрос, освен ако вече не знаете отговора."

Въпреки машинациите на Путин, Русия и НАТО бавно се сближават, както е отразено в създаването на Съвета НАТО-Русия през 2001 г. "Върховият момент" на тези отношения, както казва Манинг, идва с първата среща на съвета в Рим през май 2002 г.

"В този момент почти се усещаше, че ще бъде възможно някакъв вид структурно сътрудничество между правителствените ръководители на НАТО и Русия по съвсем нов начин", казва Манинг.

Но докато "рационалният Путин определено беше на върха" през първите свободни години, казва Пауъл, все още имаше предупредителни знаци от ниско ниво, които се прокрадваха и сочеха какво предстои.

"Между 2001-2003 г. това, което ме порази, беше, че той ставаше все по-настървен. При едно от посещенията в дачата му имаше повече коне, повече лукс, повече златни тоалетни принадлежности и така нататък. Той живееше този имперски начин на живот, а не нормален начин на живот като лидер. И това се влоши."

Манинг също таеше собствените си съмнения относно Путин и какви са истинските  му намерения: "Моето усещане за него тогава беше за някой, който е уморен, който опипва пътя си, който е инстинктивно подозрителен, който ще тества предложенияга и хората. Имах чувството, че дори още в началото е било по-вероятно връзките за него да са били с нулева значимост."

Джон Кампфнер се е срещал с Путин три пъти по време на кариерата си като журналист, писател и академик, но именно срещата от 2004 г. се откроява в съзнанието му. Кампфнер присъства на първата годишна конференция на клуб "Валдай", която се проведе в президентската резиденция на Путин в покрайнините на Москва.

Срещата съвпадна с училищната обсада в Беслан, при която 333 души, включително 186 деца, бяха убити, след като чеченски терористи нахлуха в средно училище и държаха ученици и служители за заложници. Русия беше широко осъдена за нейното справяне с атаката и прекомерната сила, с която разполагаше, включително танкове и термобарични оръжия, за да сложи край на обсадата.

Кампфнер, на когото е поверено да зададе първия въпрос, използва инцидента и по-широката чеченска война, за да "говори за руските граници и нестабилността в бившите съветски страни". Отговорът, който получи, остава запечатан в паметта му и до днес.

"Той ми отговаряше в продължение на 30 минути – 30-минутен монолог, в който седях точно отсреща и нито веднъж не откъсна очи от мен", спомня си Кампфнер. "Гледах го, а след това поглеждах бележника си и записвах всичко, поглеждах отново нагоре, а очите му не бяха помръднали. Беше като радар, който е фокусиран върху теб. Беше доста изнервящо преживяване.Той ставаше страстен, но в него имаше студенина. По същество това беше дълъг cri de coeur на оплакване за това как той се опита да бъде приятел със Запада, как е бил първият, който е влязъл в контакт след 11 септември, за да предложи подкрепа на американците, което беше вярно. Той каза, че е дал на американците своите бази да атакуват Афганистан няколко месеца след това, въпреки че е имал опасения. Той имаше повече от опасения относно Ирак, но не застана на пътя на американците по този въпрос. "И какво получавам в замяна? Всичко, което имам, е западът, който подклажда проблеми в периферията ми."

Путин вярваше, че е бил "невероятно прозападен и дързък между 2000 и 2004 г.", казва Кампфнер, но в същото време той закри единствената независима телевизия в страната, прогони различни олигарси и арестува Михаил Ходорковски. "Така че той се натискаше на вътрешния пазар, мислеше, че е податлив на Запада, но чувстваше, че не получава нищо в замяна", допълва той.

Дежевски също присъства по време на първата конференция във "Валдай" и оттогава присъства на повечето годишни срещи, провеждани от групата. Тя си спомня как Путин преминал в "груб и войнствен" режим веднага щом била повдигната темата за клането в Беслан.

"Той много бързо научи нещо като казармен език. Това е част от това кой е Путин и вероятно отразява трудното му детство, вероятно отразява времето му в КГБ. Путин  може да бъде много борбен, когато хората му задават въпроси, а хората му задават умишлено провокативни въпроси."

"Но на тази първа среща интересното беше, че той беше на власт може би от три години. Влезе в стаята сам с преводач, но нямаше антураж, никой не го придружаваше. Това се промени с течение на времето, но той никога не се е съветвал с никого по време на тези срещи. Той не поглеждаше през рамото си. Путин беше много добре информиран и знаеше всички факти."

През този период започват да се появяват и пропуквания в отношенията между Русия и Обединеното кралство. Путин в никакъв случай не беше отстъпил назад, но към средата на 2004 г. връзката между двете страни вече не беше стабилна. Спорът с Ахмед Закаев е пример за това. Вицепремиерът на Чечения по това време Закаев е обвинен в 13 престъпления от Русия, включително терористични актове, изтезания и отвличане на двама православни свещеници. Закаев бяга от Русия и намира убежище в Обединеното кралство, което след намесата на британски съд през ноември 2003 г. отхвърли призивите на Путин да екстрадира издирвания чеченски лидер.

"Путин беше бесен от това", казва Лайн. "Той е прекарал много малко време на Запад и не разбира върховенството на закона. Не можеше да разбере, че това не са политически решения. Така че непрекъснато ми казваха, че Путин е озадачен от това "Защо Тони Блеър е взел политическото решение да не изпраща Закаев обратно в Русия?"

"Обяснихме им, че сме с вързани ръце, че имаме съдилища във Великобритания, а министър-председателят не може да отмени решението на съда, дори ако иска. Путин прие това много лично. Блеър му беше причинил нещо лошо. Затова той трябваше да отмъсти, защото това е абсолютно в характера му. Това е малкото момче, което се бие по улиците на Ленинград и се учи да събаря други момчета или, както той веднъж каза: "Първо вземете своето отмъщение"."

Отмъщението дойде под формата на атаки срещу Британския съвет в Русия, който помагаше за преподаването на английски език на местните граждани и насърчаваше образованието. Разбойници с кожени якета, "поръчани от Путин", разказва Лайн, започнаха да нахлуват в офисите на Британския съвет в Москва и да премахват компютри, да унищожават файлове и да сплашват персонала.

"Това беше характерно за Путин в онзи период", казва Лайн. "Това беше малкото момче, което е много несигурно и което си мисли, че някой се поставя над него, така че той сам трябва да си върне лидерството. През 2003 г. един вид се усети, че Путин откача. Спомням си, че това доведе до доста частен дебат на места като Даунинг стрийт и в Белия дом, дали лидерът на Русия не тръгва в друга посока."

Тези проблясъци на емоции, които периодично премахваха тънката облицовка на учтивостта, която той се бореше да поддържа, ставаха все по-очевидни, по-силни, по-показателни

Войната в Ирак е още една болезнена точка за Путин, който "чувстваше, че не получава уважението, което Русия заслужава", казва Пауъл. Самият Запад започваше да се разделя и да се "разцепва на различни лагери" заради конфликта, което направи "неустоимо за руснаците това да играят на страната на единия срещу другия", добавя Манинг.

През септември 2004 г., когато Кампфнер и неговите колеги руски специалисти излезли в 1 часа сутринта от разкошното имение на Путин в Ново-Огарево, имало ясен консенсус сред групата, че "Путин се е отказал от Запада".

"Без значение каква гледна точка имахме, всички се съгласихме, че това е периодът, в който Путин се обърна", казва Кампфер. "Той флиртуваше с нещо, което смяташе за рискована позиция - да бъде умерено приятелски настроен към Запада. След това той по същество се върна към своя враждебен начин на мислене, въз основа на това, което настоя, че е голямо предателство."

"Не те интересува, че ние убиваме дисиденти по твоите улици"

Последната среща на Пауъл с Путин идва през юни 2007 г. на срещата на върха на Г-8, проведена от Ангела Меркел в северногерманския курорт Хайлигендам.

Отношенията с Путин бързо се влошавали. Месеци по-рано, през февруари, Путин изнесе своята антиамериканска реч на Мюнхенската конференция по сигурността, където осъди САЩ за "почти неограничената хипер употреба на сила в международните отношения".

Преди това, през ноември 2006 г., Александър Литвиненко, бивш агент на КГБ и известен критик на Путин, почина, след като беше отровен с полоний-210. Двама руски шпиони бяха замесени и по-късно се стигна до заключението, че самият Путин е дал заповед за убийството на Литвиненко.

След години на успокоение и любезности, Блеър, придружен от Пауъл, пристигна в Хайлигендам с цел "да каже на Путин какво наистина мисли".

"Бяхме Путин, руския преводач, Тони и аз", спомня си Пауъл. "Тони беше много откровен и каза какво мисли за убийството на Литвиненко по британските улици с радиоактивен материал, какво мисли за автокрацията. А Путин отговори:. "Не ви пука, че ние убиваме дисиденти по вашите улици. Вашата демокрация е ужасна, вижте колко сте корумпирани.” Това беше много, много груб и груб разговор."

Макар и не с толкова конфронтационен тон, срещата между Гордън Браун и Путин през юни 2008 г. се оказва също толкова мразовита. Тони Брентън, който беше посланик на Великобритания в Русия от От 2004 до 2008 г. става свидетел на разговора в Москва, където по това време се срещат финансовите министри от Г-8.

"Те бяха много добре информирани какво се случва в политиката в другите страни около тях", казва Брентън. "Стана ясно, че Гордън Браун ще наследи премиерския пост от Блеър, така че настояха той да се срещне с Путин на срещата на върха. Това беше много интересна среща, защото по онова време, в паралел с днешния ден, в известен смисъл цените на газа току-що бяха скочили. Почувствахме, че руснаците са отговорни за това в известен смисъл и затова Браун искаше да убеди Путин, че трябва да пусне повече газ на пазара. Путин беше доста поразен от това. Той знаеше подробностите на пазара на газ. Отговорът му на Браун беше: "Е, причината, поради която Обединеното кралство е ударено от цените на газа, е, че купувате целия си газ на спот пазара и затова е скъп. Ако преминете към дългосрочни договори с "Газпром", ще ви излезе много по-евтино."

"Браун отхвърли идеята по много дипломатичен начин, но загуби срещата, загуби дискусията, защото мнението на Путин беше напълно достоверно.“

Това беше много различен Путин от човека, който за първи път се бе сблъскал с Блеър преди толкова години в Санкт Петербург. Колебливите, непретенциозни и почтителни качества отдавна се бяха изпарили, заменени от  увереност и безмилостност, които служеха за разширяване на зеещото разделение между Русия и Запада.

По-тъмната страна на Путин започваше да надделява, потискайки прагматизма от предишните му дни на власт. Онези проблясъци на емоции, които периодично премахваха тънката облицовка на учтивостта, която той се мъчеше да поддържа, ставаха все по-забележими, по-силни, по-показателни.

Последната среща на Лайн с Путин била на срещата във "Валдай" през 2008 г. - само един месец след руско-грузинската война. По време на конференцията един смел британски журналист попита за аферата Литвиненко, като получи "наистина остър и непротиворечив отговор", който отразяваше самоувереността и нарастващото усещане на Путин за непобедимост, казва Лайн.

"Не помня точните думи, но по същество той не се възползва от възможността да премине през каквито и да било крокодилски сълзи на съжаление за смъртта на Литвиненко. Путин отвърна с думи, които ефективно казаха: "Той получи това, което заслужаваше".

Джеймс Шер, старши сътрудник в естонския институт за външна политика, е друг човек, който е наблюдавал метаморфозата на Путин от неохотен прагматик в диктатор, след като присъства на множество срещи във "Валдай" като руски академик между 2008 и 2017 г.

На конференцията през 2009 г., припомня Шер, Путин "много небрежно" заяви, че няма "абсолютно нищо лошо във външната политика на Адолф Хитлер или нещо, което той е правил до март 1939 г.", когато нацистите анексират чешките части на Бохемия и Моравия.

"Аргументът за Хитлер беше, че той просто обединява отново историческите германски земи", казва Шер. "По същия начин Путин сега говори за единството на Русия и руския свят. Става ясно, че доктриналната основа на външната политика на Путин е много подобна на онзи по-ранен период от политиката на Хитлер, когато той каза на Чембърлейн и други: "Просто вземам това, което е наше исторически". Тази обосновка на Путин съществува от дълго време."

До средата на 2010 г. директният контакт на Запада с Путин се превърна в рядкост. След анексирането на Крим имаше малко желание да се възвърне духът на изследване, споделен между Русия и Запада през първата половина на предишното десетилетие. Някои западни окръзи, лидери и организации се държаха по-близо до Путин от други, но духът на времето по това време беше като цяло нестабилен и дистанциран.

Анджела Стент, експерт по външна политика, която присъства на повечето срещи във "Валдай" от 2004 г., вижда това отразено в конференциите, които се провеждаха от 2014 г. нататък.

Срещите се увеличиха по размер, губейки интимността на по-ранните срещи и затруднявайки воденето на директни разговори очи в очи с Путин, който все повече се изолираше в близкия си кръг. Все по-често те се превръщаха в празник за Русия - "собствената версия на Давос за страната“, казва Стент.

"През последните осем години Путин започна да използва конференциите, за да разследва правата на ЛГБТК, срещу политическата коректност и това, което той видя като упадък на Европейския съюз: "Ние сме истинските християни, Западът е сатанински". Мисля, че това дойде заедно с това по-голямо чувство за триумфализъм. "Върнахме си Крим и нашите хора са патриотични по отношение на това", като същевременно критикува силно западните санкции, но казва, че икономиката им има средствата да процъфтява.

"Те създадоха този патриотичен герой, Путин ставаше все по-пищящ, по-антизападен и по-антиамерикански."

Подобни прозрения отварят прозорец, колкото и малък да е, в ума на човека, който е Владимир Путин. Отдалечен и изолиран от погледите на западните наблюдатели, руският силен мъж остава загадка, мотивите му в Украйна са объркани и неясни, но възприятията, изградени от тези, които са прекарали известно време в неговата компания, споделят някои общи черти.

Повечето са съгласни, че под повърхността винаги се крие тиха, но запалима ярост – достатъчно насилствена, за да разбие спорадично контролираната личност, която той е култивирал през годините.

Именно този гняв подтикна Путин към действия на диво варварство и установяването на тоталитарен режим, който не показва никаква милост към враговете си, казват те. Това е гняв, който беше изразен през цялото му управление - в убийствата на цивилни в Чечения, сравняването на Грозни със земята, обсадата на училището в Беслан, бомбардирането на Алепо, отравянето на дисиденти и изнасилванията, изтезанията и убийствата на невинни украинци.

Повечето също са съгласни, че никога не са смятали, че Путин е способен на ужасите, извършвани в Украйна днес. Вярно е, че те винаги са били наясно с "двамата господин Путин", които съществуват заедно, за страстната нестабилност, която оформя неговите мирогледи и действия, но никой не вярваше, че чудовището вътре ще доминира по начина, по който го прави сега.

В този смисъл всички те са съгласни, че властта се оказа върховната развращаваща сила, тласкаща Путин към състояние на ума, в което присъщата му способност за чисто зло е била отприщена и е достигнала пълния си потенциал.

"Той беше там твърде дълго, отдалечен от обикновените хора, от предизвикателствата, от всякакви реални политически ограничения", казва Робъртсън. "И това позволи много от емоционалните проблясъци, които видях някога, да се превърнат в големи обсесии и да ни доведат до мястото, където се намираме днес."