Украинка, освободена от руски плен: Руснаците дори не ни погледнаха

Беше като сцена от Студената война. След пет месеца в най-прословутия затвор в окупирана Украйна, Алина Панина, на 25 години, се озова без обяснение в подножието на мост над река в ничия земя със 107 други украински военнопленници.

Зад Панина лежеше окупираната от Русия територия и нейния опит от обсадата на стоманодобивния завод Азовстал в Мариупол, последвалото предаване и след това пленничество в затвора Оленивка в Донецк. Там тя стана свидетел на последиците от експлозия, която уби 53 мъже затворници, експлозия, за която Киев каза, че е била организирана от Москва, за да накара жертвите да млъкнат завинаги.

Не беше посочена причина защо са тук сега под оловно сиво небе, гледащо през мост в южната част на страната. "Нищо не ни казаха", споделя тя.

Вървяха мълчаливо по моста в Камянске, малко село, което стои между двете армии. Не бяха сигурни, че ще стигнат на безопасно място до последните си няколко стъпки. Шофьорите на автобусите, които ги докараха, държаха двигателите включени, за да могат да бъдат върнати обратно толкова бързо, колкото бяха пристигнали, твърди Панина в първото голямо интервю, дадено от някоя от жените след освобождаването им миналата седмица.

След това последвало чисто въодушевление. "Когато видяхме нашите войници, някои момичета не можаха да сдържат емоциите си", разказва тя. "Те крещяха слава на Украйна. Някои момичета започнаха да пеят химна на Украйна." Чувайки собствения си език, говорен от длъжностни лица от другата страна, много от тях разбраха какво се случва, а Панина добавя: "Някои момичета вече не можеха да сдържат сълзите и плакаха. Те паднаха на колене на земята."

Докато жените пеят и плачат, руските военнопленници стоели неудобно отстрани и чакали да изиграят своята роля в размяната на затворници. "Погледнах ги директно към тях, но те не ме погледнаха в очите", спомня си Панина. "Те гледаха към земята."

Панина, говорейки от военна болница, където се възстановява след мъченията, което е преживяла, беше част от първата размяна на пленници за всички жени, пленени във войната, в която 108 украинки, включително 12 цивилни, бяха разменени за 110 руснаци.

През последните два дни тя се наслаждава на посещение в болницата от родителите си Оксана, на 45 години, и Владимир, на 44 години, който е бивш миньор. Панина изглежда добре и уравновесена, но нейната история започва във вече разрушен град, подложен на руска атака – ужасите от която ще останат дълго в паметта й, както и на другите оцелели.

Когато Владимир Путин започна своята "специална военна операция" на 24 февруари, Панина проверяваше товар за контрабанда с двете си кучета на пристанището в Мариупол, най-голямото в Азовско море. След това й е наредено да се премести, за да се присъедини към отбранителните сили, събиращи се в по-малкия завод за стомана в града, известен като Азовмаш, в северните покрайнини.

Там тя остава, докато руснаците нахлуват в града, отчаяно опитвайки се да успокои кучетата си, докато експлозия след експлозия разтърсва завода.

"Те се успокоиха чак след няколко седмици", казва Панина. "Но беше трудно. Кучетата можеха да разберат още преди нещо да бъде изстреляно, че то идва. Започваха скимтят."

Мариупол се срутва около тях, заедно с украинската отбрана. Шест седмици по-късно тя вижда руските войници за първи път. "Те бяха на разстояние 20 метра от нас", спомня тя. "Видях руснаците със собствените си очи и те видяха мен."

Скоро след това дойде заповедта отбранителните сили на Азовмаш да се оттеглят обратно към масивния комплекс Азовстал до пристанището, където украинските сили планираха да направят последен редут под огромната руска огнева мощ, която изравняваше града с 400 000 души. Новият дом на Панина, заедно с още 70 души от граничната охрана, включително две други жени, беше бункер в рамките на работите. "Беше много страшно. Бункерът беше на 100 метра от морето на открито, без метални конструкции, които да го предпазват", разказва тя.

Руснаците пренасочиха вниманието си от Азовмаш към Азовстал на 12 април, каза тя. Час след час стоманолеярните бяха удряни от тежка артилерия, ракети от ракетни системи за многократно изстрелване, удари както по въздуха, така и от военни кораби. Бункерът "са олюляваше" при ударати. Панина излезала навън само за да даде на кучетата си време на чист въздух. Други, излезли на бойните позиции, така не се върнали. "Най-малко 10 от 70-те души в нашия бункер загинаха", казва тя тихо.

Те живееха на консерви, макарони и варено зърно. Но ситуацията не можеше да продължи. По-рано през май вече беше сключено споразумение за евакуация на цивилни.

На 16 май президентът на Украйна Володимир Зеленски обяви в телевизионно обръщение, че „защитниците на Мариупол“ сега също ще бъдат облекчени. Този адрес не достигна до Панина и нейната група. "Нашият командир дойде при нас и каза, че предаването е единственият начин да спасим живота си. Той каза: "Ще организираме списък. Първите 20 души и ранените войници, а след това още 20 души. Аз бях във втората група", казва тя.

В 10 сутринта на 17 май Панина се появява на светло, за да се предаде. "Беше ужасяващо, защото излязохме без никакви оръжия и бронирани жилетки. Бях с кучетата. Вървяхме 5 км от бункера до руските войници. Всичко беше унищожено. От земята стърчаха неексплодирали ракети. Сякаш земята беше изкопана от копачи."

Военните бяха уредили руските медии да бъдат на разположение, докато жените се качват на чакащите ги автобуси. "Искаха да знаят коя съм и защо имам кучетата, снимаха ме", разказва Панина пред The Guardian. Животните са й взети, както и хранителните дажби, носени от други.

Вече военнопленници, групата няма представа накъде къде ще бъдат отведени, нито какво ги очаква.Пътуват близо пет часа. Панина вижда пътен знак за Оленивка по пътя, но не знае нищо за ужасяващата репутация на затвора, която включва малтретиране и мизерни условия.

21:00 часа е, когато автобусите минават покрай оградените с бодлива тел стени на затворническия лагер. Мъжете и жените са разделени и всички са претърсени. Казано им е да се съблекат. Взети са им часовниците и пръстените. Сега те бяха част от системата.

Панина е отведена с още шест жени в килия с размери 6 на 4 метра с четири голи дървени легла. На следващия ден имало кратък разпит относно естеството на техните военни роли. Ден по-късно към тях се присъединиха още две жени. В рамките на една седмица има 28 души в една малка килия.

Руснаците доесли няколко матрака след няколко дни, но нямало достатъчно място в килията, която имала открита дупка в земята за тоалетна. Затворниците останали с дрехите, с които бяха напуснали Азовстал. Единствената почивка от четирите стени около тях била 15-минутна разходка веднъж на ден в двора. Имали възможност да се къпят веднъж седмично, въпреки че това се оказало нередовно.

"Нашият блок имаше 10 килии на един етаж, който беше пълен с жени, и горен етаж с килии за мъже", споделя Панина. "Не ни беше позволено да говорим с мъжете. Изглеждаше, че изчезват, стават все по-слаби и по-слаби."

Две от жените в килията й бяха с наранявания, едната със счупена ръка, а другата с осколки в главата. Руснаците не се погрижили за тях, но предоставили медицински комплект за две от жените, които били медици. Ястията, прокарани през дупка на вратата на килията, били варени зърнени храни – смесени с пилешко на закуска и с риба на вечеря.

Нощите били трудни. "Заради мястото, където бяхме, хората се събуждаха от писъци. Беше трудно да се спи, защото и най-малкият шум би разтревожил хората. Но станахме като сестри. Прекарвахме времето си в разговори за рецепти, сплитайки коси една на друга. Аз четох. Руснаците ни дадоха няколко книги за тяхната история."

След това в 22:00 часа на 29 юли, след обичайното вечерно преброяване на затворниците в килиите им от надзирателите, имаше мощна експлозия, последвана от писъци.

Без да знае Панина, 53 украински военнопленници са били убити и 75 ранени – главно войници от комплекса Азовстал, включително от полка Азов. Украинските служители твърдят, че част от затвора е била унищожена от руските сили, за да се прикрият изтезанията на държаните в тази част. Международният комитет на Червения кръст оттогава е блокиран да инспектира затвора.

"Имаше много плач, кучешки лай", спомня си Панина за последиците от експлозията. "Руската охрана беше държала отворени дупките за наблюдение, тъй като по това време беше толкова горещо, но ги заключиха и отидоха да видят какво се е случило. Видях ранени мъже, отведени в празни килии над нас."

"Казаха, че това е украински удар, но никой не им повярва. Всички знаехме, че лъжат. Знаехме", добавя тя.

Животът продължава както обикновено след събитията от 29 юли. Само преди две седмици монотонността отново е драстично нарушена, когато в 10 сутринта жените и още 28 затворници са извадени от килиите си и качени на автобуси за тричасово пътуване до руския пристанищен град Таганрог. След това те бяха прехвърлени с военни автомобили Камаз до Ростов на Дон, един час източно, и качени на военен самолет до място в района на Воронеж в страната, пристигайки в 3 сутринта на следващия ден.

"През цялото това време руснаците не ни казаха нищо къде и за какво ни транспортират", казва Панина. "Стояхме в затвора във Воронежска област две седмици, по 12 в килия. След това ни върнаха в Таганрог за два дни, преди да ни откарат със самолет за Крим. Мисля, че беше някъде близо до град Севастопол."

Оттам групата била откарана с автобуси през южната област Херсон и едва тогава ужасът се превърнал в облекчение, казва Панина. "Когато започнахме да караме от Херсонска област към Запорожка област и видяхме, че отиваме към село Василовка и по-нататък в ничията земя, мисля, че всички разбрахме какво става."

"Това, което си спомням най-много, е моментът, когато стоиш там и виждаш какво е пред теб – украинците и украинската страна", споделя тя. Правейки пауза, тя добавя: "Добре съм. Искам само да кажа за нашите момчета, които все още са в руски плен, че им пожелавам и всички тези щастливи моменти след размяната. Чакаме ги у дома."