Германско, израелско или корейско... Какво е бъдещето на Украйна?

Изглежда все по-вероятно, украинците да не успеят да прогонят руските нашественици, а руснаците да не успеят да погълнат още от територията на Украйна. И какво, освен невъобразимо човешко нещастие, следва?

Както правят от самото начало на инвазията, специалистите и политическите лидери инстинктивно се хващат за исторически аналогии, които да направляват мисленето им, и три от тези аналогии се открояват. Единият "модел" за Украйна е Западна Германия през 50-те години на ХХ век, другият е Израел от 70-те години на ХХ век, а третият е Корейският полуостров, също от 50-те години на ХХ век.

Хората, които се позовават на примера със Западна Германия, твърдят, че НАТО трябва да приеме неокупираната част от Украйна в западния алианс възможно най-скоро. Това би възпряло Русия от допълнителни заграбвания на земя и би позволило на свободна Украйна да се възстанови като просперираща демокрация, както направи Западна Германия по време на Студената война.

Приемането само на свободната част от Украйна в състава на НАТО, както гласи тази аргументация, би трябвало да е осъществимо от правна, политическа и стратегическа гледна точка, тъй като приблизително така НАТО постъпи със Западна Германия през 1955 г. По това време Германия е разделена и окупирана от съюзниците победители във Втората световна война. Въпреки това НАТО разшири обхвата на член 5 - този, който гласи, че нападението срещу един е нападение срещу всички - само до Западна Германия, образуванието, което представляваше зоните на трите западни съюзници - САЩ, Обединеното кралство и Франция - но не и до Източна Германия, която се намираше в съветския сектор.

Тази колективна гаранция възпира Съветския съюз да напада до края на Студената война, продължава аргументът. И в крайна сметка Германия се обединява по мирен път, както един ден може да стане и с Украйна. Заключение: Нека украинците да се присъединят към НАТО, независимо от територията, която контролират сега.

Други посочват Израел като по-добър модел. Тази страна никога не се е присъединявала към никакъв колективен съюз. От 70-те години на миналия век обаче САЩ формализираха своите гаранции за сигурност и въоръжиха израелците до зъби. Като непобедим войн и американски съюзник Израел също просперира, докато в крайна сметка не започва да сключва мир с арабските си врагове от позицията на силата. Дайте на украинците същите двустранни гаранции, пари и оръжия, гласи аргументът, и Русия ще разбере, че никога няма да спечели.

Трета група контрира, че фронтовата линия в Украйна най-много прилича на тази на Корейския полуостров от около 1952 г. Изглежда, че нито една от страните вече не е в състояние да постигне големи успехи, въпреки че и двете понасят непосилни или неприемливи жертви и разходи. Колкото по-дълго всички страни - воюващите и техните поддръжници - отказват да разговарят, толкова по-дълго продължава това умиране и страдание, без да се променя цялостната ситуация. Единственият изход, както в Корея през 1953 г., е да се воюва и да се преговаря едновременно, с цел подписване не на мирен договор, а на примирие, което оставя неразрешими въпроси, но кара оръжията да замълчат.

Киев не е Бон
Аналогията със Западна Германия изглежда примамлива, но е неуместна. Вярно е, че Бон управляваше само една част от страната, която на теория все още претендираше да предствлява едно цяло. Но под американска, британска и френска егида западногерманците създадоха нова държава - Федерална република, с фиксирани граници, които и четирите съюзници, включително Съветският съюз, приеха. По време на присъединяването към НАТО не се водеха бойни действия.

Нещо повече, канцлерът на Западна Германия Конрад Аденауер официално прие разделението на страната си като безсрочно в замяна на интегрирането ѝ в Запада. Това му донесе страшна язвителност от страна на опозицията, която искаше да настоява за обединение в замяна на неутралитет - пътят, който Австрия (която също е била част от Третия райх) пое по онова време.

По всички тези признаци Украйна се различава от Западна Германия през 1955 г. Нейните вътрешни граници, определящи руския контрол, не са нито признати, нито фиксирани. НАТО постоянно ще трябва да решава дали член 5 се разпростира върху даден град, дори когато той сменя властта (например Бахмут през по-голямата част от последната година). В крайна сметка съюзниците ще трябва или да влязат в боя и да стрелят по руснаците (рискувайки Трета световна война), или да размият прословутата си клауза за взаимна отбрана. Но тогава член 5 ще загуби възпиращия си ефект, което ще изложи на риск целия съюз.

Алтернативно, украинският президент Володимир Зеленски би могъл да подходи по примера на Аденауер и официално да се сбогува с петте украински региона, които руският му колега Владимир Путин твърди, че е анексирал - еквивалент на Източна Германия в тази аналогия. Но Киев иска да си върне цялата територия. Нито Зеленски, нито който и да е друг украински лидер може да се откаже от тази военна цел към днешна дата.

Даже надеждата за евентуално и мирно обединение а ла 1990 г. не е основателна. Съветският съюз през 45-те години, в които управляваше Източна Германия, никога не се опита да прочисти етнически или да русифицира местното население. В Донецк, Луганск, Херсон, Запорожие и Крим руснаците са го правили през цялото това време.

Създаване на нация на войни
Затова аналогията с Израел може да изглежда по-подходяща, но по-внимателно вглеждане разкрива също толкова големи пропуски. Американската гаранция за сигурност става официална едва след като Израел вече е спечелил четири войни срещу арабските си врагове. Вместо да се бори с враговете на своя земя, както прави Украйна, през 70-те години на миналия век Израел води война на тяхна земя. Приблизително по същото време той създава и собствени ядрени оръжия - въпреки че никога не е потвърждавал този арсенал. И до днес нито един от арабските му врагове не разполага с ядрени оръжия. (Иран, който не е арабски, но е близо до ядрено оръжие, е друг въпрос).

Следователно украинците се намират в обратната ситуация от тази на Израел през 70-те години на ХХ век. Те никога не са разгромявали руснаците, дори и да ги държат на разстояние в района на Донбас между 2014 и 2022 г. Нито пък разполагат с ядрени оръжия - те се отказаха от собствените си запаси от съветската епоха през 90-те години на ХХ век в замяна на гаранции за сигурност не от другаде, а от Москва.

Така че по времето, когато станаха съюзници на САЩ, израелците вече бяха победители и разполагаха с ядрено възпиране, докато враговете им бяха победени и нямаха атомни бомби. Именно от тази ситуация Израел се превърна в процъфтяваща икономика и общество. Но украинците се борят без ядрени оръжия за своето съществуване срещу враг, Путин, който постоянно дрънка с ядрената си сабя.

Прекратяване на огъня без мир
Ами тогава аналогията с Корея? Макар и също несъвършена, тя може би е най-добрата налична. Тогава, както и сега, Москва и Пекин подкрепиха страната на агресора (Северна Корея през 1950 г.), докато САЩ оглавиха международна коалиция в защита на жертвата. Както в Корея, така и в Украйна, кинетичната фаза на откриването от средата на 1951 г. премина в безмилостна и кървава безизходица. По това време и САЩ, и Съветският съюз вече разполагат с ядрени оръжия.

Дори тогава обаче основните антагонисти все още не бяха готови да разговарят. Пхенян и Пекин се забавляваха с идеята, но Йосиф Сталин в Москва беше твърд. От страна на САЩ президентът Хари Труман и неговият наследник Дуайт Айзенхауер трябваше да се притесняват за вътрешната политика и да изглеждат слаби по отношение на комунизма. Южна Корея преследваше собствените си интереси, които не бяха съгласувани. Президентът Сингман Ри искаше да получи целия полуостров и изненада американските си съюзници с резки жестове като масово освобождаване на затворници.

И все пак, след дълго отлагане, преговорите в крайна сметка започнаха, дори когато убийствата продължаваха. Това е един от уроците на Корея, според Картър Малкасян от Военноморското училище за следдипломна квалификация: Трябва да сте готови да преговаряте и да воювате едновременно.

И въпреки това преговорите се провалят. Дори когато след смъртта на Сталин през март 1953 г. те отново се подновяват, водят до резултат, който не удовлетворява никого. На практика примирието признаваше фронтовата линия такава, каквато е била в продължение на две години. То не решава нищо друго от съществено значение, а само замразява конфликта. Но примирието продължава и до днес. А през изминалите седем десетилетия Южна Корея се превърна в оживена и просперираща демокрация.

Ако Корея е правилният модел, поуката е, че воюващите страни се нуждаят от твърде много време, за да започнат да говорят, дори след като е очевидно, че нито една от страните не може да спечели във военно отношение, и след това от твърде много време, за да заглушат оръжията, след като е ясно, че резултатът няма да се промени и че единственият параметър, който остава, е колко хора ще загинат ненужно, докато това бъде признато.

Нищо от изброеното не се отнася до това кой е прав; историята ще запише, че един човек, Владимир Путин, е виновен за катастрофата, която се разиграва в Украйна. Но мъдростта на миналото подсказва, че е настъпил моментът да се борим и същевременно да разговаряме - не с надеждата да постигнем някаква победа, а с примирението, че по някакъв начин този ужас трябва да приключи.

Още анализи - на сайта на Bloomberg TV Bulgaria