Анализатор: Курск роди Путин, Курск ще го погуби

Какво и защо се случва във войната в Украйна? БНТ публикува анализ на колумниста и специалист по военна история Камен Невенкин.

Кратка ода за прокрастинацията

Прокрастринацията е понятие в психологията, с което се обозначава склонността към постоянно "отлагане за после" на важни и неотложни задачи, които така или иначе трябва да бъдат свършени. И не, прокрастринацията въобще не е свързана с класическия мързел или традиционната човешка леност. Тя най-вече е клиничен симптом за различни крайни състояния като депресия, тревожност, дефицит на вниманието и т.н. Именно като прокрастринационно бихме могли да определим турнето на Путин в "близката чужбина" по-рано тази седмица. Докато държавата му се гърчеше под ударите на украинските наземни и въздушни атаки, полуръстовият диктатор седеше на меко кресло в Баку, целуваше Корана в Грозни и миришеше ябълки в Кабрадино-Балкария. Всичко друго, но не и Курск.

"Курск го роди, Курск и ще го погуби" заяви преди дни известният с пиперливия си език руски независим политически коментатор Невзоров, хвърляйки по тази начин невидим мост между събитията около потъналата подводница преди 24 години и днешната украинска офанзива в едноименната област. Чудя се доколко да се съглася с Невзоров, защото не съм привърженик на крайните бомбастични изказвания, но не мога и да отрека, че вече определено са налице някои признаци за неизбежния край на режима. Като например масовата загуба на илюзията сред народонаселението, че ги управляват безпогрешни богове или пък че предстои някаква близка окончателна победа в Украйна. Още по-показателна е липсата на какъвто и да е патриотичен подем и ентусиазъм, който е задължителен за противопоставяне на всяка вражеска агресия. Морално-психологическото състояние на руското общество е точно обратното на това през 1941 г. или пък на украинците през 2022 г. Липсват желаещи доброволно да облекат униформата, за да защитят с оръжие в ръка родината, няма протести в овладените от ЗСУ (украинските въоръжени сили) градове и села, да не говорим за нелегална съпротива и партизански отряди. Напротив, това което всички виждат е едно голямо подплашено стадо, което бяга далеч от опасността.

Ако трябва да търсим някакви паралели между тогавашния Курск и сегашния, то те определено са в медийната среда. Трагедията с подводницата през 2000 г. бе повод за младия Путин да започне да смазва многобройните тогава независими медии и така постепенно да сложи нашийник на цялото общество. Двайсет и четири години по-късно не само, че няма независими в медии в Русия, но гражданите ѝ дори вече нямат достъп до YouTube, Facebook и Instagram. За капак на всичко, Кремъл се опитва да стегне в мъртва хватка дори опърничавите военни кореспонденти, които иначе са безпределно верни на Z-идеята, и даже обикновените войници, като им забрани и смартфоните. Съвременният свят обаче не работи така. Украинският пример нагледно показа, че за да си готов да се жертваш за някаква кауза преди всичко трябва да вярваш в нея. Стадото на Путин обаче вярва само в парите, а духовните му потребности се свеждат единствено до гледането на сеир, особено ако става въпрос за нечие чуждо страдание. В крайна сметка се оказа че за четвърт век управление Путин е постигнал целта си да превърне цял един народ в безропотна тълпа, за да може по-лесно да го контролира. Но когато ситуацията налага този народ да намери в себе си съпротивителни и градивни сили се оказва, че просто такива няма защото те са били изсмукани до капка.

Едно от неудобствата да се коментира въоръжен конфликт в развитие е, че за него не е известно нищо извън това, което се прокрадва в медиите. Какви са реалните загуби, каква е истинската численост на двете противоборстващи страни, какво представляват техните планове и намерения, и как те се менят в хода на битката? Точно тази ключова за всеки анализ информация не е достъпна и затова всеки опит за наистина задълбочен преглед на събитията предварително е обречен на провал. Аз например, все още оставам в неведение какви са били предварителните цели на Киев към началото на инвазията на руска територия – създаването на буферна зона, както вече обяви Зеленски и всяване на смут в руското общество или отслабване на руския натиск в Донбас и принуждаване на противника спешно да прехвърли войски на новооткрития фронт? Ако е първото – то определено случващото се е категоричен успех за ЗСУ. Ако е второто – не чак толкова, защото руснаците действително изтеглиха войски от Украйна и ги прехвърлиха в района на Курск, но те бяха взети от второстепенни участъци, като Херсонска област. Голямото руско прегрупиране така и не се случи и в момента сякаш наблюдаваме две паралелни войни – една на североизток, където украинците продължават да уголемяват т.нар. буферна зона на територията на Руската федерация и една на изток, където руснаците бавно, но методично се приближават към "сиамските близнаци" Покровск и Мирноград. Сякаш за да вдигне залозите още повече, Путин преди дни заяви на всеослушание, че прехвърляне на части от Донбас няма да има и настъплението там ще продължи с неотслабваща сила.

Ситуацията действително е много странна – реално наблюдаваме двама играчи, които едновременно залагат в две казина, като всеки от тях тайно се надява, че крайната печалба, която ще спечели в едното, ще надхвърли загубите, които неизбежно ще претърпи в другото.

Кой какво може да спечели в тази толкова объркана ситуация, как и кога може да стане това? Към настоящия момент, вече трета седмица, настъплението на ЗСУ в района на Курск продължава, макар и с отслабващи темпове. Това, което мен лично ме удивлява най-много, е забележителната лекота, с която украинците режат на филийки руската отбрана. И най-вече че войниците на генерал Сирски се държат така, сякаш нямат бърза работа за вършене. Това което го вършат обаче го правят изключително добре и най-вече правилно от военна гледна точка. Подобно на скален катерач, те не предприемат следващ ход, преди да са подсигурили настоящия. За разлика от руснаците в първите дни на инвазията, ЗСУ не се втурват презглава на много километри напред, а внимателно си подсигуряват фланговете и най-вече пътищата за снабдяване и (ако се наложи) за отстъпление. Показателен е и начинът, по който обработват руската групировка при Глушково. Както вече вероятно сте чули, украинците успяха да блокират от три страни около 3000 руснаци, като при това постепенно унищожиха мостовете през река Сейм зад гърба им. Същевременно не се стремят на всяка цена да разгромят попадналия в капан враг, а по-скоро бавно и методично го "обработват" и постепенно намаляват боеспособността му. Дали руснаците в един момент ще се предадат масово в плен или част от тях някак си ще успеят да се измъкнат през реката – тепърва ще разберем. Но по скромното ми мнение, завземането на целия район чиято площ е около 700 кв. км от ЗСУ е неизбежно и най-вече предстоящо.

Доколко навътре в руска територия могат да напреднат украинците? Всичко ще зависи от това колко здраво ще си подсигурят логистиката. За да функционира добре една настъпваща армия, тя преди всичко трябва да бъде редовно и достатъчно снабдявана и попълвана, а също така трябва да може своевременно да бъдат евакуирани ранените и повредената техника. Това може да се осъществи единствено и само ако въпросната армия контролира някакъв град с що-годе солидни сгради (за щабове, складове, болници, работилници и т.н.) който същевременно да е и комуникационен център, т.е. през него да минават достатъчно пътища, водещи в различни посоки. ЗСУ вече са завладели един такъв град – Суджа, като в момента се водят боеве за още един – Коренево – чието овладяване изглежда доста вероятно. С два такива града в ръцете си, украинците ще могат да мислят за следващия си ход в "катеренето" – градовете Лгов и Рилск, които не само по-големи (население 15 до 17 хиляди души), но и се намират на магистралата за Курск и прословутата атомна електроцентрала.

Засега ми изглежда че завземането на Лгов и Рилск е твърде голяма лъжица за моментните възможности на ЗСУ, но през тази война вече се случиха толкова много изненадващи неща, че дори един такъв развой на събитията не би ме учудил. Все пак ми се струва, че украинците по-скоро ще зимуват приблизително в рамките на досегашния периметър, който се очертава доста удобен и за отбрана, и за бъдеща нова офанзива, отколкото да ги видим след месец-два пред стените на Курск. Това, което е абсолютно сигурно е, че възнамеряват да останат "на гости" на Путин още много дълго време, защото преди дни Зеленски назначи един от генералите си за глава на военната администрация на новозавоюваните земи. Един от най-належащите проблеми, които новоизпеченият генерал-губернатор ще трябва да реши е това по каква програма ще трябва да продължат образованието си намиращите се под опеката му малки русначета. Войната си е война, но никой никъде не е отменял 1 септември.

Оттук насетне всички минуси ще са за руснаците. Първо, очертаващото се дълготрайно присъствие на ЗСУ на територията на федерацията ще е едно постоянно напомняне за всеки руснак за неспособността на президента му и другите облечени във власт същества да защитят териториалната цялост на страната му. Всяко приближаване на войниците на Сирски до областния център Курск пък ще е тежък удар и по руската икономика, защото допълнително ще смути и даже парализира един от най-важните аграрни райони на Русия, да не говорим за новите потоци бежанци, които неизбежно ще се юрнат да напускат почти половинмилионния град. Според мен, най-шокиращото от всичко ще продължава да бъде всеобхватното овчедушие и примиренчество, което достига до най-високите етажи на властта в Москва. Дори кремълската официална пропаганда вече признава, че руснаците ще трябва да се примирят с "временната" загуба на някои територии, а представители на поддържащия Путин интелектуален елит започнаха да предупреждават, че е възможен и друг изход от войната, освен победният.

Засега единствено продължаващото руско настъпление в Донбас по посока Покровск-Мирноград вдъхва някакъв оптимизъм в изтерзаните души на Z-патриотите. Но почти никой не отчита една "незначителна" подробност – сраженията за града реално даже още не са започнали. За разлика от мнозина от т.нар. журналисти и анализатори, които считат падането на Покровск в руски ръце не само като предстоящо, но най-вече за сигурно, аз въобще не споделям подобни "свръхоптимистични" прогнози. Практиката показва, че войските на Путин изпитват колосални трудности, когато става въпрос за превземането с щурм на което и да е населено, място по-голямо от село. По половин година продължаваше, например, битката за Бахмут, а след това и тази за Авдеевка. А и самите руснаци като че ли не бързат да се навлизат по улиците на града, защото са наясно, че преди това трябва да създадат някакви условия поне за частичното му обкръжаване. Засега, обаче, те все още са много далеч от това.

По-интересното в случая е друго – самият факт, че е готов да пожертва Курска област, нагледно демонстрира, че за Путин превземането на Покровск се превърнало от обикновена военна цел в някаква фикс идея. Подобно на обсесията на Хитлер със Сталинград, кремълският диктатор явно счита, че едва ли не изходът на цялата война зависи от това чие знаме накрая ще се вее над конкретен град. А всички знаем как завърши живота си австрийският ненормалник.

В този ред на мисли, често чета и слушам коментари защо украинците, вместо да хвърлят добре подготвени войски в някаква авантюра с неясен край каквато е курската офанзива, не ги използват за задържането на страховитото руско настъпление в Донбас. Проучих много мнения, но най-разумни ми се сториха доводите на двама военни, които имат пряко отношение към случващото се на фронта. Тяхното обобщено становище звучи горе-долу така:

"Руснаците са заложили всичко на този конкретен участък, имат десетократно превъзходство в пехота и провеждат по шейсет и даже повече атаки на ден. Прокарват си пътя напред най-вече с помощта на мощна артилерия. Ако сложим в окопите вместо по пет, да речем по трийсет и пет души, това единствено ще доведе до драстично нарастване на нашите собствени загуби. Затова залагаме най-вече на гъвкава отбрана, стараейки се да им нанасяме максимално тежки загуби с цената на минимални наши."

Мнозина предричат, че именно пред стените на Покровск и Мирноград руският валяк най-накрая ще изпусне всичката си пара и ще спре да се движи напред. Предстои да изчакаме още малко за да разберем дали са били прави.

В чисто военен план втората половина на август предостави предостатъчно вълнуващ материал за размисъл, коментари и анализи. И според мен случващото се в Донбас и даже в Курска област въобще не би трябвало да бъдат единствените централни теми в дискусиите за войната. Защото са налице и други, не по-малко важни събития, които като пътни указатели ни казват в каква посока предстои да се развие конфликта.

Едно такова събитие, например, е поредицата от масирани удари на ЗСУ срещу руски военни летища, били те в близост до фронтовата линия или дълбоко в тила на Руската федерация. Многократно съм писал какъв голям проблем за ЗСУ са руските планиращи бомби, пускани от самолети от разстояние, без да се налага да навлизат в зоната на активни бойни действия. Също така неведнъж съм споменавал и какво е най-ефикасното противодействие срещу тях – американците да разрешат използването на управляеми ракети ATACMS (с обсег 300 км) срещу цели на международно призната руска територия. И понеже Байдън, страхувайки се от т.нар. "ескалация", до ден днешен не е дал такова разрешение, украинците, като в класическа приказка за неволята, запретнаха ръкави и сами намериха решение. След месеци на проби и грешки, и най-вече на тестване в реални условия на различни модели безпилотни апарати, те най-после намериха ключа към блокирането на руската военна авиация. Вече трета седмица ЗСУ, на почти равни интервали, атакува авиобазите на агресора, независимо колко навътре на територията на Русия се намират. Ударите се нанасят масирано, по тъмно, от поне 10-20 дрона, летящи на пределно ниска височина, натъпкани с максимум експлозив. При това, за да бъде ефектът от взривовете колкото се може по-опустошителен, бойните глави на дроновете често са заредени с голям брой стоманени топчета, които правят на решето всичко живо и неживо в радиус десетки метри около целта. Т.е. дронът се е превърнал в касетъчен боеприпас. А както знаем, самолетът се произвежда от максимално леки материали и след една такава опустошителна атака изглежда направо като перфориран и без големи шансове да полети отново в обозримо бъдеще.

И понеже бедата никога не идва сама, при атаките поражения се нанасят и на цялата инфраструктура на летището – цистерните с гориво, складовете с амунициите, ремонтните работилници и пунктове за управление. В резултат на експлозиите гори почти всичко и освен някой и друг самолет, пламъците изпепеляват тонове бомби и авиационнен бензин, а димът от пожарите се вижда на десетки километри. Така след ненадейното "посещение" на бавнолетящите украински гадинки за неопределен период излизат от строя не просто един или повече самолети, но и цялата авиобаза.

Ако трябва да говорим с езика на фактите, то само от 20 юли насам, когато реално започна "летищната" кампания на ЗСУ, масираните удари с дронове са около десетина, като последна в списъка засега е авиобазата Мариновка край Волгоград отпреди две вечери. На нея, по неокончателни данни са унищожени три бойни самолета (два Су-34 и един Су-24), три други са сериозно повредени, а вероятно е изваден от строя и седми самолет. По интересното е че през посочения период бе атакувано и летище край Нижни Новгород, което се намира приблизително на 550 км източно от Москва, а единични дронове бяха забелязани да кръжат над базата Оленевка край Мурманск, недалеч от Полярния кръг. Освен че тестват вероятни маршрути за по-масирани бъдещи нападения, по този начин от Киев нагледно показват на Путин, че за тях вече няма недосегаеми места и скоро би трябвало да се очакват нови внезапни "нощни посещения".

Украинската кампания срещу руските летища по удивителен начин съвпадна с началото на офанзивата на ЗСУ в Курска област. И това едва ли е случайно – въпреки че на хартия Киев разполага с доста по-малобройна авиация, от началото на настъплението неговите части се чувстват доста комфортно на бойното поле, най-вече защото не са толкова заплашени "отгоре". От своя страна, украинската авиация и хеликоптери са доста активни, нещо което си пролича както от ударите с управляеми бомби по руски щабове и опорни пунктове, така и при блокирането на прословутите мостове през река Сейм.

Дали ще се окажат прави тези наблюдатели и анализатори, които считат, че масираните атаки на украинците срещу летища, горивни бази, фериботи превозващи цистерни, както преди това срещу ПВО системите и радарни инсталации, а дори и самото настъпление в района Курск са нищо повече от отвличащ маньовър за разконцентриране на руснаците, за да не могат да реагират на едно още по-мощно настъпление на ЗСУ директно на юг, срещу Крим? Аз лично не виждам засега признаци за такова развитие на събитията, но както съм споменавал вече неведнъж, тази война тепърва ще ни изненадва.