Латинска Америка през 2019: Нажежени до червено политически страсти

Латинска Америка преживя бурна откъм политически събития година. Макар регионът да е известен с политическите си страсти, в началото на изминалите 12 месеца малцина можеха да предвидят сцените на политическо противопоставяне и демонстрациите, на които станахме свидетели в няколко латиноамерикански страни. И ако конституционната криза във Венецуела бе логична последица на противоборството между президента Николас Мадуро и опозицията, то демонстрациите в Еквадор и Чили бяха донякъде неочаквани. Още по-неочаквано бе развитието на събитията в Боливия, където дългогодишният президент Ево Моралес бе принуден да подаде оставка и властта премина в ръцете на опонентите му.

Венецуела

На 10 януари президентът на Венецуела Николас Мадуро положи клетва за втори президентски мандат. Венецуелската опозиция, начело с председателя на Националното събрание Хуан Гуайдо, заяви, че не признава победата на Мадуро на президентските избори миналата година, защото в изборния процес е имало много нередности. За опозицията и държавите, непризнаващи изборната победа на венецуелския лидер, изходът от политическата и хуманитарната криза във Венецуела бе само един: произвеждането на нови президентски избори.

Неуспешната икономическа политика на Мадуро и изострилата се хуманитарна криза в страната дадоха допълнителна увереност на венецуелските опозиционери да предявят политически претенции към президента. На 23 януари на митинг в столицата Каракас Хуан Гуайдо официално се обяви за изпълняващ длъжността президент на Венецуела. Ролята на арбитър на появилото се във Венецуела фактическо двувластие можеше да изпълнява единствено международната общност. Най-силна подкрепа венецуелската опозиция получи от Съединените щати. Американският президент Доналд Тръмп веднага призна Гуайдо за временен президент на Венецуела. Непосредствено след САЩ това сториха и няколко латиноамерикански страни. На страната на Мадуро застанаха Русия, Китай, Куба, Турция, Иран.

До февруари обаче нито една европейска страна не призна Гуайдо. Това стана едва на 4 февруари след безрезултатното изтичане на срока, даден на Мадуро от няколко европейски държави да свика нови президентски избори. Така Гуайдо получи силна подкрепа на международната сцена и затвърди позициите си на лидер на венецуелското антиправителствено движение.

Появиха се слухове за планирана военна интервенция на САЩ във Венецуела. На 1 февруари тогавашният съветник на Белия дом по въпросите на националната сигурност Джон Болтън ги опроверга, казвайки, че в непосредствено бъдеще подобна интервенция няма да има. Вашингтон обаче реши да покаже отношението си към венецуелската криза, като достави хуманитарна помощ за бедстващото венецуелско население. Мадуро съзря в плана за хуманитарни доставки заговор за военна интервенция и по негова заповед на 23 февруари венецуелските сили за сигурност попречиха на превозващите помощта камиони да влязат от Колумбия във Венецуела. По време на стълкновенията по границата Хуан Гуайдо избяга в Колумбия. През март той се завърна във Венецуела, но провалът на хуманитарната акция като че ли секна ентусиазма на опозицията, който бе очевиден в първите дни от годината.

Демонстрациите против Мадуро - едно от най-използваните от Гуайдо средства за натиск над властите - постепенно загубиха импулс. Последният му голям призив за протести на 16 ноември събра едва няколко хиляди души в Каракас, а в началото на годината в тях се включваха десетки хиляди венецуелци.

Еквадор

Еквадор, който тази година влезе във фокуса на световните медии с отнемането на правото на убежище на основателя на Уикилийкс Джулиан Асандж и задържането му от британската полиция в еквадорското посолство в Лондон, също премина през период на турбуленции. Всичко започна с решението на еквадорското правителство да отмени субсидиите за бензина и дизела в рамките на споразумение с Международния валутен фонд. За обикновените еквадорци това означаваше повишаване на цените на горивата. Недоволните от решението започнаха демонстрации, които на 4 октомври станаха причина президентът Ленин Морено да обяви извънредно положение. Най-силно бе недоволството сред еквадорското туземно население. Негови представители се събраха за антиправителствени прояви в столицата Кито, а Морено напусна столицата.

Въпреки това еквадорският президент бързо се ориентира в ситуацията и усети, че противопоставянето между демонстрантите и управляващите може да придобие и расов елемент. Затова той предложи преговори на представителите на еквадорското коренно население.

Те се съгласиха и това създаде предпоставки за решение на кризата в Еквадор, за което изигра роля готовността на Морено да прояви гъвкавост. Двете страни на преговорния процес се споразумяха на 14 октомври правителственият указ за отмяна на субсидиите за горивата да бъде отменен. Морено дори направи специално обръщение към коренното население на Еквадор, което бе излъчено по телевизията. "Братя от туземните общности", обърна се към тях Морено, "винаги съм се отнасял към вас с уважение и обич. Нямах за намерение (с указа си) да засегна най-бедните райони (на Еквадор)". По този начин кризата в Еквадор бе решена и не се стигна до по-нататъшно изостряне на ситуацията.

Чили

Неочаквани донякъде бяха демонстрациите в Чили. От времето на генерал Аугусто Пиночет това може би е латиноамериканската страна, славеща се с най-голяма политическа стабилност. Държавният преврат от 1973 г. бе съкрушителен удар срещу левите сили и нареди Чили сред държавите, които насърчават неолибералния модел на развитие на икономиката. Пътят на развитие на страната изглежда е създавал сред обикновените чилийци сериозно недоволство, трупало се като бурета с барут.

В искра, довела до експлозията му, се превърна едно на пръв поглед безобидно решение на властите - решението за повишаване на цените на билетите за метрото. Започналите през октомври демонстрации бяха колкото неочаквани, толкова и бурни, като президентът Себастиан Пинера обяви извънредно положение. Макар правителството впоследствие да се отказа да увеличава цената на билетите, демонстрациите не стихнаха, стигна се до сблъсъци между демонстранти и силите на реда и чилийските градове заприличаха на бойно поле. Демонстрациите вече бяха с по-обща тематика: срещу корупцията, неравенствата, ниските пенсии, проблемите с образованието и здравеопазването. По време на една от протестните прояви демонстранти направиха опит да проникнат в сградата на чилийския парламент, която беше евакуирана. Поставеното под протестен натиск правителство пое курс на отстъпки.

Президентът внесе в Конгреса проектозакон за увеличаване на минималната заплата в Чили. Управляващите се съгласиха и с искането на демонстрантите за промяна в конституцията, наследена от ерата на генерал Пиночет. Догодина чилийците ще гласуват на референдум във връзка с планираните конституционни изменения. Протестите в Чили продължават и ако можем да очакваме развръзка на кризата, тя най-вероятно ще настъпи след евентуалните промени в конституцията през следващата година.

Боливия

До най-сериозната политическа промяна в баланса на силите в Латинска Америка се стигна след свалянето от власт на дългогодишния президент на Боливия Ево Моралес. До този неочакван от мнозина резултат се стигна след боливийските президентски избори на 20 октомври, на които Моралес се бори за четвърти президентски мандат. След преброяването на гласовете стана ясно, че втори рунд няма да има и че Моралес печели изборите още на първи тур. Резултатът от изборите повдигна обаче въпроса дали по боливийската конституция е допустим четвърти мандат на Моралес, тъй като основният закон на страната позволява само три последователни президентски мандата. Опозицията, начело със заместник-председателката на боливийския сенат Янине Анес, организира демонстрации срещу Моралес.

Боливийският лидер се оказа изоставен от полицията и армията, които застанаха на страната на опозицията - нещо, на което не станахме свидетели във Венецуела, отбелязва Франс прес. Той подаде оставка на 10 ноември след три седмици на антиправителствени протести, напусна Боливия и намери убежище в Мексико, където се намира и понастоящем. Боливийският парламент гласува в края на миналия месец закон за свикване на нови президентски и парламентарни избори, за които обаче все още няма насрочена дата.

Янине Анес, подобно на венецуелския опозиционен лидер Хуан Гуайдо, се обяви за временен президент на Боливия. Така, в известен смисъл, латиноамериканската политическа година приключи, както и започна. С единствената разлика, че Николас Мадуро изглежда успя да запази на своя страна силите за сигурност на Венецуела, а Ево Моралес се провали с тази задача.

И други страни в региона често пъти през годината заемаха първите страници на вестниците. Колумбия беше залята от стачки и протести, съпроводени с насилие, срещу икономическите реформи на правителството, а в Аржентина президентът реформатор Маурисио Макри претърпя изборно поражение от перонистите, които са отново на власт.

/БТА/
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.