IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Snimka Posoka Boec
BGONAIR Live

Какво е да живееш в несъществуващи държави, раздирани от граждански войни?

За повечето хора е трудно да видят външния свят

Снимка: БГНЕС

Снимка: БГНЕС

В наши дни в Европа има 6,5 милиона души, които живеят в страни, които според останалия свят така или иначе не съществуват.

Границите на тези потенциални републики, родени от хаоса на падането на Съветския съюз, не са разпознати от международното семейство нации. Те нямат и законното право да диктуват формата на своето бъдеще.

В исторически контекст, където суверенитетът и националните граници са неизменни и фиксирани, за западното око непризнатата държава е сюрреалистична концепция. След разпадането на СССР и Югославия са създадени 21 нови независими държави. Но има повече от дузина национални и етнически групи, чиито претенции за суверенитет останаха неизпълнени.

Някои намериха начини да живеят в мир в новите граници на Източна Европа. Други водиха кървави етнически войни, за да прогонят "окупационните" армии от родината си. Някои апелираха директно към Русия да им помогне да преминат през мъглата на постсъветското бъдеще.

Всеки от шестте спорни региона на Източна Европа има уникална история и във всеки има различни гласове, опитващи се да живеят нормално, въпреки хаоса, в който са родени.

Нагорни Карабах или Република Арцах

Високо в планинската верига на Кавказ, на кръстопътя между Евразия, Армения и Азербайджан, хората на Нагорни Карабах са в капана на дълга война за статута на региона, която продължава вече повече от 30 години. Въпреки че седи в границите на тюркски Азербайджан, Карабах е населен и контролиран от арменци - най-старата християнска нация в света, чиято съвременна история се определя от геноцид, извършен от турското османско правителство по време на Първата световна война.

След дълго и неспокойно прекратяване на огъня, военните действия за статута на Карабах - или Арцах, както е известен на местно ниво - бяха възобновени в края на 2020 г. Подкрепяните от Турция военни части на Азербайджан навлязоха дълбоко в територията на Република Нагорни Карабах и си върнаха земята, която загубиха през 1993 г. Сблъсъкът нанесе мащабни щети и доведе до множество жертви.

"Психологически е все едно постоянно си опериран от хирург - просто свикваш с болката. Вече не се страхуваме. Мазохистично е. Със семейството ми се превърнахме в бежанци миналата година, след като бяхме принудени да напуснем къщата и имота си в Шуши. И преди сме били бежанци - от Баку, когато имаше антиарменско насилие през 1988 г.", казва Саро Сарян, говорейки от Ереван. Преди да бъде принуден да избяга, Саро е управлявал геоложки музей в Шуши.

"Синът ми загуби крак в битката. Той се възстановява в клиника в Швейцария. Но ние сме късметлии. Хиляди хора никога повече няма да видят семействата си. Преди войната почувствахме Дамокловия меч над себе си. Но ние възпитавахме децата си не в омраза към азербайджанските ни съседи. Изградихме градове, които отразяваха нашата арменска култура - музеи, църкви, армията. В сърцата си ние вярвахме във висша сила. Сега е трудно да имаш вяра", допълва той.

"Международното признание би било по-силна гаранция за нашата безопасност. Защо това не се е случило още?", пита Саро.

Косово

В южния край на бивша Югославия Република Косово на практика се отдели от северната си съседка Сърбия през 1999 г. след жестока етническа война между албанското си мнозинство и сръбските лидери. ООН управлява региона със специално създаден мандат до 2008 г., като столицата Прищина преди това обяви Косово за независимо.

Оттогава държавата е спечелила признание от около половината от страните членки на ООН, включително САЩ, Великобритания и Германия, но мощна клика отхвърля претенциите на Прищина за суверенитет, включително Китай и сръбския исторически съюзник Русия. Това прави стабилността в Косово крехка, тъй като страната все още продължава дългата си физическа и психологическа реконструкция след опустошителната  война преди 20 години.

"Още през 2008 г., когато Косово обяви независимост, бях в международен интернат и трябваше да обясня на своите връстници какво означава всичко това. Трябваше да обясня за Югославия и отцепилите се републики, и всички различни етнически измерения към нея", разказва Валон Хокса пред VICE World News от Прищина.

"Никой дори не знаеше как изглежда знамето на Косово до деня, в който то беше разкрито през 2008 г. Това е напълно изградено нещо. Тогава дори нямахме паспорти, имахме специален документ за пътуване на ООН. Това винаги създаваше проблеми на международните граници. Косовската идентичност до голяма степен ни беше наложена като неутрално решение на проблемите, създадени от гражданската война. През идеята за създаване на косовски национализъм през 2008 г. бяха вложени много пари, но сега никога не виждате знамето си на културни събития. Етническите групи използват собствено знаме. Няма привързаност към Косово като идентичност. Аз самият съм албанец", обяснява той.

"Не можем да получим виза, за да отидем в Испания с косовски паспорти. Същото е за Кипър, Гърция, Русия - много държави не признават нашите документи. Така, както се чувствате всички вие по време на пандемията от COVID-19, така се чувстваме ние през цялото време. Ние сме в капан в собствената си държава", допълва Хокса.

"Тук има фракция, която казва, че целият процес на опити да бъдеш международно призната държава е твърде скъп и отнема много време. Никога не можем да повлияем на държава като Испания да ни признае. Може би трябва да се присъединим към Албания или да създадем някаква хибридна федерация между двете. Но това би било твърде проблематично за балканския регион. Трябва да намерим начин да накараме независимостта да работи, дори да е неутрално решение", казва албанецът.

Абхазия / Апсни

В идиличният рай на Черно море в успокояващите субтропични климатични условия, трагичната история на Абхазия се противопоставя на морското си спокойствие. Известен на местния език като Апсни ("Земята на душата"), той е става част от новата независима Република Грузия след разпадането на СССР, но неговите лидери се чувстват застрашени в силно националистическата атмосфера на нова грузинска държава.

Последвалата война за независимостта на Абхазия, водена в продължение на 13 месеца между 1992-93 г., е варварска и жестока. Жестокостите бяха обхванати както от абхазката, така и от грузинската страна и голяма част от столицата Сухуми е опустошена от боевете - състояние, в което до голяма степен остава и днес. Руската военна подкрепа наклони везната на бунтовниците и им спечели войната, а благодарение на финансовата подкрепа на Москва Абхазия оцеля до 21 век.

"Животът ни тук е много непредсказуем и несигурен. Например, когато хората на моята възраст достигнат пенсия, ще получат само местна абхазска пенсия от около 8 евро на месец. Поколението, което сега се пенсионира, получава руска пенсия от около 120 евро. Това ще изчезне, когато се пенсионирам", казва Алиона Кувичко от столицата. "Нашият непризнат статус означава, че е почти невъзможно да се развие истински бизнес тук. Не можем да развием нашата инфраструктура, нито нашите комуникационни и транспортни системи. Има само един легален начин за влизане и излизане от Абхазия чрез летището в Сочи в Русия. Летището в Сухуми и морското пристанище са затворени. Това продължава вече 30 години", разказва той.

"Повечето млади хора са напуснали. Не мога да си тръгна, защото имам по-възрастни роднини, които са зависими от мен. Оставам, но не защото животът ми е задоволителен.Имаме само една международна връзка с Русия. Те ни дават нашата защита. Но Абхазия беше провокирана да обяви независимост от грузински военни действия. Беше въпрос на оцеляване, когато танковете им дойдоха тук. Преди това се надявахме на повече федерално решение с Грузия, но нашите лидери не успяха да го направят. Ние сме много традиционно общество, но не е строго, както в региона на Северен Кавказ. Нямаме нощни клубове, но може да получавате от време на време малки концерти от местни групи. Ако сте мъж, може би ще отидете и ще се забавлявате в някой от баровете на хотела. Но това не е за жени", казва Кувичко.

Република Северна Осетия – Алания

Подобно на Абхазия, отцепилата се грузинска република Южна Осетия е "марионетна" държава на Русия, или поне така казва по-голямата част от международната общност.  В планински район, без излаз на море и с липса на природни ресурси, нейното значение се крие в залога, който дава на Москва на територията на ориентирана към Запада Грузия.

През 2008 г., когато светът наблюдаваше началото на Олимпийските игри в Пекин, двете страни водиха кратка война за историческата държава Алания, което накара Русия официално да признае нейната независимост заедно с тази на Абхазия. Днес Южна Осетия запазва символично място в прокси войната между Русия и Запада, което се противопоставя на малкия й размер.

"За външен човек ще бъде много трудно да си представи обществото, в което съм израснал. Роден съм по време на първия конфликт през 90-те години и съм израснал в руините на войната. В продължение на десетилетие имаше много електричество, газ или топла вода. Но детството ми беше много щастливо и интересно, защото беше изградено върху човешки взаимоотношения", разказва Ашар Санакоев от столицата Цхинвали.

"Митниците и моралът в Цхинвали бяха и мисля, че все още са доста ограничителни и консервативни. Но това не е непременно лошо за мен като тийнейджър, защото имаше някакъв здрав разум за това кое е правилно и кое не.
Ако притежавате само южноосетинско гражданство, няма да получите много от глобализирания свят. Вероятно 90% от осетинците имат двойно руско гражданство, тъй като това е единственият начин да пътуваме", обяснява той.

"Все пак ще бъде много трудно да се намери някой в ​​Южна Осетия, който е против раздялата с Грузия. Лично аз вярвам, че това е изкуствено движение, защото то служи по-скоро на интересите на руската политика, отколкото на осетинския народ. Цхинвали е много спокоен град. Няма много инфраструктура или културен живот. Има някои ресторанти, които работят до по-късно, но като цяло градът спи много преди полунощ", споделя Санакоев.

Транснистрия

Нарочена за най-беззаконното място в Европа, Приднестровието е парче земя по източната граница на Молдова, където черният пазар е цар. Транснистрия възниква през 1992 г., след като предимно руското й население се бори, за да избегне засмукване в сферата на влияние на Румъния. Днес трикольорът на Русия се вее от всяка правителствена сграда.

Оттогава страната се превърна в рай за контрабандисти, тъй като стоки за милиарди долари - от оръжия до цигари и алкохол - преминават през порестите му граници до и от близкото Черно море, обогатявайки митничари, държавни служители и местни търговци. .

"Нашият непризнат статус действа като закачка за опитни пътуващи. И все пак много хора се страхуват да дойдат в Приднестровието, тъй като няма официални посолства", казва Андрей Смоленски от Тираспол. "Това е човешката черта на съответствието срещу несъответствието. Така че неконформистките бунтовници и търсещи приключения биха предпочели да игнорират всички предупреждения на своите правителства и, докато няма война в съответния регион, те ще ни посещават", обяснява той.

"Но животът тук е доста нормален. Тийнейджърите на съвременния свят си забиват главите в интернет и Приднестровието не е изключение. Те седят на масата във виртуална реалност в смартфоните си, без да говорят помежду си. Много млади хора приемат руско гражданство и говорят руски като свой майчин език, затова много от тях отиват след завършване на училище в Русия. Родителите ми са служили в полицията в момента на създаването на нашата република и те открито подкрепиха идеята за създаване на Приднестровската република. Като дете от тази среда подкрепям и републиката", обяснява  Смоленски.

Донецката народна република и Луганската народна република

Източно-украинските области Донецк и Луганск попаднаха в подкрепяните от Русия сепаратисти през 2014 г. Има дебат за това какъв пряк контрол упражнява Москва, но това, което не се оспорва, е мащабът на трагедията.

Свалянето на полет на Малайзийски авиолинии MH17 през 2014 г., при което загинаха 298 главно холандски цивилни, беше сред най-шокиращите инциденти във война, която досега отне над 13 000 човешки живота от двете страни, а по света имаше почти всеобщо осъждане за незаконно отнемане на властта от бунтовниците. Холандското правителство изправи Русия пред Европейския съд по правата на човека за нейната "роля в свалянето" на MH17.

Украинските администрации в двата града бяха свалени насила с едва прикрита подкрепа от спонсорирани от Русия агенти, но има и известна подкрепа за самонаречените "Народни републики". По-голямата част от хората тук са рускоезични и за някои, особено за по-старото поколение, независима Украйна е идея, която те никога не са искали, въпреки че анкетите преди войната показват непрекъсната подкрепа за независима Украйна. Но свободата да се установят по-тесни връзки с Русия е тази, която някои са възприели през годините от началото на боевете.

"Всичко започна, защото президентът на Украйна (Виктор Янукович, който беше отстранен от длъжност през 2014 г.) беше подписал всеки документ, който беше поставен пред него от Франция, Германия и САЩ. Но ние в Донецк не искахме това, което искаха в Киев", казва от Донецк Олег Антипов, бившо пресаташе във Футболен клуб Шахтьор Донецк.

"През април 2014 г. имаше битка в град Словянск, само няколко бунтовници, въоръжени с АК47. И Украйна стовари цялата сила на своята армия върху тях. Тогава изведнъж дойдоха хора от цял ​​Донецк, които доброволно отидоха там, за да окажат подкрепата си, а това за първи път създаде единство и желание за независимост тук. След това Украйна обяви антитерористичната си операция срещу нас, собствения си народ, и започна да стреля по граждански цели. Искаха да изпитваме страх, за да склоним. Това беше голямата повратна точка за настроението тук", обяснява Антипов.

"След референдума за независимост военните хеликоптери дойдоха тук в самия град Донецк. Тогава ние, цивилните, наистина станахме цел. Тогава знаехме, че сме в гражданска война", добавя той. "Винаги имаше около 30 или 40 секунди между всяка падаща бомба. Най-лошото бе чакането. Тези секунди се чувстват като година на чакане. Но свикваш. Дори нашата котка свикна. Отначало тя ни следваще, за да се подслоним, когато бомбите започваха да падат. Но след няколко седмици ни гледаше, сякаш не й пука. "

 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.
Новини
Водещи мобилна
Водещи
Последни новини
Четени
Най-четени за седмицата