Хероин, кокаин... а сега футбол! Една история за спасението

"Харесвам човека, който съм. Не съжалявам, че преди съм бил друг. Това е ценен урок, който ме е изградил. Всеки си има свой път. Това е бил моят. Справил съм се. Дано да продължавам. Няма гаранция. Не е като раната – хваща коричка, пада и не личи нищо. Тази рана не зараства така. Трябва постоянно да я мажеш. Как я лекувам?! Преди ходех на сбирки, сега играя футбол", казва Ивайло Бурев.

Той е един от играчите в тазгодишния "Отбор на надеждата" – тимът, който през есента ще представи България на Световното първенство по футбол за бездомни хора в Мексико.
 
През последните 15 години Ивайло, който скоро ще отбележи 38-мия си рожден ден, е част от най-голямата фирма у нас за производство на работно облекло и лични предпазни средства. Има дъщеря на 8 години, но е разделен с майка й. Тежи 62 килограма. Обича футбола от малък, така че присъединяването му към "Отбор на надеждата" е сбъдване на детската му мечта. А до преди малко повече от година Ивайло съществувал в абсолютен кошмар. Системната употреба на кокаин и хероин го превърнала в тотално друг човек. Не можел да се усмихне искрено, да изпита радост. Усещал се непълноценен на работното си място, а безсънието, параноята и абстиненцията се превърнали в начин на живот. Сложил край, като се присъединил към терапевтичната общност "Билани". Когато постъпил в центъра в село Клисура, Ивайло тежал едва 52 килограма.

Омагьосаният кръг завихрил живота му, когато на 14 години опитал марихуана. Две-три лета по-късно попаднал в компания с финансови възможности: "Беше модерно да се пие уиски и да се шмърка кокаин". На 24 години вече имал познати, които употребявали и хероин, но самият той не се осмелявал: "Даже ме наричаха: "балък", т.е., че съм страхливец".

Днес казва, че е минал през абсолютно всичко. Включително хероин. Никога не е бил интравенозен наркоман. "Страхът от игли ме спаси", казва Ивайло и допълва, че като малък няколко пъти боледувал от бронхопневмония, което налагало лечение с инжекции. Затова, когато стигнал до хероина, предпочел варианта цигара или да го шмърка. След време повечето му познати отказали наркотиците, като някои се ограничили до продаването им. А Ивайло вече бил зависим. Чудил се как те са успели да се измъкнат, а той – не.

Първата доза хероин приел малко след като се преместил в София, за да започне работа в транспортната фирма на брат си. Видял се с двама приятели, които донесли "плочка керемида от 300 грама със супер качествен хероин". Ивайло изпушил една цигара: "И повръщах три дни." Станал част от тази компания. Събирали се в дома на приятел. Гледали филми, като от време на време домакинът посрещал клиенти, които си купували наркотици, и оставали за кратко, за да ги консумират. Ивайло също приемал. Постепенно станал зависим, но не абдикирал тотално от живота. Скоро след като постъпил във фирмата, в която и днес работи, започнал да се издига в йерархията.

"Опитвах да съм като другите. Ходих на почивки, спортувах, излизах с близките си… Но не бях като тях. Проблемът е бил в мен. Просто не съм го осъзнавал." До това осъзнаване Ивайло достигнал, виждайки как негови колеги, които първоначално не били стабилни финансово, съумявали да се стабилизират и да постигнат по-добър живот. А Ивайло предприемал стъпки назад: "Както длъжностите и заплатата ми се увеличаваха, така изведнъж взеха да се топят. Хората около мен се радваха искрено без веществото, а аз не можех. Мислех, че когато правя всичко като тях, ще мога да се чувствам добре, но не успявах".

Заблудата, че при желание може да спре наркотиците, започнала да се изпарява. Още повече, че забелязвал как се променя – и като състояние, и като визия. Решил да сложи край. "Вече дори с употреба не се чувствах добре. Виждах и какво е положението – пари, пари…  Искал съм и от родителите си. Разбира се, че са знаели за какво са. Казваха ми: "Ивайло, това не може да продължава вечно! Намери някакъв начин. Ако може ние, родителите ти, да вземем тази зависимост – ние да сме зависими, ти да се оправиш!". А аз отвръщах: "Какво да направя?! Нищо не мога да направя! Вие ми кажете какво да направя!".

Необходимостта от изход станала особено болезнена след раздялата с майката на детето му. Случило се, когато Ивайло бил на 31. Преодолял го тежко. Със страшно много употреба: "Не ми стигаше. Посещавах психиатър, пиех хапчета, за да мога да притъпявам яростта и всичко, което бушуваше в мен." Първият опит да се откаже от наркотиците направил на 33 години. Предал ключовете от колата на брат си, както и дебитната си карта и заживял в дома му. Получавал джобни, като всеки ден снаха му го возела с автомобила си до работното му място и в края на деня го прибирала. Малко преди това Ивайло се включил в метадонова програма, но ефектът не бил кой знае какъв – приемал и хапчетата, и хероин. В дома на брат си и снаха си постигнал подобрение. Шест месеца намалявал метадона, докато не го спрял съвсем. Не приемал и наркотици.

"Изкарах седмия месец чист. Но това не е бил начинът. Един ден казах на брат ми, че съм добре, а вътрешно знаех, че пак ще употребя. Той ме убеждаваше да изчакам. Не го послушах. От дома му отидох директно... И веднага запалих цигарата с хероин." Към днешна дата Ивайло знае, че на зависимия му е нужно технологично време. Разбрал го в терапевтичната общност "Билани". Към нея го насочил работодателят му. "Аз съм бил наркоман, но не съм откраднал и копче, нито съм отсъствал от работа. Усетих, че може да кривна. Работех с хора, а психически вече не издържах - гонеха ме паранои, усещах, че самият работен процес ми тежи. До гуша ми дойде от всичко и реших да замина. Мислех да се лекувам в Англия. Все пак шефът ми винаги е бил толерантен към мен, трябваше да му кажа…  Не бях спал две вечери, чудех се как да му призная. Много ми беше трудно да кажа: "Аз съм наркоман". Направих го и той ме попита какво съм взимал, кога съм го взимал. Обади се по телефона и ми каза да изчакам три-четири дни: "Ако го искаш, ще стане. Бъди сигурен в това!".

Работодателят му предложил да отиде в "Билани", както и да не притеснява родителите си. Поел всички разходи. "Той е филантроп. Изпитва удовлетворение от това да дава."

Първите 20 дни в центъра "Билани" в село Клисура били ад. На втория месец вече се вслушвал в това, което споделяли другите, но не можел да ги разбере напълно, защото все още не функционирал нормално. След още 30 дни усетил подобрение, дори откривал отговори за самия себе си в историите на другите: "На шестия месец се чувстваш готов. На седмия си даваш сметка, че на шестия не си бил толкова готов. Всеки един месец ти дава повече увереност, чувстваш се все по-добре. Мирогледът ти се разширява, виждаш грешките си, даваш си обяснения какво се е случило с теб". След 9 месеца в село Клисура, Ивайло останал още пет в дневен център в столичния квартал "Овча купел". Режимът бил свободен, но проверките – задължителни. Всяка вечер ги изненадвал екип с дрегер, а всяка седмица се правели тестове за наркотици: "Най-важна e социализацията след излизането. Навън, когато започнеш да правиш асоциации – пригасена цигара на земята, празно пликче на пътя, в което знам какво е имало. Понякога ги приемам като нещо лошо. Друг път: "Ей, защо не съм като другите, да взимам само събота вечер, като излизам на бар, и после един месец да съм чист." Не мога! Има хора, които пият една бира, и такива, които след нея продължават и не могат да спрат."

Повече от година Ивайло е чист. Вече знае защо е посегнал към наркотиците. Отговорът е, че те притъпяват проблемите. Запълват всички липси. У Ивайло те се появили в детска възраст, когато родителите му се разделили. В училище винаги се усещал по-различен, тъй като повечето деца живеели и с майка си, и с баща си. И тази дистанция между него и връстниците му се проявявала непрекъснато: "По някакъв начин това ми е повлияло, потискало ме е. Употребата е "пълнела" тази дупка, която съм усещал, тези липси. Когато имаш веществото, нищо не ти трябва и всичко с теб е ок".

Сега Ивайло запълва тази дупка с емоциите от футбола. Казва, че няма друго, което да му носи такова удоволствие: "Футболът винаги ми е помагал. Дори когато съм употребявал, защото по един или друг начин съм се изчиствал и пак съм се чувствал по-добре. Футболът е страст. От 5-годишен ми носи емоция, която може би само веществото ми е давало." Като дете имал голямо желание да тренира футбол, дори имал предложения да се присъедини към няколко клуба. Родителите му обаче преценили, че спортът не е подходящ за него, тъй като бил слабичък и често боледувал. "Ако от тогава се бях посветил на футбола, може би нямаше да премина през тези изпитания с наркотиците".

Няма големи мечти. Поставя си цели. Желае здраве за себе си и близките си. И да има семейство, още едно дете, което да израсне пред очите му. "За всеки философията е различна. За мен е да бъда добър човек. Чувствам се пълноценен, когато помагам, когато знам, че някой грейва от радост и аз съм допринесъл за това". Прави го не само в работата си. След лечението си, Ивайло посъветвал приятел, който също бил зависим, да последва примера му. Той също преминал програмата успешно.

Този труден път са изминали сами, с подкрепата на близките си и на терапевтичната общност. Ивайло дава примери от Западна Европа за това как държавата подпомага зависими с храна, подслон и помощи. А за зависимия парите винаги са фактор. При наличието му, трудно би поел по пътя на борбата със зависимостта: "Така нямат мотивацията да се откажат".

Допълва, че няма гаранция дали той, а и всички като него, ще останат чисти до края на живота си. Затова всеки ден е победа.