Цар без корона! Какво стана с идеалите на Тодор Живков?

Как Тодор Живков приема смъртта на Людмила? Какви са неговите реакции и действия след неочакваната й кончина?

Отговорите на тези и други въпроси търси Стефан Цанев в четвъртия том на своите „Български хроники”.

1981–1984

ГЛАВА ХII
Цар без корона

Тодор Живков, Людмила Живкова

И така, през 1981 година България се готвеше да отпразнува три големи юбилея: 1300 години от основаването на България и 70 години от рождението на Тодор Живков, това пък съвпадаше с 25 години от управлението му.

В предишната глава споменах, че инстинктът за увековечаване на своята неограничена (монархическа) власт ще накара Тодор Живков да учреди своя династия – не е за вярване, читателю, но така и стана: още преди десетина години той започна да издига в партийната и държавна йерархия своята дъщеря Людмила Живкова и в поредни три години (1972–1975) тя стана заместник-председател, после – първи заместник-председател, накрая – председател на Комитета за изкуство и култура (с ранг на министерство), след което бе избрана за член на ЦК и след още три години (1979) – за член на Политбюро.

Инициативата на инфантата Людмила през 1981 година да се чества 1300-та годишнина от основаването на българската държава по целия свят (в над 50 страни) съвсем разгневи съветските пролетарски братя, защото миришеше на непозволен национализъм (как така България ще е по-древна от Русия?!), и мнозина свързват внезапната й мистериозна смърт с този гняв.

На 21 юли 1981 година, 5 дни преди рождения й ден, Людмила Живкова бе намерена мъртва в басейна на банята й. Инсулт? Самоубийство? Или убийство? Не е ясно и до днес. Тодор Живков бе смазан от скръб. Всички очакваха, че ще се оттегли от властта. Но не би. Властолюбието му бе по-силно от мъката. Нещо повече: смъртта на Людмила засили страха му, че може да загуби властта, и той още по-яко се вкопчи в нея.

Докато Людмила бе жива, той не се безпокоеше от близостта й с Александър Лилов, напротив – той го харесваше: „Сипвал му Господ, с пълни шепи му сипвал!”, издигаше го, приближи го най-много до себе си… Сега, след смъртта на Людмила, Лилов зае опразненото от нея място и се оказа опасният втори човек – с ума и с младостта си той беше естествен претендент за мястото на престарелия и оглупяващ Първи.

Отгоре на всичко Лилов печелеше все по-голяма популярност, особено сред интелигенцията, с приказките си, че трябва да се продължи либерализацията в духовната сфера и че голямата опасност е в съживяването на догматизма – това беше явна стрела срещу Живков. Размекван от бащина любов, той бе търпял фриволностите на дъщеря си, но сега…

Сега Лилов трябваше да се отстреля, докато не е станало късно.

Лилов обаче не дочака да бъде отстрелян като глупава патица – той сам си подаде оставката и излезе от Политбюро, с което лиши Тодор Живков от удоволствието да го унижи. Така Тато прогони най-предания си човек под акламациите на своите бъдещи екзекутори…

Увлечен в битки за запазване на властта си, Живков преодоля скръбта по дъщеря си и съсредоточи монархическия си взор върху своя син Владимир. За разлика от Людмила Владко нямаше никакво влечение нито към културата, нито към властта. Обичаше алкохола и гуляите. Въпреки всичко баща му го направи член на ЦК и нещо повече: реши да го назначи за шеф на отдел „Култура” в ЦК. Всички виждаха нелепостта, обаче единствен Добри Джуров се осмели да му каже:

– Не бива. Той няма качества. Няма да се приеме добре семейното коронясване.

Тодор Живков знаеше и едното, и другото – но не можеше да се спре. И синът на Ким Ир Сен е алкохолик и гуляйджия, викаше си той, но баща му го обяви официално за наследник (1974) – защо аз да не мога? А може би внук ми Тошко да излезе свестен, прилича на мен и носи същото име – Тодор Живков, Тодор Живков II, като Иван Асен II, ха-ха-ха…

Започна да превърта.

Заредиха се реформа след реформа – докато да почне една, той предлагаше друга, отменяйки предишната, и така всъщност никоя не влизаше в действие: то бяха нови философско-теоретични; нови икономически механизми; нова система за самозадоволяване на населението с месо, мляко, яйца, риба, плодове и зеленчуци и други хранителни продукти; нови жалони за по-нататъшното развитие на образователното дело; нова единна библиотечна система и усъвършенстване на новата банкова дейност; нова стратегия за интеграция на турското население и т.н. и т.н., и т.н., и т.н…

За няколко години проведе неспирни и лишени от всякаква логика реконструкции в Министерския съвет. За да ошашави докрай държавата, през 1987 година Тодор Живков проведе и нова административна реформа – 28-те окръга се преобразуваха в 9 нови области: Софийска, Столична голяма община със статут на област, Пловдивска, Бургаска, Варненска, Хасковска, Ловешка, Михайловградска и Разградска. (Разград стана областен град, а не Русе, Търново или Шумен, защото приятелят на Тодор Живков Пенчо Кубадински се оказа от някакво разградско село; забравих кой друг пък от Политбюро беше от Ловеч, кой от Михайловград, кой от Хасково, та бяха пренебрегнати големите градове Плевен, Враца и Стара Загора.)

Всичко това доведе страната до хаос, в чиято мъгла потъваха и изчезваха причините и последствията, за да стигнем най-сетне до революционните идеи на Юлската концепция 1987 година. Всички виждаха безсмислието на тези реформи на Живков, но никой не му противоречеше. Нямаше кой.

След като отстреля един след друг важните птици Георги Чанков, Добри Терпешев, Йонко Панов, Антон Югов, Георги Цанков, Митко Григоров, Лъчезар Аврамов, Иван Абаджиев, Венелин Коцев, Борис Велчев и Александър Лилов, Живков въведе нова тактика на прочистване: тъй като той предлагаше съставите на ЦК и на Политбюро, при поредния конгрес или пленум просто не включваше в тях лицата, в които имаше и най-мъничкото съмнение, така от конгрес на конгрес, от пленум на пленум съставите на ЦК и на Политбюро ставаха все по-негови, все по-единодушни, все по-послушни, все по-сервилни – те го посрещаха и изпращаха с ръкопляскания, адмирации, ставане на крака, скандирайки: „То-дор Жив-ков! То-дор Жив-ков!..”.

„ЦК беше превърнат в робот за автоматично гласуване, това е истината” – ще каже Стоян Михайлов, който е бил робот (член на ЦК) не знам колко години и 10 години (1978–1988) секретар на роботите (на ЦК), така че може да му се вярва.

Тези роботи, които гласуваха автоматично, без да мислят, без угризения на съвестта – бяха превърнати от Живков в бездушен валяк на властта, който мачкаше по пътя си всичко.Живков не подозираше, че скоро този валяк ще смачка и него. Но засега роботите величаеха своя създател.

Всъщност за цялото време на неговото царуване имаше един истински заговор и едно фалшиво покушение. През декември 1964 г. на пленум на ЦК генерал Бъчваров предложи Тодор Живков да бъде изваден от ЦК поради това, че няма нужните качества да ръководи партията.

Пленумът обаче (знаейки, че хората на Мирчо Спасов дебнат по коридорите?) не гласува предложението му. Скоро след това генерал Бъчваров загина при катастрофа с пътнически самолет край Братислава – зловещото подозрение бе, че самолетът е бил взривен, за да бъде убит генералът, това подозрение се засилва от мистерията, че прокурорът, натоварен да разследва случая, се самоуби (или е бил самоубит?).

Някои свързват акцията на генерал Бъчваров с разкрития три месеца по-късно, през април 1965 година, заговор на Горуня. За Живков този заговор бе добре дошъл: той обяви офицерите за сталинисти и маоисти, които били против историческите решения на историческия априлски пленум и искали да върнат времената на култа – по-нататък всичките свои противници, които вдигнеха глас против него – той ги обвиняваше в същото: в прокитайщина, в просталинизъм, в заговор против историческата априлска линия и пр.

След като падна от власт, Тодор Живков шумно парадираше:

– Ето, аз нямам нищо!

И това бе истина. Нямаше дори собствено жилище. А и за какво му беше? Той нямаше нужда от него, защото смяташе, че ще властва до смъртта си, а докато беше на власт, живееше сред императорски разкош.

В сравнение с този разкош Вълко Червенков бе живял като клошар. И към сина си и дъщеря си той се държеше, по примера на Сталин, строго, аскетично, не им разрешаваше да ползват никакви привилегии.

Може би ще ти е интересно да узнаеш, читателю, как живееше домочадието на Тодор Живков – синът му Владимир и внуците му – децата на Людмила: Евгения Живкова и Тодор Славков?

„Редът беше такъв – пише генерал Милушев, който виждал и чувал всичко и за всяко свое твърдение има документи: – идват при валутния касиер [на УБО], казват му колко пари искат и той бръква в касата и им ги наброява. Понякога даже не си правеха труда да отиват при него. Позвъняваше някоя от лелките или управителката на вилата и нареждаше: „На Тошко да се донесат толкова и толкова долара!”. Генерали и полковници изпълняваха заповедите на камериерките.

А децата харчеха нашироко. Почти всичко се купуваше с валута. Подменяха обзавеждане, вещите бързо им омръзваха – захвърляха ги и се сдобиваха с нови. Искаха и най-елементарните и всекидневни вещи за бита (дюшеци, възглавници, спално бельо, тенджери, други домакински съдове и т.н.) също да бъдат вносни.

Бяха много капризни, с безгранични претенции. Увлечението на Владимир по електронна техника и сателитни антени заедно с непрестанните ангажименти по вилата му се превръщаха автоматично в грижа на УБО. Той например нареди да се подмени целият горен почвен слой на дворното му място, който според него бил заразен...

От извършената ревизия се установи, че за времето от 1985 до 1989 година включително Евгения бе направила покупки за около 70 000 лева в магазин “Рила”.

В името на истината, Живков глезеше не само децата и внуците си – той държеше целия си антураж в подчинение не само чрез страх от уволнения и репресии – той бе осигурил и на тях луксозен живот, за който простосмъртните граждани не бяха и сънували. Изпадналите в немилост по времето на Червенков рискуваха да загубят главите си, при Живков изпадналите в немилост рискуваха да загубят разкоша си – и се оказа, че страхът за стомаха е по-силен от страха за главата: антуражът на Живков му беше по-предан, по-сервилен, по-безгръбначен и по-лицемерен.

Членовете на Политбюро пазарували в секретен специален магазин на „Панорамен път”, там хранителните стоки преминавали през предварителен лабораторен анализ; по-низшият ешелон „правоимащи” (членовете на ЦК, секретари на градски комитети на БКП, министри, комсомолската и отечественофронтовска номенклатура, главен прокурор и пр.) пазарувал в комплекса „Рила”: храна, стоки за бита, парфюмерия, козметика, платове, обувки, шоколади, електронна апаратура – всичко се закупувало с валута, а им се продавало за левове на ниски цени; освен това ползвали луксозни апартаменти и вили срещу нищожен наем (за вила – 12 лева на месец!), не щели да си плащат ни водата, ни тока, нито телефоните… Освен това ползваха резиденции и почивни домове – според стъпалото си в йерархията…

След смъртта на Людмила Живкова се зададе поредният идеологически ледников период. Ретроградните догматици, които скрито ръмжаха срещу либерализма на Людмила приживе – след смъртта й открито заскърцаха със зъби и насъскваха Живков, и колкото повече се засилваше у него страхът за живота и за властта му – толкова по-силно размахваше бича на репресиите и затягаше менгемето на цензурата: започнаха гонения на художници, забраняваха се книги, филми и театрални постановки.

Колкото по се приближаваше краят на диктатора и колкото по-свирепо размахваше томахавката на репресиите – толкова по-шумно говореше той за свобода и демокрация и същевременно все по-озверяваше; гнева му предизвикваха не толкова разните ревизионизми, авангардизми, абстракционизми и прочие, не дори откровените „вражески” антипартийни нападки – най-страшното беше, ако в някой стих, в някоя пиеса или филм бе скрит или, не дай Боже, открито бе изречен въпросът:

– Ало, какво стана с идеалите?!

Тогава Живков изригваше в хистеричен гняв – този въпрос бе отровна стрела в гузната му съвест. Защото от идеалите не бе останало нищо: ни братство, ни равенство, нито свобода, за демокрация да не говорим, дори най-приближените от антуража му, най-блазираните, най-сервилните и безгръбначните – вече и те разбираха, че нямаше диктатура на пролетариата, нито боен отряд на работническата класа, нито демократически централизъм – имаше само върховен сатрап, комуто принадлежеше последната дума.

В държавата ни беше установена жестока и примитивна йерархия като при кокошките: щом си на власт – значи си умен; колкото по-висок е постът ти – толкова си по-умен.

И властниците си вярваха съвсем насериозно. Това бе смешното. Тъжното обаче бе, че народът се правеше на глупав, за да оцелее.

А от дълго преструване човек става такъв, на какъвто се преструва…

Из „Български хроники – 4 том”