Съдба на бежанец

Представи си двама души, чиято съдба веднъж е всмукана от трагедията да са далеч от всичко, което са чувствали близко, но от друга страна – те са избрали тази съдба именно заради непримиримостта им към установените наредби.

Те имат обща родина, която са напуснали. И двамата искат да се върнат, но не могат. А и според тях е още рано. Нужна е промяна.

Фарид

Фарид Тухбатулин - неговата родина е Туркменистан, но от доста години живее във Виена, Австрия. 

Посвещава живота си на опити да промени ситуацията в родната страна, за да може един ден да се завърне там.

Фарид участва в проекти на световно ниво и ръководи програмата за Евразия на Амнести интернешънъл.

Животът му хич не е лесен. Бил е дисидент, лежал е в затвора за разбиранията си, активист еколог и борец за отстояването на човешките права и демокрацията.

Според него, точно те липсват в родината му. Всъщност и Туркменистан се е променил, но само козметично.

Като например фактът, че вече и там има интернет, но с цензура.

Сърфиращите в страната не могат да влизат навсякъде, защото се „заглушават“ определени сайтове.

Все пак Фарид продължава да поддържа връзка с някои от колегите си. Те изпращат информация от Туркменистан, която той публикува на своя сайт за човешки права.

Информацията е достъпна за всички, които не живеят в родината му.

С този реален герой се запознавам след прожекцията на филма „Рухнама: Свещената книга“.

Филмът на финландеца гостува у нас по време на фестивала „Един свят“. Режисьорът Арто Халонен беше в София и  продължи да търси “българската следа” в омагьосания  кръг,  търкулнал се от Туркменистан.

Тейгюл
Арто попада на нещо интересно -  стига до семейство бежанци, които са избрали България за своя втора родина.

Сред тях е Тейгюл, която от 2002 г. живее със съпруга и децата си във Варна. Страхува се да се прибере в родината си, защото там я очаква това, което би очаквало евреин, гей или циганин, ако се върне във времената на Третия Райх.

Фарид заминава за Виена, а Тейгюл от 2002 г. заживява във Варна. Избрала е страната ни, тъй като я е смятала за европейска и демократична държава. Това, което й липсва, е, че откакто е в България, не се е свързвала с приятели от Туркменистан.

Все пак не си прави илюзии, че това е възможно сега, след като е обявена от правителството си за предател на народа.

Тя разказва, че нито един от роднините й не може да напусне Турмкенистан. Нито пък тя може да ходи там, тъй като нейното име и това на семейството й присъстват в черен списък с личности. „Той е за всички „другояче“ мислещи хора“ - разказва Тейгюл.

Това не я притеснява. Мъчно й е, че международните организации първо се занимават с гей интересите, а „не чуват“ за истински важните демократични ценности.

„Уж упоменават за случаи като нашия, но не ги предвиждат като важни“. Тя е сигурна, че точно това е причината наследникът на Ниязов да е същия като него.

Туркменистан
Красива и богата страна, но не и народът. Доста международни компании биват привличани от правителството да развиват бизнеса си там, но само ако преведат "Свещената книга" на диктатора Сапармурад Ниязов на техния език. Има организации, които са отказали да си сътрудничат по този начин, заради етически възгледи.

Учудващо е кои други се съгласяват. Те са едни от най-известните международни компании.

Затова пък като ги попиташ, отричат, защото не искат да се разбира, че са се съгласили с условията на Туркменистан.

Сред задълженията, например, на компанията за мобилни телефони, е да подслушва разговорите - твърди бежанката.

Тейгюл цени страната си, но не и нейните управници. Макар и обичан, Туркменистан остава в нейното минало с надежда да се превърне и в бъдещето й.

За да се посети родината й, трябва да се измине дълъг път. Не на всеки се издава виза. Нещата, които няма да разбере един турист са, че по времето на Ниязов часовете в образованието са намалени. Дотолкова, че учениците посещават вече не 10, а 9 години училище.

Желанието да намери по-добро образование за децата си е и една от причините Тейгюл да напусне страната. Другата е политическите й убеждения.

„Дори политиците ни не излизат от страната често, и така не могат да видят как управляват другите държавни чиновници. Затова и новият президент е поел по същия път като Ниязов. Той само това е виждал“ - продължава разказа си Тейгюл.

Безобидната случка
Става през 2005 г. В София се провежда международно заседание, в което е имала право да участва и Тейгюл  в качеството си на член на Туркменистанския Хелзински фонд за правата на човека.

Била е регистрирана и поканена да участва на тази среща.

Когато идва до НДК, излиза сътрудник на Министерството на външните работи на България и казва : „Извинявай, не може да те допуснем до това заседание, защото ще имаме проблеми с туркменските чиновници.“

Страшната случка
Тейгюл нарича живота си „сапунен сериал“, който още не е свършил. Всекидневието й в България не минава гладко.

След като е живяла у нас една година, през 2003 е получен иск от Туркменистан за нейното и на семейството й екстрадиране. Същото е било пратено в Германия, Турция, Швеция изобщо в други държави, където има нейни сънародници, но само бежанците в България, са били арестувани.

Тя е била пратена в затвора в Сливен, а мъжът й отива зад решетките във Варна. Обвинението е скалъпено.

Става въпрос за откраднати пари от Туркменистан - нещо абсолютно невъзможно, след като тя повече от година не е стъпвала в страната.

Тейгюл се опитва да обясни пред българските власти истината, но среща естественото им равнодушие.

Тогава се обръща към Международни организации и след половин година Окръжният съд на Варна взема решение, че няма да екстрадира нея и близките й. Нещата се успокояват, но само до 2007 г.

Смяната на президента в Туркменистан поражда ново писмо и ново търсене на съпруга й. Така той отново попада във варненския затвор, но този път лежи „само“ 60 дни. Искът е абсолютно същия, със същите запетайки, със същото скалъпено обвинение. Минават два месеца и положението отново  затихва, а съпругът й е освободен. Така до следващия път или кой знае до кога.

Равносметката
В родината си Тейгюл е била педагог - кандидат на науките. У нас тя не практикува преподавателската си професия, но се занимава с право-защитна дейност като работи в Европейския Хелзински фонд.

„Хубаво е, че в България това е възможно, в Туркменистан е абсурд. Тук хората са различни и могат да разказват за живота си“ - отбелязва тя.

Иначе и българите не обръщат достатъчно внимание на проблемите с бежанците. Все пак и те си имат достатъчно свои проблеми. Животът в България е хубав за Тейгюл, но все пак тя не е затворила страницата „Туркменистан“ и един ден иска да се върне там свободна.