Хленчът на безработната

Тази година останах без работа два пъти. Ей така, през 6 месеца ми се случи едно и също - да ми кажат, че на 52 години за нищо не ставам. Нямаха смелостта да го изрекат право в лицето ми.

И двата пъти в края на "разговора" аз го произнесох вместо тях. Сигурно е ейчарска стратегия/тактика? Така вероятно работодателят се чувства по-защитен.

Или аз просто очаквах, като кажа риторично: да не би да ме съкращавате, те да отговорят: "Ами, има си хас, ти си ни най-ценният кадър". Само че отговорът беше точно едно семпло "Да". И на всичкото отгоре поискаха да си тръгна по взаимно съгласие.  

Първия път пророних само една сълза, защото беше на рождения ден на баща ми и ме хвана яд, че ми развалят празника. Иначе очите не са ми сложени на мокро място (без да броя изключението за няколко филма). Втория път си казах - какво пък, защо си мислиш, че се случва само на другите. Просто пак е дошъл твоят ред в рулетката.

Отново се просълзих, но за още по-кратко, и то защото мернах някакви архивни кадри по телевизията от ученическите ми години. Точно в този миг си помислих, че всичко това е могло и да не ми се случи, ако навремето съм взела правилните решения, но кой да ти ги каже!!!

Не, няма да се самоубивам - трябва да оцелея, за да отмъстя. Лошо е, че именно сега синът ми приключи сезонната си работа, а дъщеря ми все още не може да комбинира ученето със сервитьорството (например).
Не се и напих, няма смисъл - стомахът ми връща всичко след 50-ия грам.  

Разбира се, затърсих вината отначало в себе си - и в първия, и във втория случай. Защо ли навремето не влязох в езикова гимназия! Защо ли поне един истински компютърен курс не изкарах! Защо ли шофьорска книжка не взех! Защо ли се ожених за Р.! Защо ли това, защо ли онова. Но нали за развода обикновено са виновни и двете страни! Защо да се самобичувам!?

След като останах вкъщи, изрешавах всичките кръстословици и судокута, за да не мисля за въжето в дома на обесения. Чух се на две-три с най-близките си приятели, за да не трупам разговори. Направих 15 туршии за първи път от 20 години насам. Вече чистя лещата отгоре-отгоре и не се сърдя, ако не ми харесат манджата. Оттук нататък нямам време за глупости и ако искам да се успокоя, знам, че трябва да нарежа краставица на много ситни кубчета - страшен релакс е!

В края на първата седмица си погледнах в огледалото всичките бръчки и реших: ще променя живота си, и то в детайлите. За да пестя и за да си повярвам отново поне малко.

Спрях да трупам вестници. Има ги в интернет, а и пишат втръснали неща. Книги вече не мога да си купувам, но се записах в библиотека, нищо че там почти нищо ново не идва. Обещах си най-после да прочета целия Орхан Памук. Неговите герои също се люшкат насам-натам от най-дребни житейски обстоятелства.

Повече не си харча парите за DVD-та и книги от сергиите - половината от предишните все още не съм гледала/чела.

Продадох си билетите си за концертите на Зи Зи Топ и Силви Вартан. Няма да го коментирам - просто спестих още малко.

Не зяпам по витрините, не е здравословно (макар че съм чиста проба мазохист). Отказах се да колекционирам колиета, чадъри и керамика - и без друго вече нямам място.

Спрях да пътувам с градския транспорт. Не давам за билети и си поддържам формата - събират ми се по десетина километра на ден. И без това искам да махна 5 кг, заради които не мога да се сгъна на стола, нито да си закопчея дънките. Е, не е като разходка на Витоша, но аз и без друго обичам повече морето и уличния туризъм. Не съм далече от времето, когато ще стана и гратисчия.

В супера избирам най-евтините стоки, особено тоалетната хартия и прахта за пране. Задължително си слагам очилата, за да видя баркодовете. Така мога да хвана сгрешените етикети и на касата да си спестя някоя изненада в сметката. А и така мога да направя скандалче на персонала, че пак подвежда клиентите с остарели промоции или надписи. Освен по този начин яда си изкарвам и на хлебарките - сега съм по-бърза от тях и ги размазвам от раз. Нямам пропусната!  

Вече загасям ВИНАГИ лампите в коридора и банята, след като другите са ги оставили да светят, защото от крушки уж не се трупали сметки. Изключвам телевизора от копчето, а не от дистанционното, монитора на компютъра - също. В тези упражнения изминавам по още няколко километра. Пак е добре за килограмите.

Спирам водата, докато си четкам зъбите. (Тук вече ме наляга тъга, защото пак ще трябва да отложа кариесите. Дано ми остане все някой от 32-та зъба!)
 

Подстригвам се сама, нищо че така съм си режела късмета. И без друго винаги се дооправям след фризьорките, а те само ми пълнят главата с пърхот.

Купих си български крем за лица за 2 лева. Вносните са скъпи и ми лютят на очите. Дезодорантът ми е от магазин "За 1 лв."

Отказах се да хвърля старите обувки. Ще ги ремонтирам, ако останат пари, или ще им боядисам с фулмастер ожулените токове. В снега и калта няма да личи. Пък дори и хубавата жена Джулия Робъртс си закопчаваше ботушите с безопасна игла. А пък бримка на черен чорапогащник светкавично се маскира също с фулмастер с "рисунка" направо върху крака - само да не се размести по време на движението.

Котката ми вече яде по-малко пастетчета. Дано и тя оживее! Ваксината й отново ще почака.

Започнах пак да събирам хартия за вторични суровини, нищо че килограмът й е 4 стотинки, а човекът на пункта се чуди защо ли такава НЕ-клошарка благоволява да се отбива при него.

Прехвърлих си домашния телефон към мобилен оператор. Така спестявам от сметката наполовина, а и без друго не го ползвам, само прашасва вкъщи.

Докато ровя из обявите за работа, телевизорът бичи някакви сапунени сериали и ме успокоява - е, казвам си, тази боза от измислени герои и сюжети е по-зле от моя хал, пък колко хора й вярват.

Покрай заседяването вкъщи открих, че имам нови съседи, че входът си е сменил касиера и че трябва да уплътня прозорците за зимата. Последното не е особено радостно - със студа се затягат и свободните работни места. Но в кварталните магазини открих все пак няколко табели, че се търсят работници. Така теглих чертата и установих, че съм излязла от паралелния си досегашен живот. Както се казва, забих се в реалността.

Служителят от социалното осигуряване, който ме отписа като безработна първия път, пророкува, че може отново да се върна при тях, защото на новото място ме чакал изпитателен срок. Това просто ме довърши, защото се оказа истина. Такава е модата сред повечето работодатели. Пишат ти договор с изпитателен срок в своя полза, примамват те с добра заплата и те освобождават след или дори по време на въпросния срок.

Толкова исках повече да не се виждам с този хербарий на чиновничеството, но нали ми е район - пак ще се срещнем. Ще му кажа, че е победил. 2:0 за него. Но до колко ли ще расте резултатът?

Децата - те са всъщност вече студенти, също влязоха в графата "По-жестоко, по-икономично, по-съкратено". Най-после разбраха, че преди тях на опашката за пари са Енергото, Топлофикацията, ВиК и, разбира се, интернет. А банковите кредити защо ли да ги споменавам - те са без конкуренция за първото място по важност! Ако остане за джобни, дънки и якета, остане, ако не - всеки ще се спасява поединично. (Колко жалко, че изхвърлих миналогодишното яке на дъщеря ми. Дано в магазините втора употреба намеря нещо по-ново.)
 

Размразих впрочем и шевната машина. Рязах, преправях. Удължих/скъсих всевъзможни ръкави, поли и рокли. Модата нали постоянно се връщала.

Виж, болестите са нещо по-различно. За тях господ да помага и да става, каквото е писано. То и здравната стратегия на държавата е такава - комуто е отредено да оцелее, ще оцелее.
Като се замисля, взе да ми писва от моята безработица - е, какво толкова. Станалото - станало. Безработният също е човек. Той просто няма какво повече да губи освен...оковите си. Извън тях е всичко друго, наречено живот.

Само трябва да се вземеш в ръце, да не се паникьосваш и да не си мислиш, че лошото се случва все на другите. За себе си вече знам, че може и трети път да изтегля късата клечка. Както казват французите, всичко е хубаво е до три!

За едни хора е по-добра първата половина на живота им, за други - втората. Аз очевидно трябва да се хвана за по-късния вариант. Професията ми е за млади, значи е дошло време да я сменям. Смени я и един човек, който преписа половината си докторска дисертация, но го спипаха, та стана магазинер. Е, аз поне не съм преписвала.
 

Започвам пак да ровя из обявите. Време няма! Включвам компютъра! Край на романтиката и финтифлюшките.
"Което не ни убива, ни прави по-силни!"