Пътят без храма

Преди няколко години, когато свещичката в църквата струваше по 10 стотинки, влязох в "Свети Седмочисленици" на път за изпит.

Не влизам често в църква. Само когато усетя, че наистина искам да послушам тишината и спокойствието в нея.

Вярваща съм, но не толкова в институцията църква, колкото в Господ. Убедена съм, че невярващи не съществуват.

Всеки нарича вярата си някак – Аллах, Буда, Кришна, природа, себе си...

Моето място в източното православие идва най-вече и заради това, че съм родена в България. Предполагам, че ако живеех във Франция например, сигурно щях да съм католичка или протестантка.

И точно тогава, преди тези няколко години, когато исках да запаля свещичка в църквата, жената на касата отказа да ми продаде.

Причината звучи толкова нелепо, че все едно не се е случила. Жената отказа да ми продаде свещ заради левчето ми – за да не си мисля, че в църквата хората могат да си развалят парите.

И сякаш не бях в храм, а в такси, чакащо бакшиша си, или в супермаркета, където ми отказват дражета дъвки, заради „едрите” ми банкноти.

Тръгнах си, мислих си, че и най-яростните атеисти са наясно, че в църква човек не ходи да си разваля парите, а за да се помоли.

В църквата човек влиза по причини, многобройни, колкото са и хората. Това е мястото, където всеки може да вникне в личното си, съкровено емоционално състояние.

Да се помоли за себе си, за близките си, да си спомни проблемите, които се опитва да изтрие през деня, и да получи така нужното упование именно във вярата, че нещата ще се подобрят.

Да намери покой за душата си. Думите са прости и същевременно са твърде силни.
Жената на касата не си даваше сметка за нейната истинска позиция на това място. Мислих си дали още тогава трябва да кажа на някого, да се оплача, но реших, че един човек не е лицето на цялата църква.

Случаят беше забравен. До 6 януари 2010 г. Богоявление!

Бързам след работа за църквата "Свети Георги", която се намира наблизо до дома ми. Влизам точно в 6,25 и човекът от храма затваря вратата пред очите ми.

Помолих го да изчака две минути, защото чакам дете и искам да запаля една свещичка за мен и него.

Ключът само превъртя.

Обясних му през вратата, че ще бъда изключително бърза, но той така и не отвори. Запътих се към страничния вход и влязох. В храма имаше още хора, които се молеха и палеха свещите си.

Видях същия човек и го помолих още веднъж да ми позволи да запаля една свещ. Отказа. Показах му часовника, който отброяваше точно 6,28 часа. Въпреки че си мисля, че дори да бях закъсняла с 2 минути, не би трябвало да ми откаже тази малка услуга в Божия храм.

Защото неведнъж сме чували, че трябва да се положат усилия православната църква да привлече младите в храма...

Попитах възрастния мъж как се казва, но той просто ми обърна гръб, все едно че не бях там. Тръгнах след него и го попитах още веднъж за името му. Отговор не получих. Не издържах: "Защо не кажете името си, да не се срамувате?" Най-сетне той проговори: "Да, срамувам се"...

Толкова бе искрен, че свещ така и не ми разреши да си взема. Касата бе затворена въпреки големия празник.

Свещеник в храма нямаше. Хората ме гледаха и може би си мислеха, че съм луда.

Може би бях. Бях именно тази луда, която не можеше да си представи, че й отказват да влезе в Божия храм на Богоявление, за да запали свещ и да се помоли за себе си и бъдещото си дете.

Това е църква, мили Божи служители! Дом на Господ! Луда съм, че вярвам, че хората, влизащи всеки ден в този дом да продават свещи, икони или да обслужват храма, също са вярващи и най-вече – че са хора. Че разбират, че тяхната роля всъщност е важна, защото това, което човек може да си позволи на пазара, не може да направи в църква.

Тези хора продават свещи, продават молитви за здраве, за помен, а не лук, домати или сирене. В църквата човек не влиза да си купи хляб, а се моли за бъдещето си и иска прошка за миналото си.

Храмът не е магазин, където, ако си закъснял с 2 минути, не може да си купиш спагети или шоколад. Защото гладът от вярващи – млади в църквата идва от такива случки, неспособни да утолят духовните потребности.

Замислих се, че този човек – пенсионер, който не ми позволи да си запаля свещ, може би не е толкова виновен. Че на него не са му обяснили важната роля, която изпълнява.

И ако някога, докато е бил млад и е практикувал професията си, е можел да си позволи да се държи по този начин, то на такова място не може.

Тръгнах по улицата и се помолих на Бог. Без свещ, но повтаряйки си, че той е навсякъде около нас и най-вече в нас. И ако е така, трябва ли утре да ида в неговия храм, щом там се оказва толкова трудно да го намеря и да почувствам, че съществува.