Войната в Украйна може да покаже, че ядрените оръжия не са рецепта за сигурност

Всички войни имат непредвидени последици. Руско-украинският конфликт доведе до желанието сред повече държави да разработят или дори да разположат ядрени оръжия. Съгласно протоколите от Будапещенския меморандум от 1994 г. териториалната цялост и суверенитетът на Украйна са гарантирани от САЩ, Великобритания и Русия. Русия обаче го наруши два пъти: първо с анексирането на Крим през 2014 г. и последвалото нахлуване в Донбас, а след това с пълномащабните военни действия през 2022 г.

Не е трудно да се разбере защо държавите, опирайки се на украинския опит, стигат до заключението, че в епохата на ново съперничество между свръхсилите и тлеещи регионални конфликти, дори ограничената ядрена възпираща сила е полезна. Саддам Хюсеин в Ирак и Муамар Кадафи в Либия бяха свалени със сила, но малкият, но постянно растящ ядрен арсенал на Северна Корея увеличава многократно разходите и рисковете от военна намеса за сваляне на династията Ким. Външната политика и ядрените амбиции на Иран отразяват желанието на страната да доминира в Големия Близък изток, но за иранското ръководство ядреният арсенал е и застраховка срещу военна интервенция за сваляне на управляващия елит или за отговор на подкрепата за тероризма.

Ядрените оръжия вече са широко разпространени в Индо-Тихоокеанския регион. Русия, Китай, Северна Корея, Индия и Пакистан притежават такива оръжия, което предполага по-голям риск, че някоя от тях ще прекрачи ядрения праг, ако почувства, че националното ѝ оцеляване е застрашено в конвенционална война. Към непредсказуемостта се прибавя и фактът, че конвенционалните въоръжени сили на тези страни стават все по-усъвършенствани. Военният и стратегическият потенциал на Китай нарасна с бързи темпове: сухопътните, ракетните, военноморските и военновъздушните му сили бързо увеличиха нападателните и отбранителните си способности и подобриха системите за командване и контрол, комуникациите, разузнаването, наблюдението и вземането на решения в реално време. Китайският "балон" на ограничаване и отказване на достъп и маневриране вече се простира далеч отвъд спорните острови в Южнокитайско море, а нарастващите възможности на Пекин в областта на космическите и кибернетичните операции вече представляват непосредствен риск за военните стратези в командването на САЩ. В допълнение към конвенционалните оръжия Китай увеличава и ядрения си арсенал от стратегически ракети със сухопътно базиране, балистични ракети, подводници и бомбардировачи с голям обсег на действие. Някои експерти прогнозират, че Китай ще може да разположи 1000 или повече бойни глави на стратегически носители още през 2030 г.

Нарастващата военна мощ на Китай представлява потенциална заплаха за съюзниците на САЩ в Индо-Тихоокеанския регион - Япония, Южна Корея и Австралия. Япония и Южна Корея са заплашени и от нарастващия ядрен арсенал на Северна Корея. Северна Корея вече е тествала ракети с голям обсег, които могат да достигнат континенталната част на САЩ. Засега Южна Корея и Япония разчитат, че американският ядрен чадър ще ги спаси от принудителна ядрена дипломация и превантивни удари. Но с началото на руската инвазия в Украйна Сеул се съмнява, че Южна Корея може успешно да се противопостави на Севера без собствен ядрен арсенал.

В Близкия изток един ядрен Иран ще подтикне Саудитска Арабия, Турция и Египет да се стремят към собствена ядрена възпираща сила. Но колкото повече Иран се доближава до ядрения праг, толкова по-вероятно е Израел да отговори с мощна конвенционална атака, за да унищожи цялата или по-голямата част от ядрената му инфраструктура. САЩ и другите преговарящи с Иран относно удължаването на Съвместния всеобхватен план за действие (ядреното споразумение от 2015 г., в което участват петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН и Германия) не бива да забравят колко прозрачност е необходима за възможностите на Иран, тъй като той е на път да се присъедини към клуба на ядрените сили.

Сред ядрените експерти съществуват две мнения относно полезността на малките ядрени възпиращи сили. Една от тях е, че дори и ограничен ядрен арсенал създава достатъчен страх от неприемливи щети, за да възпре всеки разумен или рационален противник от нападение. От тази гледна точка минималното възпиране е достатъчно за защита на държавата, а допълнителните оръжия само изострят ненужната надпревара във въоръжаването и са просто излишни. Други смятат, че количеството е от значение. Например има огромна разлика между възпиращата сила на Съединените щати и Русия и тази на регионални сили като Израел, Индия или Пакистан. Така че, колкото повече оръжия, толкова по-добре, а колкото по-малко, толкова по-зле. По тази логика повече ядрени бойни глави са ключът към политическо влияние и възпираща сила. Но това зависи до голяма степен от контекста. Кой точно е възпрепятстван, къде и при какви условия? Какви ценности са заложени на карта?

Историята изобилства с примери за това как една или друга държава е трябвало да бъде спряна от неблагоприятно съотношение на силите или други "обективни" фактори. Държавите воюват от страх, за чест или за интерес. Ръководителите изтъкват предварителни аргументи за слабостта на опонентите и за собствената си сила. Рационалността е относителна и страда от предразсъдъци и идеологическа слепота.

Някои държави не могат да спечелят от ядрена програма, дори ако имат опасни съседи в региона и се страхуват от агресия или принуда. Прагът за използване на ядрени оръжия е доста висок, а военната принуда обикновено се осъществява на по-ниски нива. Усъвършенстваните конвенционални оръжия - интелигентни безпилотни летателни апарати, прецизно управляеми ударни ракети с голям обсег и мрежово-центрично управление на бойното поле - биха възпрели потенциален противник също толкова добре, колкото и малък ядрен арсенал. За страни като Япония, Южна Корея и Австралия изграждането и разполагането на конвенционални оръжия от следващо поколение, заедно с регионалното сътрудничество и подкрепата на САЩ, би донесло по-големи дивиденти по отношение на възпирането, отколкото членството в разширяващия се ядрен клуб. Конвенционалните оръжия възпират, защото могат да спечелят война на приемлива цена, докато ядрените оръжия възпират, само ако заплахата от тяхното използване е реална - както и перспективата за взаимно унищожение.

Като се имат предвид отрицателните последици от регионална надпревара в ядреното въоръжаване - между които огромни финансови разходи, повишен риск от разпространение или аварии и потенциални санкции - е много малко вероятно някоя държава в Близкия изток или Индо-Тихоокеанския регион да успее да подобри сигурността си за сметка на ядрените оръжия. Обратно, ако се добавят малки или средни по големина ядрени държави, съществуват опасения относно тяхната уязвимост пред първи удар. Малко амбициозни ядрени държави могат да си позволят цял подводен флот, зареден с балистични ракети - далеч най-жизнеспособните сред оперативно разположените платформи за изстрелване. По този начин тези страни ще бъдат зависими единствено от уязвими самолети и ракети, които изискват и способност за нанасяне на превантивен удар. Ако все повече държави увеличат ядрените си сили, страховете от внезапни атаки ще се увеличат, а потребността от боеспособни средства за контраатака ще доведе до навлизането на все повече ядрени оръжия.

Въпреки че конфликтът в Украйна може да накара някои да заключат, че ядрените оръжия са рецепта за сигурност, вероятно е да се окаже обратното. Ядреното възпиране в света след Студената война е по-малко надеждно и ето защо: първо, стабилността, на която се основаваше съветско-американската стратегическа двуполюсност, изчезна; второ, в някои горещи зони като Азия вече има много ядрени държави, чиито лидери не носят демократична отговорност; и трето, някои лидери, независимо дали имат ядрени оръжия или не, са готови да действат "ирационално" според собствената си представа за победа. При тези обстоятелства ядрените гаранции могат да се превърнат от възпиращ фактор в черна дупка.

Стив Цимбала и Лорънс Корб за "The National Interest"

Стив Цимбала е почетен професор по политически науки в Държавния университет на Пенсилвания, Брендивайн. Лорънс Корб е старши сътрудник в Центъра за американски прогрес и бивш помощник-министър на отбраната.