Казахстан, Армения, Киргизстан - къде да очакваме следващия удар?

В продължение на 30 години след разпадането на Съветския съюз така нареченото постсъветско пространство предоставя на света лоши новини. Имало е всичко - регионални конфликти, граждански войни, етнически сблъсъци, революции, преврати. Но доскоро те не се сливаха в един непрекъснат поток.

Показателна беше 2020 г., когато от различни страни дойдоха сигнали, че старите рани са готови да се отворят, а малко забелязваните противоречия са готови да излязат наяве, приемайки различни, често кървави форми. Краткото обобщение за 2020 г. е следното. През юли започват сраженията между Армения и Азербайджан. След кратко прекъсване те продължават под формата на пълномащабна война за Карабах през есента. През август закипя Беларус, чийто лидер Александър Лукашенко не без затруднения успя да потуши протестите, като включи репресиите с пълна сила. На границата между Таджикистан и Киргизстан граничарите на двете страни периодично са обстрелвани и са убивани хора. През октомври в Киргизстан беше извършен нов държавен преврат и Садир Джапаров дойде на власт направо от затворническата килия. Под негово ръководство на границата с Таджикистан започват боеве с тежки оръжия и жертви - първо през пролетта на 2021 г., а след това и през есента на 2022 г., пише в анализ руската независима медия "Важни истории".

Вече е ясно, че войната на Русия с Украйна влоши ситуацията със сигурността в региона, който Москва винаги амбициозно е наричала зона на своите "привилегировани интереси", претендирайки, че е гарант на стабилността и сигурността там.

Азербайджан и Армения: безсилни миротворци

Преди две години победата на Баку във втората карабахска война осигури ново статукво в региона. Първо, по-голямата част от територията на непризнатата Нагорно-Карабахска република, контролирана от арменците след първата война, беше предадена на Азербайджан. Второ, за първи път руски военни - под формата на миротворци - се появиха на територията, която Баку смята за своя.

В същото време в рамките на мира, сключен с помощта на Русия, са поставени мини, които започват да избухват почти веднага след края на военните действия. В Карабах започват да се случват чести инциденти, включително с жертви, между останалото арменско население и азербайджанските военни. Статутът на малката част от Нагорни Карабах, която не е окупирана от Азербайджан, остава нерешен. Баку не крие, че иска да контролира целия Карабах. Освен това Азербайджан настоява за демаркиране на границата с Армения при свои собствени условия. И накрая, азербайджанската страна трябва да "зашие" страната - да гарантира, че Нахичеван е здраво свързан с останалата част на Азербайджан чрез "Зангезурския коридор", който минава през арменска територия.

В "тристранното изявление" на президентите на Азербайджан, Армения и Русия, прието на 10 ноември 2020 г., страните се ангажираха да прекратят огъня и да решат по мирен път всички спорни въпроси. Това работи с прекъсвания до Руско-украинската война. Но през септември тази година отново избухнаха сражения между Азербайджан и Армения, при които загинаха няколкостотин души. Сблъсъците обаче не бяха в Карабах. Баку обвини Ереван за провокациите, но не представи никакви факти в подкрепа на това.

Регионалните експерти направиха два извода от тези събития. Първо, по-силният Азербайджан продължава да принуждава Армения да сключи мир при свои собствени условия. Втората е, че действията на Баку не биха били възможни, ако Москва не беше затънала в Украйна. "Неотдавнашната ескалация изглежда е насочена не само срещу Армения, но и срещу Русия, която е поела ангажимент да защитава Армения както въз основа на двустранно споразумение, така и в рамките на ОДКС (Организацията на Договора за колективна сигурност). Но Москва е с вързани ръце заради войната в Украйна. Азербайджан очевидно искаше да покаже, че Русия не е в състояние да помогне на своя съюзник и че ОДКБ е само хартиен тигър. И Баку успя: Русия безучастно наблюдаваше сраженията на територията на самата Армения, а ОДКБ просто изпрати мисия в района на сблъсъците, за да оцени ситуацията", казва Томас де Ваал, експерт по конфликта в Нагорни Карабах.

Ситуацията в Южен Кавказ е все по-малко зависима от Москва и ако това е така, нараства вероятността страните в нерешения конфликт - особено активният Азербайджан - да действат по свое усмотрение. Ако на Ереван бъде позволено да направи отстъпки, рискът от дестабилизация в самата Армения ще се увеличи. От една страна, опонентите на министър-председателя Никол Пашинян, които го обвиняват, че от 2020 г. насам отстъпва пред националните интереси, досега не са успели да представляват сериозна заплаха за властта му. От друга страна, тези опити не спират.  

Друг спорен въпрос е присъствието на руски мироопазващи сили в Нагорни Карабах. Съгласно гореспоменатото "тристранно изявление" миротворците бяха въведени в Карабах за срок от пет години, с възможност за автоматично удължаване, ако всички страни се съгласят. Първоначално Азербайджан не беше доволен от това присъствие и беше принуден да се примири с него през 2020 г., за да избегне усложнения в отношенията с Москва. Но тогава, преди поредицата от унизителни поражения в Украйна, Русия и нейната армия изглеждаха съвсем различно в очите на съседите и света, отколкото сега.

Беларус: приятел, по-опасен от враг

През 2020 г., след като потуши безпрецедентни за страната многохилядни протести, Александър Лукашенко спечели и загуби едновременно. Победата беше, че той не загуби властта и остана на президентския пост. Загубата се изразява в загуба на пространство за маневриране. В продължение на много години беларуският лидер успяваше да лавира между Москва и Запада, но след съмнителното си преизбиране се оказа в обятията на Владимир Путин. Тази прегръдка се оказа толкова силна, че, както всички знаят днес, руските военни използваха територията на Беларус като плацдарм за нахлуване в Украйна. И това въпреки факта, че преди няколко години Лукашенко се срещна с украинския президент Владимир Зеленски, увери него и всички украинци в своята миролюбивост, а от 2014 г. предоставя платформа за мирни преговори за уреждане на конфликта в Донбас.

Беларуският лидер се превърна в парий за целия Запад, който наложи санкции на страната и настрои срещу него голяма част от населението (никой не знае точно коя част, тъй като не е безопасно да се говори за това). Днес той контролира ситуацията в страната, докато беларуската опозиция в изгнание изглежда слаба и затънала в борби. Като съюзник на Москва обаче Лукашенко споделя с Путин не само образа на агресор, но и тежестта на руския военен провал. Поражението на Русия ще бъде и поражение за Лукашенко, което ще отвори нови възможности за неговите опоненти.

Грузия: от "мечта" до омраза

От гледна точка на Москва проблемите на Абхазия и Южна Осетия бяха решени с войната от август 2008 г. Русия призна независимостта на отцепническите региони и призова грузинската страна и останалия свят просто да приемат тази нова реалност. Тбилиси, от своя страна, не приема загубата на тези територии и настоява за възстановяване на териториалната цялост на страната.

Грузия не е готова да върне Абхазия и Южна Осетия със сила. Това е така не само защото от 2008 г. насам там са разположени руски военни бази, а границите се охраняват от руски граничари от ФСБ. Грузинофобията е доста силна сред абхазкото и осетинското население, което гарантира широка мобилизация в случай на въоръжен конфликт.

По-вероятно е да се стигне до ескалация в рамките на страната. Бившият руски олигарх Бидзина Иванишвили управлява страната от 2013 г. - първо от позицията на министър-председател, а през последните години - от сенките, чрез партията "Грузинска мечта". Освен че междувременно обществото се е уморило от "мечтателите", местната опозиция обвинява олигарха и властите като цяло в сътрудничество с Москва и недостатъчни усилия за евроинтеграция.

След нахлуването на Русия в Украйна Тбилиси избягва да подкрепи западните антируски санкции, за да не разгневи Русия. Заради това грузинските власти си навлякоха гнева не само на опозицията, но и на Киев. Нов подем на емоциите настъпи, след като тази пролет Украйна, Молдова и Грузия подадоха молби до Европейския съюз за получаване на статут на страни кандидатки за членство в ЕС.

В началото на лятото Брюксел оповести решението си: той удовлетвори исканията на Киев и Кишинев, но отхвърли тези на Тбилиси. На недоволната грузинска опозиция ЕС обясни какво трябва да направят властите, за да настигнат Украйна и Молдова. Една от препоръките беше да се обърне внимание на прекомерното влияние на "личните интереси" върху политическия, социалния и икономическия живот на страната. По същество това е директен намек за необходимостта от ограничаване на силното влияние на Иванишвили. Други препоръки включват реформа на съдебната система, укрепване на независимостта на други държавни институции и гарантиране на свободата на словото.

Взети заедно, това означава, че сегашното правителство на Грузия има много проблеми. Ясно е и кой е виновен: управляващите са на хлъзгав път. Това означава, че шофьорът трябва да бъде заменен, например, със Саакашвили, който вече една година е в затвора. Нужен е само повод, а грузинската политика е свикнала, че той може да се появи във всеки един момент.

Това означава, че безоблачните (по днешните стандарти) отношения между Тбилиси и Москва също могат да се променят. Не е изключено Грузия да повтори блестящия ход на Украйна, която подаде молба за членство в НАТО по ускорена процедура. Подобен сценарий не изглежда фантастичен, ако си спомним, че малко преди войната през август 2008 г. Тбилиси и Киев заедно поискаха от НАТО план за действие за членство в Алианса.

Казахстан: Русия няма да помага повече

До януари 2022 г. Казахстан беше даван за пример - така изглежда успешното транзитиране на авторитарна власт. Незаменимият лидер на страната Нурсултан Назарбаев се отказа от президентския пост през 2019 г., избра Касим-Жомарт Токаев за свой наследник и въведе законодателни гаранции срещу всякакви посегателства върху него и членовете на семейството му. Изглеждаше, че има идеална рецепта за безболезнено и сигурно предаване на властта.

Картината на стабилността на просветения авторитаризъм беше мигновено разрушена през януари тази година. Повишаването на цените на горивата провокира протести, които прераснаха в кървава баня в Алмати и отнеха живота на над 200 души и раниха хиляди. За да се справи със ситуацията, президентът Токаев се обърна към ОДКБ, която за първи път в своето съществуване реагира незабавно на призива на един от своите членове и изпрати мироопазващ контингент в Алмати.

Казахските власти признават, че събитията от януари са били опит за държавен преврат. Преди ситуацията да се стабилизира напълно, Карим Масимов, влиятелен сътрудник на Назарбаев, губи поста си на ръководител на Комитета за национална сигурност, а след това и свободата си.

Въпреки че първият президент на страната и неговите роднини не са пряко обвинени в участие в януарските събития, всички те бързо губят влияние. Постът на лидер на управляващата партия "Нур Отан" преминава от Назарбаев към Токаев. Най-голямата дъщеря на Назарбаев, Дарига, се отказва от мандата си на депутат в долната камара на парламента (Majilis). Племенникът на бившия президент, Самат Абиш, загуби поста си на заместник-председател на Комитета за национална сигурност. Зетят на Назарбаев, Тимур Кулибаев, Кайрат Шарипбаев и Димаш Досаев, напуснаха постовете си съответно на ръководители на Националната камара на предприемачите и на големите енергийни компании QazaqGaz и KazTransOil. Един от племенниците на Назарбаев, Кайрат Сатибалди, е осъден на шест години затвор по икономически обвинения. И накрая, столицата Нур-Султан, преименувана на името на първия президент само преди три години, се превърна отново в Астана.

Токаев не спира да се разправя с Назарбаеви. Той инициира предсрочни избори за държавен глава (ще се проведат на 20 ноември) и промени в Конституцията: президентът ще се избира за седем години вместо за пет, но мандатът ще бъде ограничен до един мандат, а едно и също лице ще може да заема поста само веднъж. Експертите видяха в това желанието на Токаев да се застрахова срещу евентуално връщане на старата гвардия по време на планираните избори през 2024 г. и същевременно да укрепи собствените си позиции, преди да проведе реформи.

Януарският бунт не е първият - могат да се припомнят протестите срещу продажбата на земя на китайци през 2016 г., погромите в Алмати през август 2013 г. и стрелбата в Жанаозен през 2011 г.  И не на последно място: проблемите на Казахстан - бедността и неравенството, които са дори по-тежки от тези в Русия - не са изчезнали. Но следващия път казахстанските власти едва ли ще могат да разчитат на Русия: те вече заявиха подкрепата си за териториалната цялост на Украйна.

Киргизстан и Таджикистан: няма да има трети

Таджикистан и Киргизстан са съюзници в ОДКБ и противници на бойното поле, което е границата между двете държави в района на Баткен. Ярък епизод през септември беше срещата на върха на Шанхайската организация за сътрудничество в Самарканд. Докато президентите на Таджикистан и Киргизстан Емомали Рахмон и Садир Жапаров се усмихват в компанията на Владимир Путин и Александър Лукашенко, техните войски се обстрелват взаимно с тежки оръжия. Броят на загиналите не е точно известен: съобщава се за десетки или стотици. По време на сраженията киргизките власти е трябвало да евакуират 130 000 души от опасната зона.

Конфронтацията на границата между двете държави продължава повече от десетилетие. Последният сериозен инцидент е станал през април 2021 г. "От 50-те години на миналия век насам Киргизстан е заграбил повече от 2110 квадратни километра, принадлежащи на Таджикистан", заяви в Ню Йорк таджикистанският външен министър Сироджиддин Мухриддин. Границата между двете държави има десетки спорни участъци. Един от конфликтите е свързан с таджикския анклав Ворух. Душанбе иска да го свърже с останалата част на страната чрез път, който да е на територията на Таджикистан; Бишкек е против.

Каква роля изиграха ОДКБ и Русия в разрешаването на последната ескалация? Никаква.

Молдова: от Москва до Днестър

В Приднестровието Русия със сигурност не е гарант за стабилност. Руският генерал-майор Рустам Минекаев спомена през пролетта, че една от целите на "специалната военна операция" е изтеглянето на руските войски в Приднестровието. В отговор ръководителят на канцеларията на украинския президент Олексий Арестович отбеляза, че Киев лесно може да помогне на Молдова да установи контрол над бунтовническия регион - Кишинев само трябва да поиска. През април в Приднестровието се очаква руски десант.

Десант не е осъществен, а вместо това флагманът на руския Черноморски флот, крайцерът "Москва", потъва. А напоследък руската армия предимно "изтегля войските си на по-благоприятни позиции" - ту в Харковска област, ту в Херсонска област. А непризнатата република се превръща в територия на Украйна, където теоретично не е много трудно да се нанесе болезнено поражение на Русия. В края на краищата, Приднестровието не само разполага с руски войски (около 1,5 хиляди), но и се нарича Русия и иска юридически да се превърне в нея.

През есента в Молдова започват антиправителствени протести, организирани от Израел от избягалия бизнесмен и политик Илан Шор. Шор е свързан с Москва не само с факта, че съпругата му е известната певица Жасмин в Русия. Познава се лично с много руски официални лица, както настоящи, така и бивши. Митингите, които Шор превърна в безсрочни преди почти месец, се провеждат под яростни антизападни лозунги. Москва не само не крие симпатиите си към тези митинги, но и ги подкрепя неофициално и политически. Шорските депутати бяха приети в Държавната дума от ръководителя на Комисията по външни работи Леонид Слуцки, който обеща на молдовските парламентаристи да съдейства по въпроса за доставките на по-евтин руски газ. Не е важно, че това е невъзможно, важното е, че в Молдова прозвуча просто и ясно послание: партията на Шор е нашият народ, Шор е нашият човек. Шор предлага да се проведат предсрочни президентски и парламентарни избори. Но в новата, военна реалност Западът и Украйна едва ли ще позволят това. А днешна Русия няма сили да настоява.