Педагог: Любовта към човека не е сред ценностите на образователната система

До колко познаваме децата си и се опитваме да ги подкрепим изследва Международният форум "Опознай своето уникално дете". Програмата включи седем предварително записани интервюта, до които регистрираните в събитието получаваха по 48-часов достъп през месец април, съгласно програмата, както и 3 работилници за преживяване и практикуване на темите. На 30 април, предстои последната работилница с водещ Емилия Илиева-Крайнова, озаглавена "Да се срещнем с уникалността си". В допълнение, вследствие на множество запитвания и отчетени технически пречки за достъп през редовното време, организаторите на Форума са решили да предоставят 48-часов достъп до всичките 7 интервюта на 1-2 май. За този достъп и за работилницата все още се приемат регистрации. Организатори на Форума на доброволчески начала са Образователна Общност – Варна, инициативата (не)Възможното образование и Академия за родители.  Един от организаторите Деница Стефанова разказа повече за събитието.

Какви хора се включиха в онлайн форума?

За мен беше много вълнуващо - първо заради личния ми път на учене и израстване, което организацията на форума ми предостави като възможност, второ и заради хората, с които работихме по него, и трето заради всички благодарствени съобщения и обратна връзка, които получаваме. Във форума се включиха събеседници от България, Швеция и САЩ, които споделиха своята мъдрост с почти 900 български родители и специалисти, работещи с деца.

До колко познаваме децата си и техните лични нужди и до колко се вслушваме в тях?

Според мен най-често разпознаваме и чуваме физически нужди от храна, сигурност, вода, близост, движение или други като забавление, радост, както и реакциите на децата в определени ситуации. Съответно търсим как да подкрепим децата да посрещнат тези нужди и как да променим поведението им, ако то е неприемливо или трудно за разбиране за нас. За да почнем да разбираме какво стои зад поведения, да наблюдаваме за психичните нужди на децата – свобода от себеизразяване, емоционална сигурност, доверие, уважение на личните граници и т.н., имаме нужда да разберем и опознаем себе си. Първо да наблюдаваме своето поведение, да търсим нуждите и болките зад него, да си дадем право да ги преживеем  и да се подкрепим. После можем да бъдем налични за детето и да се обърнем към него. Чак тогава идва и силата ни да се вслушваме в децата и да виждаме цялата богата уникалност, която имат те. Та, път ни чака.

Вие сте част от Образователна общност - Варна. Какви потребности ви накараха да станете част от нея?

Нуждата ми от общност, от съмишленици, с които да уча за подходите към децата, базирани на любовта към човека и неговите права, се обади. Тя ме тласна да потърся има ли в града ни пространство от педагози, детски терапевти, будни родители, които да се развиват, подкрепят и работят заедно за децата. И тъй като нямаше, си направихме такова.

До колко е важно човек да познава себе си, за да опознае и децата си?

Това е най-важната стъпка – да се опознаваме себе си, да се заобичаме с всичките си плюсове и минуси, да си даваме пространство и подкрепа да бъдем себе си. Ако можем да правим това за себе си, можем да го направим и за децата си! Можем да го направим и за партньора си, приятеля си, за колега, шефа си, и дори за непознати

Говорите за човеколюбивото образование. До каква степен то липсва от образователната ни система?

За моя радост има отделни учители, които носят любов към човека в себе си. Ако говорим обаче за цялата система, то липсва изначално. Любов към човека не е нито сред ценностите, нито сред принципите, нито се вижда във визията на образователната ни система. Изобщо детето като носител на права, като човек, заслужаващ безусловна вяра във възможностите му, като личност, която може да сътворява знанието, липсват като идеи, а за практика да не говорим.

Завършила сте педагогика. Докато следвахте на какво ви учиха там вашите преподаватели? Имаше ли нещо, което да ви подскаже, че в образованието потребностите на учениците са важни?

Преподавателите ни даваха да пишем план-конспекти и суха теория относно преподаването и различните предмети. Част от тях споделяха и практически опит, който за мое съжаление, рядко беше воден от зачитането на индивидуалността на децата. Единственото, което остана у мен в тази посока, беше диференцираното преподаване. С други думи това поднасяне на урока и подбиране на задачите на учениците, което зачита личния им прогрес и нужди. Благодарна съм на преподавателката ни по език за тази малка светлина в тунела.

 А може ли да се каже, че амбицията на родителите към децата са причината да имаме образование, в което оценките са по-ценни от търсенията на децата?

Не бих казала, че това е причината. Болните ни амбиции са факт - те са компенсаторни желания, заради липсата на чувството, че успешно сме реализирали потенциала си като възрастни, и като "провалили се в това" го пренасяме на децата. Оценките са по-ценни от търсенията на децата, защото живеем в култура, в която резултатите са по-важни от човека. Жестоко е, че на работа се чувстваме само като един ресурс, който бива бързо сменен или заплашен, когато не носи очакваните резултати. Това пренасяме и на децата си – те са ресурс за постигане на престиж на училище, чувство за успех на родителите, отчитане на работата на една система. Когато пораснем да гледаме на тях като човеци равни по достойнство на нас и заслужаващи уважение, любов и подкрепа, просто защото ги има, тогава ни чака процъфтяващо общество.

Кои са според вас най-честите грешки, които правим като родители?

Ох, това е най-трудният въпрос. Най-честите грешки са да не признаваме, че грешим, защото много са ни наказвали за грешките и не можем да видим, че са най-естествената стъпка за развитието ни. Да се наказваме много, когато си признаем, че грешим, и да не виждаме всички добри неща, които сме направили.   Да не търсим помощ, а да се опитваме да бъдем супер майки и бащи и да превърнем родителството в кариера за постижения.
 Да прехвърлим отговорността за децата на педагозите, терапевтите, бабите и който там знае повече от нас, заради личното ни колебание в нас самите, заради липсата на на вяра в нашите възможности. Съответно после следва и да обвиняваме всички други възрастни около нас, защото ни е трудно да си признаем, че сме стигнали предела си и да потърсим подкрепа.  Да се пренебрегваме заради децата (да ги поставим на първо място) и накрая да сме толкова изтощени, че никак не можем да оценим детската уникалност, камо ли да я подкрепим адекватно.

Как според вас трябва да изглежда съвременното училище?

Тук може да разказвам с часове, но нека опитам накратко: училище, в което училищната общност от различни ментори, практикуващи своята страст специалисти (учители) и родители вярват, че всяко дете носи в себе си дарове за света и тяхната роля е да го подкрепят да ги открива, проявява и развива. Те са  там, за да го провокират да опознава и изследва и личността отвъд даровете, както и света наоколо.  Възрастните заедно с децата създават пространство от възможности за учене. Това пространство не е само една физическа сграда (училище), а всичко, което ни заобикаля: във времена, в които може да учиш от най-добрите в дадена сфера, от последните научни достижения, от практиката на бизнеса по света и у нас, от преживяването на природата, изкуството и личния си опит и експерименти, нужно ли е да учим от учебници?  Съвременното общество (училище) е важно да подготвя млади хора, които са уверени в себе си, свързани със себе си, с другите и с природата, активно участващи във всички аспекти на живота (културен, социален, икономически, политически) и учещи през целия живот. Важно е да развиваме у младите ключови компетенции като управление на себе си, мислене, отношение към другите,  използване на езика, символи и текст, участие и принос и вярвам добри времена ще ни чакат.