Едно време българите бяхме по-добри и по-сплотени

Баба Люба е родена на 29 юли през далечната 1911 година. Изживяла е много, казва, че пази пълна ракла със спомени. Минала през трудностите на три епохи в България – времето на царя, комунизма и демокрацията – тя е запазила ведрия си дух, енергичността и оптимизма.

Радва се на всеки гост, който прекрачи прага на дома й в центъра на столицата. Разказва за миналото с умиление. Има куп снимки, които обича да разглежда отново и отново. И показва с гордост поздрава, който получила миналата година от тогавашния президент Георги Първанов по случай нейния 100-годишен юбилей. Има три пътеписа, пълни със спомените й от пътувания до Монголия, Москва и Германия.

Мъжът й починал през 1991 година, а деца нямат. Може би това е единствената мечта, която не успяла да осъществи. Тогава ин витрото било вече измислено, но „червените другарчета“ не й разрешили да замине извън България. И така останала без деца.

Разчита на приятели, които я навестяват от време на време. Иначе все още се справя сама.

Детството на баба Люба и спомените й за Иван Вазов

„Детството ми премина много хубаво! Тогава играхме по дворовете и бяхме щастливи деца“, започва разказа си баба Люба.

Навремето тя се грижила за тримата си по-малки братя и сестри. Тогава това било съвсем нормално, защото тя била най-голямото дете и помагала на майка си в домакинството и отглеждането на останалите деца.

Разказва и за времето, когато била в училище – ярки спомени има от годината, когато била в четвърто отделение. Тогава Иван Вазов често ги навестявал в училище, тъй като бил добър приятел на техния класен ръководител, чието име баба Люба добре помни – той се казвал Георги Семерджиев.

„Много обичах Иван Вазов, обичах го като дядо. Той имаше един бастун със сребърна глава на лъв. А на погребението му имаше толкова много хора, аз бях 10-годишна. Всички ученици бяхме там и го изпратихме. Имаше дъъълга, дълга опашка от хора!“, спомня си тя.

Баба Люба е и една от тогавашните ученици, които засадили голяма част от днешния Западен парк – отивали често на поход заедно с учителя им, винаги под строй и с песни, и засаждали фиданки заедно със специално пратени войници.

„Тогава София беше до Владайската река, разхождахме се спокойно, а и хората бяха добри!“, казва тя.
По време на войната

Баба Люба е работила известно време като писарка в тогавашния вестник "Финансов вестник", който акцентирал по-скоро върху политическите теми. Работата й била свързана почти изцяло с писане на печатна машина, което за времето си било престижно занимание.

Работила там, докато не започнали първите бомбардировки над София през 1943 година. Спомня си за това време с ужас.

„Беше зимата, третия ден на Коледа. Имаше много сняг – бял и пухкав. Тогава чухме бомбардировките. На ъгъла на ул. Бенковски и ул. Раковски беше това“, разказва баба Люба.

„Тръгнах по "Дондуков" – всичко разрушено. Улица "Леге" вече няма, не съществува. Само разрушени сгради, веят се пердета от разрушени прозорци. Невъзможно и да се мине оттам. У дома не мога да отида, няма как да стигна до там. Затова отидох при вуйна ми, която живееше на "Солунска". Нейното жилище също беше засегнато – всички прозорци изпочупени. Беше ужас и бях страшно уплашена", обяснява тя.

Спомня си също, че тогава стрелбата с пистолет бил сигнал за тревога. Често се крили в специално обособени мазета и скривалища, за да се пазят от бомбите.
 
Комунизмът и демокрацията

„Това  беше бандитизъм, беше ограбване!“, категорична е баба Люба за времето на комунизма и допълва: „Най-щастлива бях по царско време, тогава бях личност! Получавах заплата, имах си отпуск."

Когато цар Борис III умира през 1943 година, баба Люба щяла да се жени за Иван. Отложили сватбата, защото цялата страна скърбяла за смъртта на любимия цар.

След това мъжът й получил повиквателна и останал известно време в гр. Дедеагач.

С Иван се женят чак през 1950 година. Мъжът й бил производител и търговец на ликьор. Заради национализацията обаче му взимат всичко – стоката, целия инвентар. И така от голям търговец той се превърнал в хамалин в завод, където пренасял дърва. А тя отивала често да помага на една шивачка в шиенето. Благодарение на облигациите, които са имали, са успявали да се издържат.

Мъжът й умира през 1991 година и баба Люба остава сама. За него казва, че останал принципен човек до края на живота си и за правдата бил готов на всичко.

Баба Люба отбеляза и друг интересен факт от времето на комунистите: „Но по време на комунизма с циганите бяхме всички заедно. Тогава нямаше такива кражби. Всички живяхме врата до врата, нямаше гета, те не бяха разделени от нас. Но и не крадяха! И да ви кажа - те са тези, които издигнаха комунистите на власт, с техните гласове“, категорична е баба Люба.

Тя споделя, че въпреки трудните времена тогава хората са били по-добри, по-честни и по-сплотени. С идването на демокрацията хората се променили – за жалост, към по-лошо.

Баба Люба днес

Баба Люба си има тайна за нейното дълголетие.

„Трябва да си подрежеш езика“, казва тя. Човек не трябва да е лаком. „Ще бръкнеш с един пръст в яденето, но ще си оближеш другия“, е съветът й.

Баба Люба не яде месо от повече от 50 години. Внимава с мазнините и захарта. Освен това тя се занимавала и с йога навремето. Обича да пие чай, най-вече от лайка, с лимон. Казва, че стомахът е голям, колкото една шепа и трябва с една шепа да мерим храната, която ядем.

Тя обича да чете, абонирана е за два вестника, но с годините зрението й се влошава.

„Жалкото е, че вече почти не мога да чета. Купила съм три нови книги, но с лупата успявам да чета само големите заглавия“, споделя баба Люба.

Обича и да плете. С това все още се справя и обяснява, че не харесва изкуствената прежда, защото получава обриви по ръцете от нея.

Всеки ден гледа новините по телевизията. Всъщност телевизорът е най-честият й събеседник в ежедневието.

„И най-много обичам бат' Бойко. Виж какво! Той е природно интелигентен, с много добро сърце и с правилно разсъждение за нещата! И не съм забелязала нещо задкулисно! Това, което съм аз днес, това съм! Зад мене няма, пред мене няма", разсъждава и върху управниците ни баба Люба.

„Иначе ме тревожат лошите порядки на управление. Лъжите на хората ме отвращават до дъното на душата ми. Всеки може да лъже, не е фатално. Когато обаче един политик излъже, това е позор. Все едно да откраднеш нещо голямо, което някой е изградил с ръцете си не за ден-два, а за цял живот“, смята тя.
 
„Светът върви на по-зле. Българинът беше честен човек. Той ще излезе от вкъщи и ще сложи ключа под черджето и никой нямаше да го ограби. Защото по мое време имаше Бог – българите се страхуваха от неговото наказание. А днес няма принципи, няма и вяра“, разсъждава върху настоящето тя.

А според нея смисълът на живота е в това да правиш добро.

„Малко да ядеш, повече да помагаш. На кой с каквото можеш. На един паднал - подай му пръст да се хване. На един гладен - отчупи и му дай от своя залък. На някой гол – на ти моята блуза, аз имам и друга. И само истината! Никога да не лъжеш!“, съветва баба Люба и допълва: „Но първата работа е да работиш! Защо? За да ти работи тиквата! Нещо трябва да работиш!“.

Всяка вечер си ляга с Вазовата молитва към дядо Господ, не я пропуска никога.

Баба Люба си пожелава здраве и може би по-често приятел да се сети за нея и просто да я попита: "Как си, лельо Любке?".