Обожавах татко. Но беше твърде стар!

„Здравей, татко, аз съм. Знам, че никога няма да прочетеш това, но искам да ти кажа някои неща. Понякога съм тъжна, че моите приятели имат това, което аз никога нямах.“ - така започва изповедта на Джорджина Тревор. В нея тя разказва за отношенията с баща си, за спомените с него и за последствията и травмите, които едно дете получава, когато има по-възрастен баща.

Когато Джорджина Тревор се ражда, баща й е на 68 години. Тя е едва на 15, когато той умира на 83-годишна възраст. Сега, когато е на 24 години, тя говори за спомените с баща си и осъзнава, че цялото й детство е било засенчено от страха, че ще го загуби значително рано.

Днес Джорджина работи в благотворителната организация "Fixers", която се занимава с проблемите на младите хора. Това я насърчава да създаде документалния филм "Когато съм на 64", за да насочи вниманиете на хората върху сериозните последствия, ако решат да стават родители в по-напреднала възраст.

„Татко ме чакаше пред училището, както винаги. Но този път изглеждаше по-странно. В детските ми очи той ми се видя подгърбен, изкривен. Бях само на шест, но знаех, че нещо нередно се случи тогава“ - така започва личната си история Джорджина, публикувана в английския вестник „Дейли мейл“:

"Почувствах се тъжна и инстинктивно хванах ръката на татко, за да му бъда опора.  Аз, шестгодишната. Внезапно около нас се струпаха родителите на моите съученици, след това се появи и учителката ми.

Помня гласа й, когато звънна на мама по телефона: „Тюдор получи удар“ - не разбирах тогава какво значи това, но знаех, че не е хубаво.

Когато връщам лентата назад, осъзнавам какво усилие е струвало това на баща ми – да дойде до училището и да ме посрещне минути след като е получил удар. Той се възстанови след него, но беше първият удар от няколко последвали.

Последният му удар беше фатален. Тогава бях на 15.

Цялото ми детство беше засенчено от страха моят обичан татко да не умре. Бях измъчвана от страхове, че пътувайки, може да падне или пък ще се върна вкъщи, а той ще седи неподвижен на стола. Често, докато спи, се доближавах до него, за да се уверя, че диша.

Всяка нова цел я отбелязвах с изречения: „Нека татко да е жив до следващия ми доклад в училище“, „Моля те, Господи, не му позволявай да умре, преди да отида в средно училище.“

Имаше рационални причини за моите страхове: моят татко – Тюдор Тревор – е бил на 68 години, когато съм се родила.

Той беше баща на възрастта, на която бяха повечето дядовци на моите съученици и приятели. Това събуди сложна смесица от емоции в мен – от страх до срам, от чувство за закрила до гняв.

Майка ми Ребека била на 24 години – точно толкова, колкото съм съм аз в момента – срещнала баща ми и се омъжила за него. Той бил 38 години по-възрастен от нея. Вече разведен, с двама големи синове, той се пенсионирал от началното училище, където работил и където майка ми започвала като нов учител.

Не ми е трудно да си представя как мама се е влюбила в чаровния ми татко. Въпреки това никога  не бих допуснала такава разлика във възрастта за себе си. Те наистина са били влюбени. Съдейки по снимките, малко преди да навърши 70, татко все още е изглеждал чаровен, харизматичен мъж, а майка ми с блясък в очите и с широка усмивка.

Винаги съм смятала, че предимствата да имаш по-възрастен баща е, че той те обича много, обръща ти повече внимание и е посветен на детето си. Такъв беше моят татко.

Когато аз и сестра ми бяхме малки, смятахме, че има нещо магическо в това само нашият баща да е пенсионер и да посвещава много часове в игри с нас.
Той беше специалист по театрално изкуство - беше ни отделил цяла стая, където да играем пиеси. Той беше наш режисьор, правеше и костюмите ни. И щом се отнасяше до неговите дъщери, той винаги беше много изобретателен.

Обожавахме го. Но в първия ми учебен ден аз осъзнах, че съм различна от всички останали. Заради възрастния ми баща.

Всеки смяташе, че това е дядо ми. И когато ги поправях, съучениците ме питаха: „Защо баща ти е толкова стар?“. Често съм плакала заради това. Бях толкова чувствителна, че понякога дори не поправях хората, които го смятаха за мой дядо.

Докато моите съученици растяха и продължаваха игрите с бащите си, аз започнах да забелязвам физическата нестабилност на моя татко. Когато бях на 10, той получи няколко удара и се нуждаеше от мобилен скутер, за да се придвижва.

Неговата физическа и психическа отпадналост умориха мама. В един момент се появиха пукнатини в иначе непробиваемия брак. Бях на 10, когато се разделиха. Тя беше 40-годишна жена в разцвета на силите си, а той отпаднал 78-годишен старец.

Татко заживя сам, а ние се преместихме. И така той  се превърна в стар човек в инвалидна количка, а аз бях тийнейджър. В мен се водеше ужасна морална битка. Знаех, че трябваше да го посещавам по-често, но просто мразих да отивам в тъжната къща, където преди сме играли заедно.

Когато здравето му съвсем се влоши и не можеше да се грижи сам за себе си, го изпратихме в дом за възрастни. Лъжех приятелите си, че живее в апартамент. Само най-близките ми знаеха, че е там.

Често се надигаше недоволство и бяс в мен: „Защо мама и татко не са се оженили на по-поносима възраст. Защо татко беше толкова стар?“

Мисля, че пораснах, когато станах на 14. Тогава не смятах, че е задължение да ходя при него, а го правих с желание. Бях негов съучастник в пакостите – той беше диабетик, но успявах да му давам бисквити и бира. Слухът му също се влоши и трябваше да говоря по-ясно и по-високо.

И така, един ден страховете, които през целия ми 14-годишен живот съм имала, станаха реалност.
Той получи удар и лекарите от болницата казаха, че му остават 3 седмици живот. Въпреки че години наред се подготвях за този момент, аз останах шокирана. Затворих се вкъщи и плаках много.

В болницата, когато го видях за последен път, му казах колко много го обичам. Той стисна ръката ми и аз знаех, че и той казва същото.

Татко почина на 12 октомври 2003 година, когато бях на 15. Хората казват: „Той беше на 83 години. Успял е да изживее много неща.“. Но те пропускаха много важна точка – той беше моят баща и аз не бях изживяла миговете, които ми се полагат като негово дете.

Но годините ми с него сякаш бяха поръсени със звезден прах. Никога не бих заменила тези ценни моменти с него за каквото и да било. И сега, когато съм на 24, вече осъзнавам колко съм щастлива, че съм имала най-страхотния баща на света, макар и за кратко.

А това, което ми остави като наследство, е много.  Той ме накара да обикна театралното изкуство и знам, че сега е горд с мен за това, че основах театралното училище за деца с увреждания. Отделно създадох и документален филм, който да насочи вниманието към трудностите, които имат децата с по-възрастни родители.

Но това е моята най-голяма тъга – че живях постоянно с мисълта, че времето с баща ми е твърде ограничено.

Обожавах го, но фактът беше факт: той беше на 68 и може би беше твърде стар, за да става родител“, завършва Джорджина.