Авантюрата - 5000 километра до Абу Даби

Изминаването на пет хиляди километра за по-малко от седмица с камион едва ли е кой знае какво постижение, но когато този път минава през страни, в които се води гражданска война и когато преминаването на границите коства не часове, а дни си е истинско изпитание.

Както вече знаете два български екипажа потеглиха за участие в първия кръг от Световния крос-кънтри рали шампионат на FIM и FIA, чиито домакин е Абу Даби. Тодор Христов и Зорница Тодорова ще карат в клас АТV с Yamaha, в компанията на най-добрите пилоти от света. Програмата им включва не само Абу Даби, но и втория пустинен кръг, чиито домакин е Катар.

Първото изпитание - пристигането навреме за старта вече е зад гърба на екипа, с който пътуват двамата механици Димитър Милешки и Калин Митов, журналистът Румен Петков и Тодор Христов. Те пропътуваха разстоянието през Турция, Сирия, Йордания и Саудитска Арабия с камион Iveсo, оборудван като кемпър и натоварен със състезателните машини. Още при влизането в Турция се наложи екипът да изгуби седем часа на граничния пункт, заради безхаберието на митническите служители.

Следващите 1000-1200 километра минаха сравнително гладко, без спиране по време на 20 часовия преход до град Адана, край Средиземно море. Поехме на юг към границата със Сирия. Минахме покрай няколко индустриални градчета, където ми е трудно да си представя как живеят хората. Там са разположени няколко завода, вероятно по-големи от Кремиковци, който бълват такава мръсотия, че очите и гърлото започват да парят от далеч. Стигнахме Антакия, който е на 30 км. от границата. Заредихме и поехме към пункта.
 
Още с наближаването усетихме, че отиваме на лошо място. Не далеч от границата, край подсилени телени мрежи са разположени палаткови лагери със сирийски бежанци, предимно жени и деца, прескочили загражденията.

Изчакахме си реда на граничния пункт от турска страна, но за разлика от останалите се оказа, че камионът трябва да мине на рентгенов преглед. Преди да влезе в гаража трябваше да свалим всичкия багаж навън. Всичко беше наред и се започна отново търчане по гишета и разправии за подписи и печати. Наоколо цареше мръсотия. Постоянно минаваха хора в окаяно състояние или идваше някой, който да проси за „бакшиш“.
 
След няколко часово кръжене бяхме пред сирийските бариери. Знамена и плакати с лика на Башад Асар гледаха строго над една невъобразима кочина от боклуци, смрад и неугледни хора. Едно момче се погрижи за документите ни, но въпреки това отиде половин ден. Плащането на допълнителна застраховка от 400 долара е задължително. Предупредиха ни да не се движим нощно време, защото в страната има проблем.  Всеки ден имало убити и жертви от преминаващите, каквито бяхме и ние.

Бяхме си сложили главата в торбата и продължахме. Още след първите километри разбрахме, че нещата наистина са сложни. Пътят беше лош, имаше и барикади. Първата, на която попаднахме беше веднага след един сляп завой. Бяха изсипани купчини с пръст, които хвърлят колите в различни посоки. За малко да си останем там.
 
В близост до всяко населено място имаше постове, заграждения, танкове и полиция, военни и доброволци въоръжени до зъби. Макар и рядко се чуваха стрелби. Минахме покрай стотици бомбардирани сгради и такива, но които личаха следите от куршуми.

Успокоиха ни, че докато виждаме униформени, няма страшно. Спираха ни и ни проверяваха около 50 пъти. Повечето от въоръжените хора се държаха приятелски и ни се радваха. Най-много бяха укрепленията с танкове.

Замръкнахме преди Багдад. Странно, но привечер движението се увеличи и се движехме заедно с местните. Намерихме един сравнително спокоен паркинг, където да преспим. Някога е било бензиностанция, а сега приличаше на сметище. Покрай пътя рядко можеше да се види работещо заведение.
 
Носехме си храна от България. До границата с Йордания ни оставаха стотина километра, които ни отнеха почти един ден. По средата на дистанцията бяха затворили пътя, заради престрелки с бунтовниците , а после проверките траяха часове. Постовете бяха подсилени и гледаха детайлно всяка преминаваща кола.

Първото, което поискаха на граничния пункт бяха фотоапаратите и компютрите. Разгледаха всички снимки и тези, на които имаше хора с оръжие бяха изтрити. Все пак успях да запазя повечето материал. Основната им теза беше, че не трябвало да се излъчват по „Ал Джазира“.  Асад държал медиите да показват само хубави неща за тази измъчена страна, която иначе има голям потенциал. Минавайки границата реших, че повече в Сирия не искам да ходя.

Влизането в Йордания също не е шега работа. Служителите са доста по-вежливи и гостоприемни, което не означава, че ще пропуснат да вземат пари за небивалици или да ти докажат, че времето пари не струва. За капак един от тях реши да се пошегува, като най-сериозно ми заяви, че не може да вляза в Йордания и трябва да се върна обратно в Сирия.
 
Директно му казах, че вдигам ръцете и ставам емигрант.  След няколко часа висене, мотане, проверки, плащания на застраховки и такси, вече пътувахме из Йордания.  Зеленината постепенно отстъпваше на лунните пейзажи и пустинята.
 
Вече никой, дори полицията не се интересуваше от брандрания ни камион. В столицата Аман трябваше да вземем визи за Саудитска Арабия. Както казват арабите „ако е рекъл Аллах“... това ни отне два дни, а визите ни за Йордания губеха давността си, когато потеглихме на юг.
 
Отново загуба на часове по границите и най-после на финалната права от 2200 километра из равната пясъчна пустош, към Персийския залив. Пътят е прав като опънат конец, бензиностанциите са сравнително нарядко, а пътуването е направо без пари. Един литър дизел излиза 14 стотинки. Движението около градовете е доста интензивно. Любителите на автомобилите сигурно биха се впечатлили от автопарка на местните. Най-често срещаният модел е Toyota Land Cruiser.

Преобладават японски и американски високопроходими возила, но не са за подценяване и корейските премиум автомобили. От европейските марки може да се срещне единствено Mercedes. За всичките тези километри забравихме за VW, Audi и френските марки.

Така, след по-малко от седмица пътуване без прекъсване стигаме до Обединените Арабски Емирства и до центъра на състезанието, пистата за Формула 1 „Яс Марина“. Кемпера е спрян в падока, познат от пистовите шампионати, а наоколо постепенно прииждат състезатели от цял свят.
 
Непосредствено до нас се установи португалецът Хелдер Родригес, който е настоящ световен шампион при мотоциклетистите. На старт в тази категория ще застанат Марк Кома и Сирил Депре. Ожесточени битки се очакват и в клас АТV, където в стартовия списък има 20 записали се. Както винаги най-вълнуващо е при автомобилистите.

Първите два дни състезанието ще е в района на Абу Даби, след което керванът отива на бивак в пустинята.

Днес (30.03) е техническия преглед, а утре старта. Очаквайте подробности!

Още снимки от приключението на българите