Да сгазиш катерица в САЩ

Когато тръгнах да заминавам за Щатите, не си и представях какво ще ми се случи там. Вътрешното ми усещане бе, че не ми се ходи в страна, в която всеки напира да емигрира, но не можех да се обоснова с парапсихични усещания пред хората, които недоумяваха защо не искам да стъпя във великата Америка.

В края на краищата обаче склоних с тайната надежда в сърцето, че на интервюто в посолството ще ми кажат да си гледам работата със своите 21 години, нито един имот на мое име, без мъж и деца. За учудване на мен и всички роднини получих виза безпроблемно.

Тръгвам с идеята за няколко месеца престой, при приятели, и ако всичко върви добре – може би завинаги, няма какво да се дърпам толкова. До Франкфурт всичко върви нормално. Там летището се оказва голямо колкото кв. „Овча купел“ и затова гледам да не се моткам излишно. В багажа си нося ракии, естествено, също и сирене. Това са най-важните ми неща, наред с епилатора и паспорта, затова не ги изпускам от поглед.

В самолета към Ню Йорк имам късмет, че пътниците са достатъчно малко, та мога да се разположа бейски. Час-два преди кацане на пословичното JFK стюардесите ми дават формуляр, за да попълня адреса, на който ще пребивавам.

Хващам химикалката и гледам да пиша така, както са ми наредили. Цифрата седем, например, не може да има чертичка в средата и този факт ми коства два грешни формуляра, плюс още един след поредната въздушна яма, заради която щях да глътна и химикалката.

Накрая просто моля стюардесата да остави целия куп хартийки до мене, за да се обслужвам сама. Към тринайстия формуляр успявам да попълня всичко надлежно.

Кацаме на летището, вече тотално няма връщане назад, освен ако не започна да пищя силно пред митничарката, която се оказва огромна афроамериканка /откак бях в Съединените североамерикански щати, много внимавам кога казвам негри и афроамериканци/.

Гледа ме доста страшно, а аз се чудя какво ще й кажа за сиренето и ракията, да не говорим за епилатора, който с повече фантазия мога да използвам, за да отвлека Боинг-а. Накрая ме пуска и моето приключение започва. Посреща ме жената, у която ще живея следващите два /засега/ месеца. Ще гледам детето й, за да изкарвам пари, докато се окопитя и евентуално почна да уча и т.н.

Къщата им се намира в Ню Джърси. Там съпругите не работят, стоят си и си гледат децата, от време на време ги водят до училищния автобус. Моята позната е единствената, която работи. Става в 4 сутринта, яхва колата, кара два часа до Ню Йорк и преподава. Вечерта – същото. Всеки ден.

Имат си и куче, казва се Макс. Както при 90% процента от американците, кучето е златист лабрадор и е адски тъпо. Лае непрекъснато, което почти ми докарва инфаркт на третия ден от престоя ми. Докато се готвя да заведа малкия цианкалий до автобуса за училище, на вратата цъфва полицай.

Добър ден, добър ден. Ей сега ще ме арестува, ще каже, че съм пренасяла наркотици или че пипам детето, или кой знае какво. Почвам да се потя, докато полицаят се оглежда. Да имате куче? Ами, да, имаме. А какво е, може ли да го видя? О, много е сладко, и ние имаме такова. За съжаление обаче една съседка се оплакала в полицията, че кучето вдига джангър и това е последно предупреждение – на следващия път отивате на съд.

Преглъщам трудно, опитвайки се да смеля казаното. Разделяме се като най-добри приятели, той погалва кучето три пъти по главата и пет пъти по ушите и си заминава. Това бе първият ми сблъсък с представителите на властта. Запомнете го добре, има още.

Минават две седмици, става краят на октомври, хората си разпращат списъци за новогодишното парти. В края на октомври те знаят кой ще присъства на купона, кой какво ще сготви и ще донесе. Аз обикновено на 31 декември по обед още не знам какво ще правя вечерта, така че тази организираност ме респектира ужасно.

Програмата ми включва каране на детето до всякакви училища, забавачки и други такива, като в промеждутъците аз се шляя. Всичко се върши с колата, тъй като не можеш и до аптеката да идеш пеша. При всяко качване в колата имаме десетминутен спор на тема „слагай си колана“, като в по-яростните моменти започвам да сипя люти заплахи по петгодишното диване на български. За щастие, на този език то знае само „Лека нощ“ и „Благодаря“, така че изрази от рода на „Ще ти откъсна главичката, ако не си сложиш колана“ минават лесно и ефективно.

Кварталът, в който живея, е доста китен и, както се оказва, с богата фауна. Току в гората ще прибяга сърна, току някой язовец или заек. Най-масовото животно е катерицата, която няма нищо общо с нашите пършиви плъхове в Борисовата градина.

Американската катерица е тлъсто, мазно и пухкаво животно, голямо колкото нашите зайци. Популацията им е толкова голяма, че горките животни непрекъснато стават жертва на пътно-транспортни произшествия.

На втората седмица престанах да се учудвам на гледките на размазани катерици по пътя, чиито опашки дълго се веят от въздушния вихър, който се създава, като минеш с колата покрай тях. Също престанах и да се опитвам да ги заобикалям, но не мислете, че съм ги блъскала нарочно – те просто сами се навират под гумите. Пътищата са осеяни с катеричи трупове, очевидно властите нямат време да ги остържат от пътната настилка.

Престоят ми продължи повече от два месеца, през които се полюбувах на Бродуей, Ню Йорк в цялата му прелест и всички хубави неща в този гигантски град. Който се оказва и доста интересен.

Например, моите познати ме предупреждават да не стоя на края на перона, защото наскоро арестували някакъв откачалник, който бутал жените от ръба на перона пред пристигащото метро. Прекрасна перспектива, да остана и аз размазана като катериците в нюйоркското метро. Само нямам опашка, която да се вее от вятъра.

Да съм внимавала и ако популацията в метрото изведнъж започне да се състои само от черни. Да слизам веднага, защото е много вероятно да се озова в Бронкс и оттам шансът е да изляза на четири крака, в най-добрия случай. Също не лош сценарий.

Пийвам си кафе в Старбъкс, купувам си цигари срещу лична карта, кръстосвам из Сентръл парк. Въобще – красота.

Към края на януари обаче идилията бива прекъсната от внезапно събитие. Трябва да закарам и докарам обратно малкия от уроците му по плуване. С карането се справям добре, имайки предвид особеното им движение, с разни идиотски завои и отбивки, наречени jug handle. Излизайки от един такъв, се нареждам зад някакъв, който чака на светофара. Срещу мен свети зелено. Впоследствие ще се окаже, че това било зелено за отсрещните, тоест просто ми оповестяват, че аз трябва да си стоя и да чакам. Това обаче го научавам наистина по-късно.

Този пред мен завива надясно, на червено, което не е забранено. Аз учтиво се оглеждам и се понасям тържествено. Недоумявам какво прави тази жена срещу мен, която също се е засилила яко. Следва як челен сблъсък. Детето започва да реве.

Всичкият ми адреналин се изсипва в мозъка, след това бавно започва да слиза надолу. Излизам и започвам да й крещя колко е тъпа да ми отнема предимство, при положение, че завива наляво. Явно съм много разгневена, защото тя започва да ми се извинява. Детето е живо и здраво.

Пристига полиция, отцепва кръстовището на магистралата. Пристига линейка. Взимат жената, защото си треснала ченето в еърбег-а. Колата ми пуши и не става за нищо. Полицайката ми нарежда да се кача в колата. Полицейската. Качваме се с петгодишното хлапе. Точно като във филмите е, има си решетки, ограждащи задната от предните седалки. Чувствам се сюрреалистично, докато малкият Винсент звънливо казва: „Сега сме като престъпниците“.

Удържам се да не му прасна един, още повече, че вече съм в незавидно положение и не е далновидно да го бия пред полицайката. Проверяват ми книжката, аз чакам да дойде майката на малкия и да ни прибере. Следващите дни почти не ги помня, с изключение на разговора ми със застрахователната компания. Питат ме дали съм била наред с мозъка, докато съм карала, дали съм се друсала и дали съм пила. Полицаите се обаждат, за да ме уведомят, че вината е моя. Плащаме глоба за катастрофата. Прекрасно.

В един хубав ден получавам писмо от съда. Канят ме да се явя на дело. Ню Джърси срещу мен. Боже, е, ако не с друго, поне с това ще прославя родата. Току-що навършила 22 години вече станах престъпник и то не къде да е, а в САЩ. И не само това, но и щатът Ню Джърси се изправя срещу мен.

На следващия ден започвам да получавам писма от адвокати. Предлагат ми да ме представляват и мило ми напомнят, че присъдата ми може да е обществено полезен труд или три месеца затвор. Ех, че хубаво. Или ще мета Бруклинския мост, облечена в колоритен оранжев гащеризон, или ще лежа в щатския затвор с мазни негърки. Толкова хубаво, че чак не мога да си избера кое от двете повече ми харесва.

Ще ме съдят за това, че съм карала с българска книжка. Делото е на великата дата 2 февруари. Мислено се моля на Амур, Ерос и всичките си приятели-хомосексуалисти да дадат едно рамо, за да не се налага да ми идват на посещения в пандиза. Настъпва денят. Озовавам се в една зала с всякакви престъпни елементи – един имал оръжия и кокаин в колата, друг прегазил някого. И аз там – като черешката на сладоледа. Съдията ме моли, ако обичам, да си произнеса сама името. Прокурорът ме гледа злобно.

Приятел на семейството, с което живея, е адвокат и ме представлява. Делото свършва за 15 минути. Очевидно – успешно за мен. Адвокатът ми открил клауза, според която, ако пребиваваш повече от 60 дни в щата, можеш да си караш с националната шофьорска книжка. Съдията се прехласва по това откритие и споделя с всички, че не е знаел този факт, никога не било късно да се научи нещо. Е, радвам се, че съм допринесла за професионалното му развитие. 

Както пишехме навремето в съчиненията по роден край, излязох уморена, но щастлива. На историческата дата 3 март излетях от JFK с мисълта, че не искам скоро да стъпвам в тази държава. Иначе има и много хубави неща, които мога да ви разкажа за нея, но може би друг път.

Малко след като си заминах, в Щатите се случиха други събития, с доста по-голям престъпен мащаб от моите случки – 11 септември, разни масови убийци и т.н. Затова се окуражих да си напиша историята, която, ако не друго, поне може да е полезна за някого.

Най-малкото – няма да се притеснявате, ако сгазите катерица в САЩ :)