Котка в куфара към Рим

Предната вечер едва успях да си сместя половината гардероб в куфара по две причини: 1. котката сви гнездо в него и отказваше да излезе и 2. половината гардероб няма физически как да влезе в 1 /един куфар/.

В края на краищата се справих, натъпках всичко и го докарах съвсем ала Зрънкови. Само каруца нямах, също и катун, но иначе съвсем си мязах на тях.

Самолетът излетя безаварийно, в смисъл, че не се срути над квартал Христо Ботев заради свръхбагажа ни. Като кацнахме на Фиумичино, първото ми впечатление беше, че римските 4 градуса са някакси по-топли от софийските. Не знам как, предполагам, че и научно няма обяснение, но така си беше.

Научаваме, че първата седмица от престоя ни ще сме в хотел, който се помещава в действащ манастир. Прекрасно, таман имах нужда да си пречистя душата и мозъка от греховни и нечисти мисли.

Естествено, времето е повече от подканящо и след като си захвърляме дисагите, хващаме пътя. Първа цел – Колизеумът. Пътьом се забърсва и карта, за да не се наложи да спя на някоя пейка като вавилонската блудница, въпреки че не разполагам с исторически доказателства, че вавилонските блудници са спали по скамейките.

В Рим има няколко пункта, около които може да бъде построена една история. Ще започна с

Историческите обекти

В радиус от половин километър от всеки такъв обект има, естествено, сергии, будки и фургончета, от които туристите могат да се сдобият с бронзова отливка на вълчицата, мраморно колизеумче, чашки, триножници /!!/, а също сладолед, шалче с живия папа, шалче с мъртвия папа и молитвена броеница.

Отделно от това по пиаца Венеция ще те наобиколят тринайсет индиеца и тринайсетте ще се опитат да ти продадат сребърна гривна, обици и още няколко подобни продукта.

На Моста на ангелите, който е в непосредствена близост до Ватикана, пък са разположени цяла сюрия чернокожи, които продават чанти върху чаршафи.

Чаршафът си има специално предназначение – като надушат полиция, хващат четирите края на парцала и хукват, като пътьом изтърсват една-две чантички с надпис „Prada“ и „Gucci“ за по 10 евро. С повече пазарлък – 8.

С моята колежка Мая хващаме картата и с кръстчета отбелязваме къде сме били и къде остава да идем, за да успокоим гузната си съвест, която се радва най-много по време на неистов шопинг из центъра на Рим.

Сикстинската капела е нещо, което си заслужава да се види. Огромна е и трябва да отделите към 3 часа, здрави нерви, удобни обувки и вода. Ако тръгнете на група, малко вероятно е в края на пътешествието си из капелата да сте останали в същия състав.

По пътя туристическите групи от китайски, германци и словаци ще отнесат дружките ви една по една и накрая ще останете самотни в залата на Микеланджело.

Докато се разхождате, ще видите и вътрешния двор на Ватикана. В пристъп на голяма умора си мислех дали папата не излиза там на разходка или пък да си нагледа градината, а може би дори да си насади домати.

В една от залите има изложена мумия, а от надписа до нея научавам, че е на жена, която е къносана, а едното й око е извадено, защото през него й е бил източен мозъкът. Прекрасно! В останалите зали обаче със сигурност ще се захласнете по килими, рисунки, статуи и древноримски мраморни вани.

Базиликата „Свети Петър“ също е впечатляваща, а в подземието се намират гробовете на папите. Загубих им броя, но най-поддържаният е този на Йоан Павел II, който е обграден с цветя и монахини, които снимат гроба с мобилните си телефони.

Пантеонът е нещо голямо и забележително. Акълът ми така и не можа да побере размерите му и начинът, по който е бил построен. На стълбите пред това историческо чудо се стоварих с една колежка след поредния ден на изтощителни обиколки и след като звучно я осведомих как вече май ми растат копита, седящият до мен мъж се разкикоти неистово. Оказа се българин.

Фонтанът Треви е едно от божествените места, които трябва да бъдат посетени. Пълно е с туристи, а най-хубавата му част са монетите, които се въргалят под водата. С колежката ми се наговаряме, че ако изръшкаме всички пари, последните вечери ще идваме да обираме по няколко цента за кафе.

Друга забележителност е La boca della verita или „Устата на истината“. Обясняват ни, че навремето имало поверие, че ако си пъхнеш ръката в нея и си лъжец, устата се затваря и респективно оставаш без крайник. Тъй като ние сме журналисти, решаваме, че е излишно да се подлагаме на това мъчение.

Вместо това се отдаваме на

Неделното обръщение на папата

Въобще папата е на огромна религиозна, туристическа, търговска и всякаква друга почит. В 11.30 в неделя площадът на Ватикана е вече препълнен. Екзалтираното множество включва невръстни деца, които мъкнат огромни знамена, също девичи организации, младежки организации и всякакви други католици.

Няма начин емоцията да не ме завладее и мен и докато се усетя вече изпитвам тръпки, гледайки как Бенедикт се появява на прозореца си. Дори звъня на майка ми да го чуе, а тя нали си е прагматична, почнала да предлага ухото си на желаещи на го докоснат срещу 3.20 лева. Накрая на церемонията всеки се кръсти, включително и аз, ама наопаки, но на никого не му прави особено впечатление.

След това, опитвайки се да се измъкна от множеството, минавам през поредните хиляда триста и трийсет павилиончета, където продават картички, изобразяващи купола на базиликата, над която от едната страна изгрява Папа Йоан Павел II, а над другата – Папа Бенедикт. Също така има и шалчета с всички папи, кръстчета, пепелници от Мурано, пръстенчета от Мурано, батерии за фотоапарат срещу 10 евро и тениски. В края на краищата, когато тълпата е огромна и пътят е ужасяващо дълъг, се налага да ползваш

Градски транспорт

Автобус или метро. Билетче – 1 евро. В метрото е адска тъпканица, пълно е с имигранти и всички те гледат с интерес, особено, когато говориш на български. Освен това се краде на поразия, поради което непрекъснато изпитвах неистовото желание да погълна чантата си.

В автобусите също е тъпканица и в общи линии те не се различават от българския транспорт, освен по това, че са редовни. Когато обаче си тръгнал на

Шопинг,

градски транспорт не ти трябва. Е, Рим е манна небесна за пазаруване. Друго може и да не направите, но парите със сигурност ще изхарчите неусетно. Заслужава си да изкупите магазините за обувки, както направих аз и половината ми колеги.

Пазаруването в центъра на Рим е свързано и с ужасяващо много време за ходене и в края на първата седмица вече се чувствах като чистокръвна състезателна арабска кобила.

В неделя решаваме да видим и местния голям пазар, наречен Grande mercato. Времето, за съжаление, е лошо, но това не е пречка пред жадните ни души и погледи. С една от колежките увиваме по един шал около главите, за да не ни ръждясат мозъците, и влизаме в това уникално чудо. Началото е пред Порта Портезе и оттам нататък, в продължение на километри, попадаш в голяма цигания.

Всякакви араби и чернокожи продават най-различни неща – от чадъри до обувки. Италианска ширпотреба, която в 99% от случаите е Мейд ин Чайна.

Поради шаловете, увити около главите ни, ставаме жертва на всенародната арабска плътска любов и на няколко пъти ми се налага да обяснявам, че не, не съм мюсюлманка, просто вали дъжд.

На едно място киправ сириец ме заговаря със съзаклятнически поглед и след като с неудоволствие разбира, че съм православна християнка и на всичкото отгоре – журналист, ми заявява, че работи в Ал Джазира и ми предлага да попийнем по кафенце наоколо.

Отговарям му, че затова съм дошла в Рим, но ще осъществим рандевуто в някой друг живот. Изнасям се яко великденски заек, щото не знам откъде ще ми излезе късметът и междувременно махам шала от тиквата.

В края на първата седмица съм напазарувала толкова, колкото тука за два месеца. Пред хотела можеха да се видят организирани групички, които с мътен поглед влачеха торби и торбички. Аз, както се сещате, също не правех изключение.

Друга хубава практика в Рим са

Кръчмите.

Особено в централната част на града. Малки, спретнати и китни. Иска ти се да сядаш последователно във всички и ако може дори да спиш там. Вечерята за двама излиза около 30 евро, а усещането е повече от размазващо.

В една такава нафукана кръчмичка сядаме до двама американци. И да не ги бях чула как говорят, щях да се сетя откъде са. Докато другите хора ядяха лазаня, пасти, салати и пици, те мааха пържени картофи. Видя ми се чак греховно и вечерта много се молих в хотела-манастир.

В края на първата седмица се преместихме в друг хотел, този път в сърцето на Рим. На две крачки от Фонтана Треви, пиаца Навона, Парламента и още няколко подобни забележителности. Доста близо и до президентския дворец, където отидохме, за да гледаме

Изложбата на българското съкровище

То се намира в самия дворец, а преди да те допуснат до него, минаваш през щателна проверка от охраната на президента Карло Чампи. Аз приех обиска с очевадно щастие, тъй като охраната се състои от десетина божествени италианци, избирани да са на височина над 1.90.

По тази причина от българското съкровище не ми останаха много спомени, но пък имам две снимки с някои от охранителите, които охотно позираха, особено след като разбраха, че сме журналисти. По тази причина сърцето ми остана в президентския дворец. Друга подобна инициатива бяха

Дните на българското културно наследство,

открити официално ден след нашето пристигане в Рим. Ние дори пътувахме с вицепрезидента Ангел Марин, но тогава не бяхме съвсем наясно с централната му роля в тази церемония.

На 27 февруари вечерта, цялата ни група се замъква в клуб Ла Палма, в покрайнините на Рим. Пътешествието дотам е 2 часа с автобус в едната посока.

Целта – да присъстваме на откриването на Дните на българското културно наследство.

Официални гости – Ангел Марин, кметът Бойко Борисов, зам.-министърът на културата Иван Токаджиев.

Публика – ние и доста българи, работещи в Рим. Също и италианци

Водеща – културното ни аташе в посолството в Рим, накипрена в блестящозелен шал.

Преводачка – неизвестна леля, която три пъти нарече Ангел Марин по различен начин, включително заместник-председател и заместник-президент.

Кметът Борисов казва две думи и се оттегля. Идва ред на Марин, който тотално разбива надеждите и мечтите на публиката. Също и на преводачката.

Започва протяжна реч, в която споменава, че българите правим култура с гайди и кавали, а италианците – с други инструменти. Не уточнява с какви.

След това добавя, че в България си уважаваме майките и жените. Целта на постулата му е неизвестна.

Накрая споделя с широката общественост, че "българинът не мре", с което общо взето речта му приключва.

След това прочувствено слово кметът Борисов казва „Аре да се махаме“, а културното аташе се покланя три пъти наляво и четири - надясно и с това официалната вечер приключва.

Два часа път в обратната посока съвсем отрезвяват мислите ни и си обещаваме никога повече да не стъпваме на подобно събитие.

Към средата на втората седмица тази случка вече е забравена, но затова пък носталгията надига глава. На закуска сутрин всеки споделя, че брои дните до връщане. За щастие, забавни моменти не липсват.

Семейство руснаци, състоящо се от майка – гигант, татко – джудже и русокоса девойка в стил Рапунцел, се настаняват на съседната маса. Часът е осем и двата джиесема на майката-колос звънят един през друг.

Рапунцел обаче избива рибата, като вади отнякъде найлоново пликче, а от него /механизмът на матрьошките очевидно ги следва навсякъде/, изважда цяло парче Камамбер. След това фамилията, въоръжена с по един нож, напада мандрата, под ужасения поглед на персонала.

Слава богу, дотам не сме стигнали, да вадим домати и салам върху вестници в хотела, но към края на седмицата парите определено ги хваща липсата. В деня на заминаването ни картинката отново наподобява триптих на родата Зрънкови, но в уголемен размер.

Последното нещо, което виждам от Рим, са къщичките по крайбрежието и самото Средиземно море. От самолета гледката е впечатляваща, слънцето – ослепително, а морето – в преливащи сини цветове.

Следващата гледка бе кална и мокра София. Грубо превключване на действителностите, но животът е такъв. Снегът ме отрезвява и пиаца Испания придобива един митичен и далечен оттенък в моите спомени.

Решила съм обаче да не се поддавам на депресията, породена от лошите климатични условия. Все някога и у нас ще цъфнат дърветата.

Пък и както генерал Марин правилно отбеляза – българинът не мре.